Животът ме вкара отново във въртележката за хамстери, от която трудно се излиза, но си счупих крака и останах сам, без делничната суетня.

Този път се отзовах във Венеция. Никога не бях идвал тук и много ме учуди миризмата. Навсякъде се носеше дъх на гнило, мухъл и море. Вървях по един слънчев площад, а край мен имаше гълъби, които излитаха при всяка моя крачка. Встрани бе каналът с полюшващи се гондоли... И се появи Никой. Движеше се по водата, а около него имаше пара от водни капки.

- Чао, Несуно. Ето, че отново се срещаме. Може би ще продължиш историята на твоя живот.

- Не, искам да те заведа на едно място, за да опиташ да вникнеш в някои неща.

- Буоно а патире.

Поехме по някакви тесни улички. Имах усещането, че сградите край мен се люлеят. Стигнахме до църква, но много странна, защото не бе цялата в статуи на светци, а входът към нея минаваше през дълъг тунел. Започнахме да слизаме все по надолу и по надолу. Накрая бе огромна зала. Всъщност определението огромна е много бедно. Тя просто нямаше край и от всякъде се чуваше говор. По-скоро ми приличаше на пазар.

- Никой, това ли е мястото?

- Да, това е?

- Защо реши да ме отведеш на този пазар?

- Това не е пазар, това е "Борсата". Тук всеки идва да намери това, което е най-ценно за него.

- И какво е това?

- Виж, цялата "Борса" е обединена в три основни сектора Вяра, Надежда и Любов.

- Не очаквах, че тези три съкровени неща се купуват.

- Не се купуват, те се даряват от Него.

- Тогава, защо се казва борса?

- Защото тук получаваш Истинските неща, а не имитиращи, каквито има във всяка църква, параклис или сбирка на различни секти. Ела да разгледаме по-отблизо.

Слязохме по стъпалата и бяхме сред множеството. Странното бе, че нямаше толкова много неща, повече бяха хората, а стоки почти никакви. Там, където спряхме имаше светила- свещници, лампи, факли... Направи ми впечатление, че търсещите стояха или на колене, или бяха прави, но имаше и такива легнали по корем. Най-близкият до мен бе на колене, гледаше нагоре и чух словата му:

- Аз се предавам в ръцете ти, води ме по твоя път и ми дай вяра, нека бъда твое дете.

Погледнах и аз нагоре... Бях изумен, защото вместо таван бе небесният купол с безбройни звезди. Прошепнах на Никой:

- Тук търсят вяра ли?

- Да и се надяват да я получат от Него. Много е трудно да Вярваш, когато не си разбрал, какво е да вярваш.

Малко встрани видях наистина чудо. Един човек тръгна усмихнат към стълбите и целият светеше. Интересното бе, че не носеше нищо в ръцете си. Просто самият той бе светлината.

- Видя ли го? Той получи Вярата и тя е светлината, с която свети.

- Да, в живота си съм срещал такива хора, които излъчват светлина щом ги доближиш, но тук е някак много видимо.

- В големите градове трудно виждаш звездите, защото има много замърсяваща светлина. Тук има само Неговата светлина и затова е толкова искряща.

Край нас мина жена, която носеше свещичка в ръката си и с другата пазеше пламъчето да не угасне.

- Ето тази жена е намерила вярата, но все още в нея е Азът и. За да светиш наистина със светлината на вярата трябва да забравиш себе си.

- Не мога да те разбера, как да забравиш себе си, нали вярата трябва да влезе в теб, в душата ти. Нали тя е твоята частица дадена ти от Бог.

- Именно, ти сам го каза, частица дадена от Бог, но отделена от светлината му. В мига щом се слееш с Него ти вече си повярвал.

- Това не става ли, когато умираш на тази земя.

- Не говори глупости, защо трябва да е мъртва плътта ти, за да се слееш с Бог. Силата на вярата е да забравиш, че си материален. Да живееш с Него, дори и докато си с плът.  Трябва да го усетиш, за да разбереш, за какво ти говоря.

Продължихме нататък и май вече бяхме в сектора Надежда. Имаше дълги пръти с накацали бели гълъби. Гледах, как някои от хората посягаха към тях и те отлитаха, а при други кацаха сами на ръцете им.

- Никой, защо тези птици избират, дали да кацнат на теб или да отлетят?

- Не мисли, че Надеждата е нещо, което може без Вярата. Ако нямаш Вяра и Надеждата няма да я имаш.

- Тогава, защо всички не търсят само Вярата.

- Смяташ ли, че истински вярващите са богове и знаят промисъла Господен? Те се надяват, че техните желания и действия са продиктувани от Него.

- Така излиза, че Надеждата е мостът ни към Бог, докато сме земни.

- Може би, но не е точно казано.

Нататък множеството ставаше все по-голямо и имаше всякакви цветя. Изглеждаше, че са посадени в безкрайна градина, но имаше и рафтове с буркани пълни със семена. Загледах се в едно момче, което грабна прекрасна роза. Просто я откъсна и тръгна към изхода. Не беше направил няколко крачки и цветът започна да рони своите листенца.

- Защо розата на това момче умира?

- Помисли, нима Любовта трябва да се откъсне, за да бъде за теб. Ето виж този възрастен мъж, как взе едно семенце и го сложи в саксията. Той ще получи истинската Любов, въпреки че си мислиш "Та неговият живот е към края си". За истинската обич трябва да се отдадеш, трябва да се грижиш докато стане красиво цвете. Ако я грабнеш, като онова момче дълго няма да се радваш на аромата и красотата и.

Изведнъж всичко започна да изчезва в пара...

                                    Следва продължение