Позив за доброта

               „Тя тръгна, но накъде ли... Дали забравила, че аз съм любовта на живота ù, забрави дори да се обърне!?!  Или може би в бързината да избяга от заблудата си, забрави да ми каже поне „Сбогом”...  Какво пък! Защо ù е наистина любов несподелена? Защо ù е някой, в който не е намерила отзвук на силните си чувства?

               Чудя се, виновен ли съм, че някак си нехайно се отнесох към нейния плам и точно като пожарникар, предотвратяващ огнено бедствие, почти се постарах да охладя сърцето ù. По-добре ли щеше да бъде, ако ù бях позволил да е с мен, обричайки я така на безответна обич. Обричайки и себе си на безконечна вина и строг затвор на истинските чувства, които биха открили друга, при която да горят...

               Ами, ако я бях обикнал с времето? Може би това е един от начините за откриване на споделената любов. Та нали не е правило да се влюбваме едновременно... Евентуалната ни взаимна любов би могла да изгради едно прекрасно и щастливо семейство... И да, поне едно момченце и едно момиченце щяхме да имаме, които щяха да се зареждат от една страна с любовта между родителите им, а от друга, с любовта на тези родители към тях - техните деца. Биха пораснали като прекрасни представители на обществото ни и няма начин да не ни дават за пример за истинската взаимна любов - както между мъж и жена, така и между родители и деца...

               Но защо ли мисля всички тези неща, щом изоставения съм аз... Щом моята любов остана несподелена, а тя - тази, на която дарих сърцето си, го стъпка и си тръгна...

               Станах, взех и поизтупах стъпканото си в прахта сърце и го сложих там, където му е мястото. Малко е смачкано, но пък знае ли се... Може един ден отново да затупти в онзи бесен ритъм. Сигурен съм, че това ще му помогне да се изпъне и да бъда отново толкова привлекателно и буйно! Коя ли ще е тя и дали ще съумее да посее семенцата на любовта в тази вече не толкова плодородна почва... Която и да е, само се надявам да не обърка семенцата на любовта с такива на болката, които покълнаха и ме хвърлят в забрава сега...”

            От автора:  Сигурно си мислите, че този някак си подреден хаос от мисли и чувства е нещо, което в момента ме изяжда! Всъщност не е точно така. Това е само частица от многото неща, които ни се случват. Част от многото мисли, които витаят в главите ни в тези ситуации. Тези ситуации не подминават никой,независимо,дали са приятни или не. Нека не забравяме, че можем да мислим и нека, използвайки тази си мисловна способност, да се опитваме да бъдем по-добри, като избягваме негативните за нас и другите ситуации, знаейки какви биха били последствията им. И увеличавайки позитивните случки, да направим света по красив за всички, с които имат пряк или косвен допир жизнените ни пътища!

               След като изля на този пореден лист хартия част от мислите и чувствата си, той го сви на руло, сложи го в стъклената бутилка, запечата я внимателно и след като я сложи при другите в чувала, го нарами и тръгна към океана, за да разпръсне  по света тези свои странни позиви за доброта...