Чакам те, увита в меко одеало. Гушнала мечето, подарък ми от теб за миналата Коледа. Чакам те, по турски седнала пред камината докато очите ми шарят заедно с пламъците. Издигат се нагоре, проследявайки елегантните движения, но после се снижават пак надолу - за да видят края на една искра. Но не е само тя, има още. Коя от коя по-красиви, коя от коя по-високи, коя от коя по-грижовни. Пръскат топлина, сгряват голата ми кожа, скрита под одеалото, но вътре в душата ми не успяват да влязат.

 Студено е там, може би подобие на пещера. Че и тъмно е… мрачно, хич не спада към нещата приветливи. Но не беше така, ти сам знаеш! Ти сам се срещна с онази райска градина, която цареше в мен, ти се разхождаше вътре, тъпка и тъпка тревата, а после, когато ти доскуча от толкова захарен памук, затръшна вратата и се втурна към друго местенце. Къде отиде? Как избяга? Май бях забравила да заключа.

 Спокойно, аз чакам. Ето ме тук, пред камината, обгърната от меко одеало. Ако искаш, не бързай - аз имам търпение. Коледа е и исках да сме заедно, но ще ти простя и това прегрешение. Сама ще изпия бутилката вино, сама ще си легна на пода, сама ще се събудя и пак ще те чакам.

 Пак ще те чакам… заедно с изгрева.