"И така,  време е да започваме,  
                 няма какво повече да се бавим."
                                            Платон "Критий"

                                       Пролог

                                            -1-

  Мрак. Тъмен и непрогледен. И внезапно един звук наруши неговото господарство. Отначало тихо и едва доловимо,  но впоследствие се усили и стана по-ясен.

- Хайде,  ставай вече.

В отговор се чу едва разбираема членоразделна реч.

- Уффф,  още е прекалено рано.

- Стига си се глезил - отвърна гласът с онази студенина и твърдост,  които са истински бич,  плющящ в ушите на спящия.

  Момчето,  което допреди малко се бе унесло в сън,  се изправи,  разтърка с юмрук все още сънените си очи и погледна гневно към посоката,  от която се предполагаше,  че е дошъл "шумът". След това отметна завивките,  които бяха толкова топли и меки,  и сякаш тихо напомняха за своята приятна компания.

  То обаче ги пренебрегна и тръгна нанякъде в тъмнината.

Впоследствие се чу характерното шумолене и стържене от дърпане на завеси. Няколко оскъдни лъча светлина огряха стаята,  в частност разораното от съня легло. Помещението обаче доби по-доловим вид и предметите сега добиха ясни очертания. Над споменатото легло се мъдреше стара ракла,  боядисана със синя олющена боя,  а до нея,  прилепнало до стената бюро тихичко скърцаше, напомняйки за своето присъствие. Една малка табуретка беше небрежно поставена пред него. Цялото това "богаство и разнообразие" от мебелировка беше "кацнало" върху един мъхест килим с неустановен цвят.

  През това време момчето беше си свило завивките и ги бе прибрало,  ритайки ги нежно в раклата. След това се прозя околко дузина пьти и усети,  че е адски гладно. Затова то излезе от стаята,  премина с ускорена крачка през едно малко и тясно коридорче,  чиито тъмни ъгли според неговите представи бяха обител на всички възможни чудовища,  и слезе по едно старо дървено стьлбище,  което доста шумно простенваше и протестираще при всяка негова стьпка. В края му имаше врата.

 Момчето я отвори и се озова в едно доста гостоприемно,  топло,  светло и комфортно пространсто в сравнение с досега описаните,  а именно - кухнята. Край масата вече се бе настанил човекът,  който го беше събудил - баща му.

- Стана ли най-сетне? - попита той с такьв бодър глас,  който беше дар само за малцина,  но не и за обикновените сънливци рано сутрин.

 Момчето изсумтя вяло и седна до него. Баща му,  Ниорд*, бе сред тези търговци,  за които ставането рано е основна и необходима част от успеха. Затова момчето имаше тази доста несправедлива участ да се събужда всяка сутрин редом с някои животни. Но то бе свикнало и отдавна беше преминал периодът,  в който се оплакваше. В този момент то се пресегна  да си вземе филия хляб, когато Ниорд отново го попита.

- Рамидор,  изми ли си ръцете? - попита той строго.

- Не - отговори то,  а единият от споменатите му крайници бе застинал във въздуха.

- Тогава отиди да се измиеш. - каза баща му с тон, нетърпящ възражeние и/или отлагане.

 Рамидор,  момчето, за което става до сега въпрос, се затътри към кухненската мивка, въздишащо за своята нерадостна съдба. Но там вече беше някой друг. Слаба жeнска фигура миеше някакъв съд и стичащата се вода я беше улисала. Рамидор каза:

- Мамо, добро утро.

Жeната за момент се стресна, но отвърна:

- И на теб.

Момчето промърмори, докато тя му направи място да се измие:

- Съжaлявам, ако съм те изплашил.

Тя каза благо:

- Не се тревожи. Аз сама съм си виновна, че се бях унесла - каза тя с усмивка. - Хайде да отидем да се нахраним - подкани го тя.

 Рамидор поклати утвърдително с глава и двамата се запътиха към масата. Ниорд вече беше утолил глада си и пушеше блажено своята лула. Майката сбърчи неодобрително нос и каза:

- Как можеш да пуфтиш с това нещо в присъствието на детето.

- Черити, той не е вече бебе, над което трябва вечно да бдим. - рече ѝ той с помирителен тон.

 Това потуши още в зародиш огъня на кавгата. Макар че не бяха идеални, Черити и Ниорд се стараеха да не си крещят един на друг, а редките забележки не бяха отправяни със злонамерена цел, а напротив,  те бяха градивни и целяха да защитят някого, в случая Рамидор. И след минута бащата сам изгаси лулата си. Минаха известно време, в което момчето и майката се ядяха мълчаливо, а бащата гледаше замислено из стаята, а погледът му шареше от предмет на предмет. След малко той каза:

- Днес трябва да отида до града.

- Не си ни споменавал подобно нещо - отвърнаха в хор Рамидор и майка му.

- Можe би съм забравил да ви кажa, но е спешно и не мога да го отложa. -интонацията на гласа му наистина изразяваше съжaление.

- Аз ще дойда с теб. - му каза Черити. - Трябва да взема нещо. Крайно време е да обзаведем стаята на Рамидор с хубави мебели.

- Знаеш, че не е по моя вина. - някак засрамено проговори Ниорд.

Преместихме се тук,  за да ни е по-добре,  но го направихме бързо и припряно,  и ще ни трябва малко повече време да се устроим. - продължи той.

 Семейството на Рамидор наистина беше напуснало града и си беше взело една малко поостаряла къща в едно селце близо до него. Идеята беше дошла първо на Ниорд и отначало всеки, с който я беше споделил, я беше отхвърлил. Кой нормален човек би се преместил от Аурелия, най-хубавото средище на цивилизацията в цяла Нехория? Но в крайна сметка на Черити идеята да се откъснат малко от шума на големия град  и се стори прекрасна, а в крайна сметка винаги можeха да се върнат, а къщата можeха да превърнат във всеки момент в лятна резиденция или вила, както беше модерно напоследък. Но в този момент Рамидор попита:

- Ами аз? Какво аз ще правя тук сам?

Ниорд и Черити се замислиха. Пръв проговори бащата:

- Винаги си искал да те оставим за малко сам, но ние не сме ти разрешавали заради възрастта. Сега е моментът да ни докажeш, че можем да го направим. А и ще се върнем бързо. - допълни той.

Черити обаче не беше толкова убедена и попита Ниорд.

- Сигурен ли си, че можeм да го оставим ей така? - каза тя.

- Както казах, време е да му гласуваме малко доверие - отвърна Ниорд. - Аз ще се бавя около два часа, а ти? - на свой ред я попита той.

- За толкова време ще съм свършила с покупките - каза тя след кратък размисъл.

- Ще ни трябва и по половин час в двете посоки, така че за около три часа ще се върнем. - Ниорд се подсети.

- Е, мисля, че Рамидор можe да прекара толкова време сам. Нали? - попита Черити сина си и го погали по главата.

- Разбира се, че мога. - отвърна той, с онази гордост и увереност, която децата използват, когато съобщават, че вече са големи.

- В такъв случай e решено. - каза Ниорд, сякаш подписваше някакво споразумение с тези думи.

  Двамата се посуетиха още двайсетина минути като си обличаха пътните палта и си обуваха обувките. След като се увериха над  петдесет пъти, че Рамидор е добре и знае към кого да се обърне в краен случай за помощ, двамата тръгнаха да вървят. Но на вратата майката прегърна сина си и започна да му изрежда нещата, които не трябва да прави - да си играе с ножове в кухнята, да не пипа огнивото,  с което палеха сутрин старата чугунена печка и т.н.

Но Ниорд я прекъсна:

- Чери, той е разумно дете и е безмислено да му казваш.

- Добре - каза тя.

  Тогава те тръгнаха. Видът им се запечата в съзнаниети на Рамидор - сивите пътнически палта,  в които бяха загърнати, миловидното, леко руменото лице на майкa му, винаги избръснатото  на баща му, кафявите им коси, развети от вятъра, докато той им махаше от прага и се чудеше какво първо да направи.

                                                                               -2-

 След като се сбогуваха със сина си, Черити и Ниорд тръгнаха към Аурелия, т.е. към града. Старата къща, която бяха купили и след известно време се бяха нанесли, скоро се изгуби от взора им. Те бяха предприели  тази рискована операция, въпреки критиките на повечето им приятели и близки, че сами се заточават в нищото. Това не беше точно така. Макар поостаряла и следователно леко запусната, къщата се намираше само на тридесет минути път от центъра на Аурелия, в такъв райoн, към който бе сто процента сигурно, че към него градът ще се разшири, за да реши своите специфични проблеми - доста високата раждаемост и застроеността. Освен това доста хора бяха също водени от същите аргументи и скоро около къщата на Ниорд и Черити израснаха редица други - няма по-голямо доказателство за правдивостта на една мисъл от това, че тя спохожда повече умове.

 В този момент Ниорд бяха вече излязли на главния път за Аурелия. Те крачеха мълчаливо и само от време на време се питаха взаимно с един и същ въпрос - дали другият е уморен и да спрат, за да почине. Но тъй като отговорът винаги беше отрицателен, те крачеха решително върху каменната настилка, а дърветата, засадени от двете страни на пътя, сякаш им махаха за сбогом с дългите си клони, щом ги отминаваха. Скоро наближиха и самата Аурелия. Заради залива, на който бе разположeна - дълбок, удобен и защитен от яростта на морските бури, тя бързо се превърна в най-голямото пристанище по тези земи, наречени Нехория.

 Стотиците, хилядите дори кораби от всякакъв вид и устройство, акостиращи всеки ден тук правеха този град така могъщ и богат - името му идеше от златото, което тук се трупаше със милиони килограми в ръцете на предприемчивите. Ниорд бе един от тях. Затова бе по-чудно как един такъв човек се задоволява с такава къща - стара и без много удобства. Истината е, че той е един от онези хора, за които луксът е пакостлив дух, който бавно, но сигурно разпилява и най-голямото богаство, а умереността е най-големият дар, който съдбата може да поднесе на човек. Затова той се бе разпоредил новия му дом да бъде щателно ремонтиран, но да се избягват излишествата.

 В този миг Ниорд и Черити бяха вече навлезли в Аурелия. Градът наистина заслужaваше името си. Едва ли има човек, който да не е занемял пред неговото величие. Повече от петстотин хиляди жилища, сто хиляди складове, пристанище за десет хиляди кораба, един милион търговци и безброй много занятчии изпълват взора на щастливеца, който е успял да я види. Градът бе невероятно умело планиран. Имаше израз, който гласеше: "Видях  задръстване в Аурелия", и той се използаше от хората, когато искаха да кажaт, че са видяли нещо невиждано до сега. По средата на града се намираше хълм, наречен "Sectio aurea"**, на чийто връх се намираше градската твърдина, фарът. Те се извисяваха величествено над градските улици, разположени концентрично около тях. Но Ниорд и Черити бяха свикнали с всичко това и проявяваха безразличие, кактo днес възрастен нюйоркчанин гледа небостъргач или арабин нефтен кладенец. Тъкмо когато на един кръстопът двамата щяха да се разделят, за може всеки да поеме по своите задачи, когато от тълпата внезапно се чу вик, някой размаха високо във възуха ръката си и Ниорд видя един от своите подчинени, който се опитваше отчаяно да привлече вниманието му.

- Сър, сър, насам. - викаше той, като се провираше ловко сред тълпата.

На Ниорд му стана неудобно, че някой от неговите служители ще си позволи да крещи така по улицата. По това време в Аурелия съществуваше строг неписан правилник на поведение и повишаването на глас за щяло и нещяло заемаше обширна част от него. Въпреки това той преглътна това явно неспазване на правилата и попита:

- Какво има? - рече Ниорд.

- Сър, случило се е нещо... - каза служителят, като се задъхваше след зиг-загообразно тичане и думите му едва излизаха от устата, заради учестеното дишане.

- Какво?

- Не знам, но изисква спешна ваша намеса. Изпратиха ме на всяка цена да ви открия - съoбщи той.

Ниорд се обърна към жeна си, която стоеше близко до него и мълчаливо бе наблюдавала току-що станалото:

- Черити, може би няма да се прибера. Ще гледам да си дойда максимално бързо, но не знам как ще се стекат обстоятелствата...

- Няма проблем. - отвърна тя. Черити добре знаеше характера на работата му - търговията е винаги променлива и колебаеща се, винаги изникваха проблеми, които само Ниорд можeше и/или трябваше да разреши.

- Добре, аз ще тръгвам.Ще ти пратя известие чрез него. - каза той, като посочи служителя си.

- Довиждане. - промълви тихо Черити.

  Скоро двамата мъжe изчезнаха в пастта на това неуморимо чудовище, което поглъща всичко и всеки, наречено тълпа.

Черити  си помисли, че е най-добре да отиде към пристанището, защото около него бяха разположени повечето магазини, занаятчийски работилници, складове и прочие, където се продаваха всевъзможни неща на износна цена. Тя постоя още миг, два, усмихна се тъжно и навлезе в стъпалотворението от хора, като гледаше да не се блъска и да не я блъскат. Скоро наближи пристанището. Джунглата от народ пооредя и Черити успя да го види. Както обикновено то бе претъпкано - десетки бригантини*** се полюшваха леко от вятъра, катери**** поряха малките буруни*****, като пръскаха вода във всички посоки, стотици клипери****** маневрираха, опитвайки се да намерят място, където да хвърлят стопанкерите си*******, докато огромните караки******** просто си намираха такова  само със своето величие, десетки сампани********* от далечния изток се бяха скупчили като гълъби, които кълвяха трохи,  подхвърлени им от милостивите минувачи, а пък една самотна аламана**********  се опитваше да надхитри всички в тази ситуация. "Във тюрмовете на всички тези кораби може би е това, което аз търся" помисли си Черити. Да, наистина това беше така. За да добиете по-ясна представа, помислете си за всички стоки, които може да се сетите, сега извадете от тях сняг, птиче мляко и мухи и ще намерете отговора на задачата - какво чак толкова се търгува в Аурелия.

 Черити, нетерзаеща се за такива неща, се запъти за първия изпречил се магазин. Влизайки в прохладното помещение, тя бе веднага посрещната с поклон от хитрия търговец.

- Добре дошли, моля, не се стеснявайте. - рече той  с угодническа усмика.

- Само ще разгледам - каза Черити.

- Ама разбира се, разбира се, заповядайте. Вашето посещение е чест за нас... - продължи търговецът в същия дух.

Черити започна да оглежда магазина. Беше добре снабден, дори за стандартите на Аурелия - хиляди метри аксамит***********, навит на огромни рула, стотици изделия от ахат и нефрит, наредени  на безкрайни етажерки, стотици пудове амбра************ и подправки, и най-накрая това, което търсеше Черити - мебели. След като дълго отказваше да купи инкрустирани със скъпоценни камъни, продавачът най-накрая и преложи идеалните - без излишна украса, от солидна, хубава, дървесина. Тя веднага поръча едно много хубаво легло от орех, един гардероб от череша, дузина столове с памучна тапицерия. След като се уговори всичко това да бъде доставено, тя излезе от магазина, изпровождана от търговеца, който едва здържаше киселата усмивка, която напираше отвътре. Той си мислеше, че ще направи голям удар, но уви, съдбата днес бе на друго мнение за това.

 Черити бе доволна, още повече, че не и се наложи да обикаля из магазините, а предвид броя им в Аурелия, това беше доста уморително. Тя реши, че може да отиде да види Ниорд, който сигурно беше затънал от работа и едва ли щеше да се обади. Той мразеше подобен род посещения, но тя не се съобразяваше. Така според нея той се сещаше, че има живот отвъд задълженията  и задачите.

  Ето защо тя тръгна бодро към "Sectio aurea"(припомняме на случайните читатели, че така се наричаше хълма, който се намираше в геометричния център на града), защото там се намираше и "службата" на Ниорд. Той търгуваше с желязо, но по-скоро работата му можеше да се сравни с днешното ръководене на корпорации - той притежаваше десетки рудници, леярни, кораби, чрез които се транспортираше продукцията, армия от работници и служители и т.н. Наистина работата беше доста и беше много напрегнато.

 Но Черити в момента не си блъскаше главата с подобни "важни" неща, когато подминаваше стотиците хора, които се движеха нагоре-надолу като мравки, както и големите мраморни здания, които изглеждаха впечатляващо както обикновено. Тя си мислеше в този момент за сина си, Рамидор, който беше оставила самичък няколко часа по-рано, и който сигурно сега бе подпалил къщата от скука.

 Скоро тя наближи зданието, където работеше Ниорд. Както бе вече упоменато, то се намираше на върха на "Sectio aurea", на най-скъпото място в Аурелия, в градската цитадела, където се помещаваше и градският съвет.

 Това бе гениална хрумка. Макар че бе разположона далеч от пристанището, сградата бе във възможно най-сигурната част в града. Това, наред с безумно високите цени на земята, даваше допълнителен престиж на Ниорд.

 Самата сграда  изглеждаше доста добре под падащите лъчи светлина, сгушена между високите стени и кули на замъка. Десетки железни статуи на Тувалкаин************* крепяха мраморния покрив, докато хората небрежно влизаха и излизаха през хризелефантинната************** порта.

 Черити също се запъти натам и взлезе заедно с една група. Самата постройка отвътре не бе толкова помпозна. Самата идея е била доста проста: да се създаде сграда, която да изглежда достолепно отвън, но вътрешността да бъде максимално удобна за работа. Черити подмина дългите редици с пишещи над мънички бюра служители и стигна до това, което принадлежеше на асистента на Ниорд, този, който го бе извикал на улицата. Той четеше нещо. Тя му каза:

- Здравей, къде е Ниорд?

Той се стресна и изпусна листа хартия, който държеше в момента. Въпреки дългите години работа при Ниорд, още не бе свикнал с внезапните посещения на жена му. Но въпреки това се съвзе и рече:

- Точно сега щях да изпратя някого да ви каже. Стана нещо...

- Какво? - прекъсно го уплашено Черити.

- Нищо сериозно - опита се да я успокои той. - В един от рудниците е избухнала по някаква причина стачка сред работниците и Ниорд реши, че като собственик трябва да отиде веднага.

- Къде е станало това?Той има толкова много рудници... - каза тя, като че ли предчувстваше най-лошото.

- В Кадиет Иджил. - рече той.

 Това бе голям остров на два часа път с кораб от пристанището на Аурелия. На него се намираше едно от най-големите железни находища, осигуряващо повече от половината продукция, с която Ниорд търгуваше. Случайно бе наречен Кедиет Иджил - Желязната планина, на възвишенията, които първи откривателите видели и романтично така ги нарекли. Впоследствие се оказа, че не са грешали, планината беше наистина от желязо.

 Черити се поуспокои, Ниорд често предприемаше такива пътувания без да ѝ каже. Пък и се касаеше за място, което бе близо, а не накрая на света, сбутано в нечии задни части, както по-профанните от нас биха се изразили.

 Тъкмо когато тя се канеше да си тръгва, се чу невероятен шум, всички хукнаха да видят какво става отвън, и увлечена от всеобщото любопитство, Черити ги последва, като измънка в последния момент някаква благодарност на служителя...

                                                                               -3-

 Звукът, който още пищеше пронизително в ушите, беше всъщност сигнал за тревога, който градските виглатори*************** бяха надали.

 Такова нещо много отдавна не се бе случвало. Могъществото на Аурелия бе такова, че много от сегашните ù жители за пръв път го чуваха, така че суматохата, създадена от любопитството им, бе оправдана.

 Тълпата, в която бе и Черити, се качи на стените на градската цитадела. От там се откриваше широка панорамна гледка на Аурелия, пристанището и залива.

 Щом погледнаха натам, хората разбраха защо е даден сигнал за тревога. В пристанището имаше такъв кораб, който ги  накара да потръпнат. Той бе огромен. Останалите кораби изглеждаха като цветни петънца от това разстояние. Но не и той. Палубата му бе дълга поне километър, а гротмачтата му бе със "скромните" размери на съвременен жилищен блок. Размерите на платната му биха накарали някой тъкач, страдащ от лека професионална форма на артрит, да заплаче. Тандерите**************** на Аурелия, които до преди малко следяха за реда и отговаряха за охраната на пристанището, сега бяха наобиколили кораба като рояк комари плажуващ, въпреки че бяха един от символите на могъществото на града.

 Всичко това породи невероятни коментари сред тълпата, която се бе качила върху градските стени на "Sectio aurea". Един се кълнеше, че ей сега от кораба ще слязат десетки хиляди войници, които ще опустошат града. Друг казваше, че това е превозното средсто на самото божество на морето и всички трябва да отидат да му се поклонят. Трети пък ридаеше, че е ял твърде малко на закуска, която изглеждаше, че ще му е последна.

 Първият имаше право до известна степен, но не съвсем. От кораба наистина слезе нещо, но от тук изглеждаше съставено от само няколко "точки". То се насочи към хълма. Това ободри по-малодушните и те започнаха усилено да коментират срамния за града факт, че аурелиянския флот няма плавателен съд, който може да се противопостави на този, който току-що бе хвърлил котва в пристанището. По-сърцатите пък започнаха да критикуват бреговата охрана, че е "забелязала" кораба,  чак когато вече е бил тук. Въпреки размерите си, той лесно би могъл да бъде обезвреден и пленен в открито море, а сега се рискуваше имуществото на гражданите с евентуална битка в пристанището, предвид огромния брой обикновени търговски кораби в залива според тях.

 Но да оставим  коментарите настрана и да се съсредоточим върху "точките", които бяха вече наближили градската и цитадела и вече "изкачваха" "Sectio aurea".

 Те се оказаха процесия, една от най-странните, която Аурелия е виждала. Петима войници в пълно бойно снаряжение - блестящи стоманени брони, които блестяха болезнено в очите, алебарди, които спокойно биха послужили като огледало, щитове под формата на непълна луна, пазеха един кирсар*****************, който бе в пространството между тях. Процесията имаше следния вид (пешаците са маркирани с X,  a конникът с Y):                                                                                                                                                       

                                                        X

                X                                     Y                                       X                                

                                     X                                    X

  Градската стража махна зяпачите от стената, въпреки техните протести, но остави Черити, тъй като тя бе съпруга на толкова богат и следователно влиятелен търговец. Случилото се по-късно е описано през нейните очи: "Процесията спря за малко на метри от мен, тогава успях да я разгледам по-добре. Пехотинците, които съпровождаха конника, не ми се видяха много интересни. Просто телохранители. Но конникът не беше обикновен. Яздеше голям огненочервен жребец, който тропаше силно с копита по каменния път. Бронята му се състоеше от боядисани в ярко червено стоманени плочици, които тежаха към десет хиляди фунта(!)******************. Шлемът му бе направен от бронзиран череп на носорог, като рогът бе боядисан също в червено. На дупките за очите бяха поставени два топаза, които блестяха като разжарен огън. Всичко това придаваше на конника застрашителен и войнствен вид.

  Те изминаха още един-два метра, когато той даде знак да спрат. Конникът извика с най-хрипливия и дрезгав глас, който някога съм чувала:

- Нека властимащите от този град да излязат!

Градските съветници поспориха към една минута дали трябва да го направят, но в крайна сметка се решиха. След като излязоха всички, конникът ги попита:

- Вие ли сте тези, които властват?

Някои от тях започнаха да кимат утвърдително с глава, а един каза (малко надуто, високомерно и превзето, но какво да се прави - политици):

- Ние сме тези, които приемат наредбите и разпоредбите в този град. Наше задължение е и да посрещаме  чуждестранните мисии...

- Това е достатъчно - прекъсна го грубо конникът. - Чуйте сега съобщението от моя господар Ариман...

- Ариман? Никога до сега не съм чувал за такъв владетел. - започнаха да шушукат помежду си съветниците.

- Той управлява в империя, която се намира твърде далеч на запад, вашите жалки кораби не могат да достигнат до нея. - каза пратеникът като ги чу. - Нека сега да изпълня мисията си и кажа неговата воля. В знак на огромна милост господарят Ариман ви дава половин час за евакуация, защото след това неговите имперски войски ще нападнат и ще унищожат града. - рече на шокираните съветници.

 Мнозина от тях започнаха да се смеят. Някакъв чужденец да заплашва най-могъщия град на тези земи, наречени Нехория? Все едно да плашиш дете със сладки. Но конникът рече:

- Приемайте думите ми както искате. Аз ви повтарям, че имате половин час да евакуирате който и което поискате. След това градът ще бъде заличен. Аз изпълних свещената воля на императора Ариман и ви предадох божествените му думи. Сега правете каквото си искате. - каза той, шибна коня и се понесе в галоп към пристанището. Пехотинците го последваха тичешком.". Тук описанието на Черити свършва. Историята е  довършена от исторически извори, направени много след това.

   След като посланикът на Ариман си тръгна, отплавайки с огромния кораб, на "Sectio aurea" се разрази огромен спор. Всички започнали да се надвикват какво трябва да се направи. Минутите минавали, а те продължавали да крещят. Скоро трийсетте минути, дадени от пратеника, изтекли. Нищо не се случило. Минали още петнайсет минути, но никъде нямало признак на инвазия. Това породило смях и облекчение сред доста от съветниците. Тъкмо когато вече си мислели да се разотидат, когато един забелязал нещо в залива. Отначало изглеждало като редичка от черни петна в морето. Скоро целият хоризонт се изпълнил с подобни. Отново прозвучал сигнала за опасност. Хиляди кораби, плаващи в редици, тройно по-голями от този, с който бе дошъл пратеникът, се бяха насочили към пристанището на Аурелия. Последва кратък дуел с печален край за танедирите, които патрулираха там. След като си разчистили път, корабите започнаха да стоварват стотици хиляди войници на брега. Реакцията на хората в града беше като на тези животни, които просто се вкаменяват в първия момент на опасността. Всички това се бе развило невероятно бързо и ги бе сварило неподготвени, но скоро те се отърсиха от изненадата. Към брега се завтекоха хиляди граждани, макар и леко въоръжени, но решени да задържат атаката. Но това беше безмислено. Огромните кораби продължиха да стоварват войници и те бавно, но методично унищожаваха отбраната, въпреки смелостта и умението на отбраняващите. Завоевателите използваха най-старата и печеливша тактика - численото превъзходство. Всеки техен паднал войник веднага бе заменян с друг, а отбраняващите се малко по малко се стопяваха пред тази огромна въоръжена маса. Нашествениците си пробиваха път, независимо от загубите. Цялото пристанище чак до далечния хоризонт бе изпълнено с техни кораби, които търпеливо чакаха да извършат десант.

  Черити в този момент си мислеше за сина си, който бе оставила сам вкъщи, докато гледаше как нашествениците настъпваха към "Sectio aurea"...

Непознати думи в пролога

*Ниорд - покровител на мореплаването и ветровете в скандинавската митология. Бил много богат.

** Sectio aurea - златно сечение (известно още като златна пропорция,  златен коефициент или божествена пропорция) е ирационално число в математиката,  което изрязява отношение на части,  за които по-малката част се отнася към по-голямата,  така както по-голямата към цялото. Златното сечение е не само математическо понятие,  но е символ за красота,  хармония и съвършенство в изкуството,  науката и природата.

*** Бригантина  - лек и бързоходен платноходен кораб.

**** Катер - малък кораб, с водоизместимост до 400 тона

***** Буруна - малка крайбрежна вълна

****** Клипер - бърз многомачтов ветроходен кораб

******* Стопанкер - котва

******** Карак - голям ветроходен кораб

********* Сампан - плоскодънна лодка, характерна за Източна и Юго-Източна Азия

********** Аламана - риболовен кораб

*********** Аксамит - скъп плат

************Амбра - вещество, ползвано в парфюмерията

*************Тувалкаин - библейски персонай, пръв получил желязо

**************Хризелефантинна - от злато и слонова кост

***************Виглатори - наблюдател

****************Тандер - военен кораб

*****************Кирсар - конник

******************Фунт - единица за измерване на тегло, равна на 453, 59237 грама