(Съчинение – разсъждение)

            Алеко Константинов пише различни по вид произведения. Едни, от които са пътеписите. Той успява майсторски да въведе читателя в темята и да му предаде всички свои чувства и виждания. Именно пътеписът „До Чикаго и назад” ни кара да усетим тези чувства, да разберем живота на другия свят, да усетим полъха на красивото и необятното, олицетворяващо се в чудото на природата – Ниагарския водопад.

            В какво се състои чудото на Ниагара? С какво тя е по-различна от другите водопади. А ето го и самия отговор: чудото се състои в необятната неземна красота на Американския водопад. Бушуващите силни води, се хвърлят от високо сякаш се гмуркат и се разхвърлят във всички посоки.

            От другите водопади Ниагара е по-различен, уникален и единствен. Никъде другаде няма водопад с такава площ и мощ, каращ те да забравиш всички проблеми и да се насладиш на водните запаси на недрата.

            Авторът няма  търпение да види „падащата грамада вода”, чувство на трепет и самоиронизиране се преплитат в неговите думи: „не съм любил и не зная какво сеща човек… и не зная какво сеща момакът като отива под венчилото…” Алеко е до такава степен развълнуван, че казва:„Ако в този момент се отвореха небесата и  свети Петър ме повикаше да ми отвори вратата на рая, бих му извикал: махни се с тоя твой рай, остави ме да видя Ниагара”

            Мечтата на писателя да зърне чудно красивите води ще се сбъдне. Той не е предполагал, че някага ще се озове там, пред изящните форми на релефа, образували водопад. „Те са виделе Ниагара! И онази осемдесет годишна бабичка” – казва Авторът, той знае, че със сбъдването на последното й желание може спокойно да си отиде от този свят.

            Глухото бумтене на пенеща се вода, се усилва, наближават, слизат по едни стълби и ето, пред тях се откри пищтна гледка на скачащи води и къдри. Хипнотизиран  от картината, разкриваща се пред него, чувстваше благоволение и радост – прилив на жизнена енергия. От мястото, откъдето съзирцават, Алеко наблюдава буйни къдрави снопове, вливащи се в кипяща маса.

            От канадския бряг се вижда водопада като трептяща маса от от къдрави снопове и синьо-зелени ивици неразпенена, неразбита вода.

            Върху една полукръгла вдлъбнатина с форма на подкова – островче, а в средата й непрекъснати купища пяна се лееха. „Долу ад! Нещо ври, кипи, беснува се, гърми.” Тук писателя разкрива мощта и силата на пленение на едноименния водопад – Ниагара.

            Автора с много умел подбор на епитети, успява да създаде усещане у читателя сякаш той (читателя) е всред водите на р. Виктория и чудатия американси водопад.