Мрачно е. Дъждът не спира да вали. Капките се стичат по лицето ми, продължават надолу. Стигат сърцето ми и се сливат с плача на душата ми. Размазват грима ми и ме превръщат в гротеска. Животът ми е гротеска. Зная, че не съм за този жесток и материален свят. Къде е рицарят на бял кон, развял дълга коса? Чакам го дни, години, векове. Не идва. Някакви подобия минават през живота ми, смачкват ме като трева и задоволили жалкия си нагон, самодоволно подминават. Опитвам се да се изправя. Как боли. Душата ми като тази тревичка, смачкана и пожълтяла, се опитва да се бори, да се възроди. Но с всеки изминал път е все по-трудно.

Дъждът продължава да вали. Нека да вали. Пречистващо е. И сълзите не спират. Нека. И те са пречистващи. Някак си ми олеква на душата от тях.

До следващия път.