Воините не се печелят с битки. Те се печелят с решения, взети от отговорните. Тези незрими постъпки са много по-важни от всяко видимо събитие, защото събитията са само последствия от тях.

От легендите за Първият Герой

 

Петнадесета година от войната с драконите.

Селото не трябваше да съществува, но ето то стоеше там пред очите на Онрак. Откакто дванадесетте дракони се спуснаха от планините си, понесли унищожение на крилата си, не оставиха човешко поселище. Бяха твърде малобройни за да преследват всеки отделен човек, но избиваха всяка група по-голяма от две-три семейства.

Десет години бяха минали от падането на последният град, последната надежда, последната връзка с цивилизацията. Човечеството се пръсна като ударена в камък чаша с вода. Именно в разпръснатостта се криеше оцеляването.

Но все пак селото бе неоспорим факт. Частица от човешката арогантност се бе върнала, или може би от човешката вяра.

Толкова на север можеха да оцелеят само единаците, самотните ловци, необременени с изхранването на семейство и деца, и големи общности, където хората да си помагат. Когато драконите унищожиха селищата те не се завърнаха на север с години. Може би това бе дало смелост на тези хора.

А може би имаше още нещо. Трябваше да се проучи, но предпазливо. Хората бяха готови на всичко, за да оцелеят.

 

Мина седмица преди Онрак да прекрачи границите на селото. Дойде надвечер и носеше бут от лос на едното си рамо. Дар и обещание за повече, ако го посрещнеха дружелюбно.

Облечен бе с необработени кожи, а на рамото му имаше кожена торба с кремък, огниво и няколко лични принадлежности. Косата му бе чисто черна, но сплъстена и неподдържана, невидяла грижа. Брада нямаше, нито бръчка по лицето му. И все пак очите му бяха самоуверени и студени. Вид на човек, прекарал живота си сам в пустощта.

Копието му веднага привлече любопитството. Желязният накрайник, изкован изкусно и без следа от ръжда, бе вързан за грубо огладена тояга. Част от стрелите му бяха с метален връх, а на бедрото му лежеше къс меч. Знаци на търсач сред руините, завънал се с успех.

Онрак отиде до огъня пред най-голямата колиба и пусна бута на земята пред едър войн.

- Ти ли си вожда? – Въпроса бе излишен, поведението и самоуверената стойка издаваха запинания, ала хората обичаха да отбелязват общественото си положение.

- Аз съм. Добре си дошъл, за нощ или за година. Покрив и топлина ще получиш винаги.

Онрак кимна и отвърна на ритуалният поздрав.

- Оръжията ми за защита на мястото, докато съм тук. Благоденствие и мир за посрещналите ме. – Когато получи ответното кимване той продължи. – Аз съм Онрак. Останалото от лоса е на час път нататък, на хълма с трите извора . – Онрак посочи. – Вързах го нависоко в дърво, но няма да се опази завинаги.

- Духовете да те благословят, от седмици ядем само риба.

Вожда махна на група младежи да тръгнат веднага. След това разположи госта до себе си.

- Смяташ ли да останеш тук? Ще си избереш жена, или дори три. Мъжете никога не стигат. Ловците също.

Забележката бе посрещната със смех от останалите. Онрак наистина бе забелязал, че жените са много повече от мъжете.

- Ще помисля. Не забелязвам да има глад, нито студ по домовете. Но съм виждал много села, с къщите изгорени и застлани с кости. Вашето наглед е различно...

Вожда трепна от намека.

- Глад не е имало откакто преградихме реката с бент. Но след няколко години предимно риба някои предпочитат глада. А за драконите се не притеснявай. Не сме ги виждали отдавна, децата вече ги мислят само за измислица. А и да дойдат няма да заварят лесна плячка. Имаме си една дружина специално за това, а водача е могъщ, макар това да не съм аз. – Още един изблик на смях. Вожда бе умен, не желаеше да обсъжда опасни теми пред всички. – Ела в колибата ми, да видиш дъщеря ми. На възраст е за женене.

Вожда поведе Онрак в просторният дом. Две жени, млада и възрастна понечиха да се оттеглят и да оставят мъжете насаме, но вожда ги спря.

- Нека Лилит остане. Става въпрос за бъдещето й. – Изчака, докато възрастната жена излезе преди да продължи. – Аз не смятам, че трябва да се пазят важни неща от децата. За бъдещето на селото си говорихме.

- Кой е водача на твоята дружина? Оцелял маг или може би драконоубиец? Ако можеше да спре дракон защо не го е направил в Авалон, заедно с останалите?

- Мъдър си странниче, въпреки младостта си. От гилдията на драконоубииците е, но само бард и историк. Държи спомена жив, но дотам се простират силите му. Разчитаме да не ни открият. От седем години дракон не е прелитал оттук. Два са останали живи от дванадесетте. Търсят само на юг, където могат да намерят богата плячка. Войната взе и от тях тежка дан. Но от нас взе по-тежка.

Ако все пак ни намери някой, мъжете и старите ще го задържат, докато жените и младежите избягат. Не е доблестно, ала доблестните не остават дълго живи.

Знам какво си мислиш. Защо да делиш храната си с други, защо да рискуваш живота си за други, защо да се жертваш? Така е с младите. Но с възрастта поглеждаш назад и откриваш живота си пуст. Ще ти се прииска да си оставил следа на този свят, нещо зад себе си, което да скърби за теб след смъртта ти, да те помни. Иначе си живял напразно.

Къса ми се сърцето, това е най-голямата ми дъщеря, но така трябва. Ще се обвържеш ли към нашата кауза, ще повярваш ли на един възрастен и изстрадал човек? Ще вземеш ли дъщеря ми за жена?

Засега предположенията на Онрак се сбъднаха. Селото само се криеше беззащитно. Вожда отчаяно се стремеше да привлече единаците, предлагайки единственото си богатство – жените. Повече нямаше работа тук, но нещо от речта на вожда го трогна, онази безизходица и волята да продължи и да защити подчинените си. Онрак огледа жената пред себе си. Млада бе, почти момиче, със стегнато тяло, поддържано от много труд и малко храна. Имаше красиви черти и плахи, притеснени очи.

- Ще остана няколко дни. После ще реша. – Собствените му думи го изненадаха, но нямаше значение. Нямаше спешни задължения, можеше да си почине за малко.

- Така да бъде. Тогава ще наредя да ти приготвят постеля тук. – Вожда вече се смяташе за спечелил. Как можеше Онрак за не предпочете удобствата на селото.

- Не. Ще спя отвън, както съм свикнал.

Онрак излезе без да изслуша възраженията им. Той обиколи селото няколко пъти, разглеждайки го отблизо. Язовира го заинтригува. Голяма част от него бе от насипана пръст, но преливникът бе заграден с преплетени пръчки, така че да задържа едрата риба.

Скоро се запъти към гората отвъд. Облегна се на една скала и се вгледа отново в селото. Потънал в размисъл той не усети как някой го приближи.

- Цял живот си прекарал в пустощта и гледаш селото. Аз отрастнах тук и всяка нощ гледам гората. – Тънкият момичешки глас стресна Онрак, но още повече го изненада смисълът. Сетивата му също доловиха нещо смътно и неопределено, не толкова тревожно но все пак изискващо предпазливост.

- Не си ли малка, за да си тук сама? – Запита той малкото момиче със светла коса, облечено в изкаляни окъсани дрешки.

- Нали съм с теб?

- Това не стига. Едва пристигнах тук. Може да съм кой да е. Да те нараня.

- Ти си Онрак. Видях как те прие татко. Щом той е готов да те приеме и да ти предложи сестра ми значи заслужаваш доверие. Освен това не виждам жестокост у теб?

- На тази светлина? Коя си ти, та виждаш през мен така? И какво виждаш в мен?

- Аз съм Анайя. Много си различен от останалите в селото. Сърцето ти е открито, несвикнало на лъжи и преструвки, макар точно сега се опитваш да скриеш нещо. Младо лице, криещо вековна мъка.

Онрак изтръпна. Какви сетива имаше това момиче? Не бе зряща, щеше да го усети. Колко бе опасна?

- Видял съм достатъчно смърти, за да ми стигнат за цял живот. Затова навярно.

- Не смъртите са те направили това, което си. Никой не те е обичал и ти не си обичал никого. Не си познал майчина прегръдка. Това те гризе, но дори не знаеш какво ти липсва.

- Защо мислиш така?

- Погледни в очите ми.

Онрак се взря в очите й. Досега винаги бе смятал човешките очи само за сетива, приемащи, но не излъчващи емоции. Но сега той промени мнението си. Наситенокафяви, отразяващи звездите, но светещи и със собствена светлина, те го завладяха.

Пленени в тези късчета течно стъкло той видя себе си, своята несигурност, съмнение, слабост, несбъднатите си желания, смразяващият студ, в който бе живял цял живот. Видя, че има и друг начин, друг по-топъл и светъл път. Всички онези неща, които не бе признал, които бе натъпкал в дъното на душата си бликнаха, подканени от дестките очи.

Онрак докосна бузите си и вдигна навлажнената си ръка.

- Не съм плакал никога. До телата на братята си стоях спокоен и студен.

Гласът и лицето му останаха нормални, но под тях бушуваше виелица.

- Те не са направили нищо за теб и ти – нищо за тях. Те никога не са ти били братя.

Онрак си спомни как бе копнял да бъде до братята си, да бъде силен и голям като тях, да сподели славата им. После това бе изчезнало, оставяйки само апатията – последна преграда на ума срещу лудостта от войната. И той бе приел това безразличие за нещо необходимо и нормално...

- Трябва да остана за малко насаме. – Смотолеви той и побягна. Не разбираше какво му става, но ако не се махнеше щеше да изгуби контрол над себе си – най-голямата слабост, която можеше да допусне.

Тичаше все по-бързо, сетивата му едва го предпазваха от дървесните стволове. Разтърсваха го конвулсии, често губеше равновесие, но винаги се съвземаше преди да падне и продължаваше безумният си бяг безкрай. Белите му дробове горяха, краката му се преплитаха, но той не им обръщаше внимание. Умът му бе твърде зает да пази равновесие за да мисли. Чувстваше вихър от емоции, отчаяние и тъга без причина и повод. Не разбираше какво се е случило, но не можеше да му позволи да продължи.

В един момент той се свлече. Инерцията му го провлачи десетина метра по изсъхналите листа преди да спре до корито от изсъхнал поток.

Тялото му по навик започна упражненията, които бе научил от баща си. Дишането му бавно се успокои, а мускулите му се отпуснаха.

Трябваше да обмисли случилото се. Само за секунди той бе станал беззащитен. Малцина бяха войните, които можеха да го победят толкова бързо. А тя използваше само думи.

Нима бе толкова слаб, че да бъде съкрушен само с думи? Думи, които можеха да бъдат казани и от враг. Това не биваше да се случва, драконите бяха лукави, когато не успяваха да постигнат целите си с груба сила. Съзнанията им бяха обвити със студен камък и още по-студена логика, недостижима за смъртните. Трябваше да възвърне спокойствието си.

Мъчително бавно той събра пърхащите си като уплашени птици мисли. Стисна ги с железен юмрук. Войната не се нуждаеше от личности, от щастие, а от войници. Личното не бе важно.

Онрак се зачуди дали да се срешне с момичето отново. В нея имаше нещо... близко. Не можеше да си го обясни, тя го привличаше по начин, който не бе чувствал никога. Трябваше да си поговорят пак. Да си изгради защита срещу думите. От враговете не можеше да се бяга.

Онрак вдигна поглед към звездите. „Татко, нуждая се от теб.” Мислите му бяха изпълнени с решителност. Ако баща му бе тук щеше да знае точно какво да се прави. Но дали това щеше да е правилното нещо?

 

Онрак се върна в селото преди изгрев. Събра младежите и ги поведе на лов. Избърза пред тях, защото не искаше да видят как ловува. Те не възразиха, усетили лошото му настроение. Онрак бързо намери следи от лосове. Не му се чакаше да тръгнат на водопой, просто тръгна по следата и стигна до пасищата. Лосовете се обърнаха към него, твърде изненадени за да бъдат агресивни, и Онрак хвана най-близкият за рогата. С рязко дръпване прекърши врата на животното. Останалите доловиха ясно миризмата на смърт и избягаха.

Онрак намушка няколко пъти животното с копието си, за да обясни убийството, а после почисти грижливо метала в козината. Намери ловците, обясни им къде да намерят трупа и избърза обратно към селото. До обед той стигна до колибата на вожда.

Момичето, с което бе говорил  миналата вечер, нарязваше месото на вчерашният лос на ивици, които да бъдат опушени. Онрак взе един нож и се включи.

- Вчера спомена, че гледаш пустощта. Искаш ли да те изведа там? – Каза той, докато ръцете му се стрелкаха. Работеше десетина пъти по-бързо от нея. До половин час работата щеше да е свършена.

- Да. Но трябва да се върна до залез. Ще има представление и аз участвам. Ще можем ли да разгледаме достатъчно за остатъка от деня?

- Цял живот не стига да се разгледа всичко, а един дъх е достатъчен за да се усети настроението на пустощта. Половин ден е добро начало.

- Добре.

Двамата оставиха ивиците метнати на прът над тлеещи въглени, за да изсъхнат.

 

- Ще ме научиш ли да се бия с меч? – Запита момичето, докато вървяха из гората.

- Защо ти трябва?

- За да бъда независима. Ако мога да победя околните те няма да могат да наложат волята си. Те са много по-възрастни, но действат глупаво. По-лошото е, че и мен карат да се държа като тях. Понякога става нетърпимо.

- Това ще ги отблъсне от теб. Ще си самотна.

- А ти? Не си ли могъщ и самотен? Щом ти си го избрал защо аз не мога?

- Не съм могъщ. Понякога е по-добре да бъдеш слаб и незабележим. Ако бях велик войн, способен да се опълча на драконите, те щяха да ме убият. Затова съм просто ловец. По-безопасно е. – Момичето погледна Онрак продължително. „Колко добре виждаш? – помисли Онрак. - Издай се.” Но Анайя не каза нищо и извърна поглед.

- Стига толкова по тази тема. Погледни природата.

Онрак показваше животните и обясняваше. Забързаните бобри, строящи бент, хитростта на лисицата, криеща се в изкопана от нея дупка, за да изненада плячката, териториите на птиците.

- Трябва да се приближаваме от посоката, в която духа вятъра. Така не ни усещат.

Той се приближи бавно до една дива котка и я взе в ръце. Даде я на момичето.

- В момента е нахранена и няма да ти навреди, ако покажеш уважение и не я плашиш.

- Странно. Ти си единственият, който не приема животните като ходеща храна. Ти ги възприемаш като хора.

- Не, аз ги възприемам като живи същества, но хората приемат само себе си за такива.

- Защо?

- Защото не могат да се поставят на тяхно място. И защото са гладни. За тях пустощта е длъжна да ги нахрани, а когато не го направи е зла. Те гледат на света през стомасите си. Не си ли гладна сега?

Момичето остави котката на земята.

- Гладна съм. Носиш ли някаква храна.

- Не. Кое животно да ти хвана. Майка, баща или дете?

Момичето се огледа. Около нея се навъртаха все повече животни, които се бяха изпокрили преди.

- Ловците са ми носили убити животни. И съм ги приготвяла.

- Но не си отнемала живот. Избери си някое от тях и ще ти го хвана.

Анайя се огледа. Забързаните животни, всяко поело по своя път, вече не им обръщаха внимание. Представи си ги мъртви, за да утолят глада й.

- Не мога. Ще ям, когато се върнем.

- Всеки път, когато вкусиш месо, си спомняй че ядеш един свят. Същество, което е живяло и се е радвало, пожертвано пред твоят глад. Това не е лошо нещо, но изисква съответната почит пред душата и природата. Осъзнаваш ценността на своя живот, понеже е погълнал толкова други.

- Странно да чуя това от теб. Много неща за теб са скрити дълбоко. Защо не ги изведеш на повърхността?

- Мислех, че си видяла всичко за мен. Вчера прозря през мислите и чувствата ми.

- Не, Онрак. Ти си загадка. Мога да разчета останалите от селото, техните мисли, подбуди, намерения. Мислят главно за ядене. Жените мислят за мъже, мъжете за жени. За гордостта си, храбростта си, хубостта си. Познавам ги и мога да предвидя как биха постъпили. Но ти... мислите ти са прави като стрела, но необясними. Прости, но неразбираеми. Не мога да кажа какво би направил след минута.

- Имаш дарба, но както всяка друга и тя си има граници. Може би е по-добре че аз съм отвъд тях..

- Но никой не живее сам. Има и други, които могат да ти помогнат.

- Кой? Ти ли? С какво би могла да ми помогнеш?

- Мога да те освободя. Ако го пожелаеш. Помисли за това. Време е за връщане.

Обратният път вървяха в мълчание.

 

Онрак отиде на мястото на представлението – кръгла площадка, освободена от колиби. Там вече се суетяха деца и малцина старци, както и бардът. Много от селяните бяха насядали на земята пред „сцената”. Онрак се разположи в края. Скоро до него седна вожда. Онрак усети смушение у него.

- Добър вечер, ловецо.

- Добра да е, вожде. Какво те тревожи?

- Не си ми отговорил за голямата ми дъщеря. Не ти ли харесва Лилит?

- Тя обича друг. Знаеш го, но я караш да се откаже от чувствата си. Няма да я взема.

- Как разбра? – Стреснато отвърна вождът.

- Има ли значение?

- Видяли са те с малката ми дъщеря. Дете е още, моля те избери си друга, която и да е.

- Тя кръвна дъщеря ли ти е?

Вожда помълча преди да отговори.

- Да.

- Лъжеш. – Онрак не знаеше истината преди, но по отговора видя че събеседника му не е искрен. – Къде я намери? Кои са родителите й?

Вожда се сви. Очите му се вгледаха в нищото преди да реши да сподели.

- Майка й бе бегълка от Авалон. Беше в същата група с барда, но умря преди да основем селото. Не ми даде сърце да я оставя. Доведох я тук.

- Ще изчакам да порасне, тогава.

- Но дотогава можеш да се ожениш за друга, да имаш деца...

- Аз сам определям живота си, вожде. – „Така ли е наистина,” запита се Онрак. „Има ли някой, който да е истински свободен?”

 

Барда застана пред зрителите и започна представянето на предстоящата пиеса.

- Сега пред вас ще се разкрие падането на Авалон, градът на градовете, последният бастион на човечеството. – Онрак потрепери. Не бе очаквал това. - Аз бях там и видях това с очите си. Вие, които не сте – вижте го през моите очи и глас, чрез актьорите на днешната пиеса.

Маговете от Рамлок били избягали там, след като високите им кули били стринати. Драконоубииците се събрали в града след пораженията в планинските проходи на Оретските планини. Останките от десетки армии се стекли натам когато кралство след кралство били опожарявани. Между тях били паладините на светлият герой Амод. Дори тъмните отряди на злият владетел Катрис били подслонени и врагове станали съюзници пред лицето на заплахата. Населението копаело трапове, забравило почивка и сън. Занаятчиите строяли десетки балисти, срелящи с копия и камъни. Защитата била могъща.

Актьорите излязоха напред и представлението започна. Децата играеха войните, защитаващи града, а старците – драконите. Барда не спираше описанието на биткта и гласът му контрастираше с мълчанието на всички останали.

- Една сутрин съгледвачите забелязали в далечината зелен дракон.

На сцената, където зад ниска стена от преплетени пръчки стоеше групичка деца, изскочи старец. На гърба му висеше животинска кожа и той плющеше с нея и фучеше. Онрак се намръщи. Това бе една от най-глупавите гледки, които бе виждал. Изглеждаше жалко, но от останалите зрители се чуха викове на уплаха.

- Маговете заредили заклинания, но те не можели да навредят пряко на дракона. Тогава те призовали магически вихър, който съборил дракона в една от ямите, постлани с остри колове.

Децата зад плета бяха започнали да мънкат под носовете си и да сипят пясък около себе си. Дупката в земята бе небрежно застлана с рогозка, но старецът стъпи в нея и кракът му хлътна до коляно. Децата излязоха навън и започнаха да го мушкат с пръчки, докато той не легна на земята неподвижно.

- Храбрите рицари излезли и проболи дракона с тежките си копия. – Продължи барда, в това време. – И така бил първият ден завършил с победа за хората.

Зрителите скочиха на крака и викаха от радост. Само Онрак не бе запленен от ентусиазма им. Анайя го видя и изтича до него.

- Това е само представление. Не можем да пресъздадем битката, само я разказваме. Ние сме символи. Трябва сам да си я представиш, да я прочетеш по нас, сякаш четеш книга. Да заместиш нещата с техните образи в ума си. Не си ли присъствал на представление преди? Ние сме безсилни без твоето въображение.

Околните ги заглеждаха неодобрително и тя се върна на сцената. След като публиката се успокои представлението продължи.

- Още на следващият ден дошли останалите. Осем дракона. Хората никога не се изправяли срешу толкова наведнъж. Всеки оцелял от първоначалната дузина дошъл, за да прекършат и последната съпротива.

Магическият вихър спрял повечето и ги принудил да ходят по земята, но бял дракон успял да долети до магьосниците.

Онрак затвори очите си. Остяви се гласът на барда да го носи. Представи си дракона, бял като първият сняг, лишен от тежката броня на събратята си. От всички дракони само белите не бяха гости във въздуха, а истински господари. Усещащ всяко течение, всеки порив, той достигна до маговете и ги разпръсна. Катапултите изстеляха каменни топки, вързани две по две с вериги, усукващи се около крилата, прекършвайки ги. Но бе твърде късно. Макар и осакатен дракона изби беззащотните магьосници, преди копиеносците да успеят да го погубят.

В това време прочутата тежка конница на Амод се изля навън, за да се опълчи на приближаващите дракони, които повече не се осмелиха да полетят до края на битката. Тежестта на засилените рицари беше достатъчна да пробие дебелите кожи на великите влечуги, но металната броня не ги спасяваше от лапите и зъбите, нито от могъщите махове на опашките. Драконите бяха по-подвижни, отколкото би могло да се предположи по големината им и често успяваха да избегнат ударите. Придвижваха се предпазливо, опипвайки внимателно земята преди да пренесат тежестта си и нито един не попадна в ямите, които бяха погълнали толкова труд на защитниците.

Когато доближиха градските стени вурху тях се изсипа порой от стрели, копия и камъни. Но нито един от тежките камъни и копия не ги уцелили, а малкото стрели които можаха да пробият дебелите им кожи се забиха плитко и не причиниха вреда. Един дракон загина, а два бяха тежко ранени, когато крепостните стени бяха разбити и смъртта започна свирепото си шествие из града.

Въображението отстъпи място на спомените, които Онрак бе потискал много години. Видя отново как пиконосците се струпваха в настръхнали стени, само за да бъдат разбити, мечоносците се втурваха в самоубииствени атаки само за да разширят някоя рана. Тъмните войни на Катрис срутваха предварително отслабените сгради върху драконите, без да се интересуват колко хора биват засипани под отломките. Накрая самите граждани се нахвърляли с ножове и тояги, с камъни и дори с голи ръце при всяко залитане на драконите.

Лудост и гняв, хаос и ужас царуваха по улиците. Онрак помнеше приливите от дрипави отчаяни хора, които вчера са били родители и деца, богати и бедни, превърнати в звяр без ум, борещ се за оцеляването си срещу каменните остриета, навлизащи все по-навътре в плътта му. Нямаше къде да се избяга, това бе техният дом, последния дом, предлагащ някаква защита. И каменните сърца на драконите започнали да се пропукват. Не от войни загинали повечето дракони, а от обикновени хора. Още четири били погребвани под лавина от камък и човешки тела.

Но до залез слънце хората се изтощили. Най-храбрите били загинали и нямало кой да поведе останалите. Инстинкта за самосъхранение изместил смелостта и все по-често хората бягали, вместо да се опълчат.

И тази вечер паднал града, макар трите оцелели дракона останали още десет дена, избивайки останалите скрити из руините граждани. Тази вечер войната трябвало да свърши. Но едва тогава тя започна истински...

Онрак не усети кога се бе изправил, отворил очи и стиснал юмруци. Младежите скочиха на крака и размахаха копията си с викове. Те само смътно си спомняха времената преди войната. Бяха израснали в сурови условия и бяха сурови до костите си. Те щяха да устоят, където родителите им щеха да се предадат. За пръв път Онрак осъзна, че краткият живот на хората бе предимство. Щяха да победят, или да умрат преди да успеят да предадат разочарованието и умората си на своите деца. И следващото поколение щеше да е още по-свирепо. Хората се нагаждаха към ситуацията по най-болезненият и успешен начин, негодните бяха изместени от приспособените.

Както и ако победяха бързо щяха да се изнежат отново. Само няколко поколения след края на войната последиците от нея щяха да изчезнат, оставяйки само думи в книгите.

Щяха да изгубят деветдесет и девет от сто битки, но щяха да се възстановят от десетките си загуби по-бързо, отколкото драконите от своята една. Както когато бяха победили синият дракон далеч на юг.

Драконите нямаха шанс. Не бяха имали още отпреди да се спуснат на бой. Не биха имали дори ако бяха изпратили сто и двадесет, вместо дванадасет.

Войната обаче  далеч не бе свършила. Щеше да има още много смърт, преди неумолимите природни закони победят драконите.

- Защо драконите са неуязвими за магията? – Попита водачът на младежите. Онрак бе чул останалите да го наричат „малкия вожд”, макар да не бе роднина на истинският водач.

- Заради дебелата си кожа. Заклинанията не могат да минат през нея. Те са проклятие за всяка магия. – Отвърна уверено барда.

- Защото идват от различен свят. – Възрази Онрак с монотонен глас. Той бе разтърсен от новите прозрения. Инстинктите му крещяха да не се обажда, но не можеше да замълчи. Трябваше да промени посоката на мислите си преди главата му да избухне. Всички погледи се насочиха към него. – Създадени са от различен бог и им е чужда енергията на земята, която ползват маговте. Те имат и своя магия, която им позволява да се лекуват, да променат формата си и още много неща. Но всичко на този свят е неуязвимо за тяхната магия. И по-добре.

- Кой си ти? Нима мислиш че знаеш повече от мен?

- Аз съм никой. И не мисля. – Онрак събра вещите си и си тръгна. Зад него барда продължи да вика, сякаш имаше някакво значение.

- Младок, прекарал живота си във варварсто. Аз съм учил в школите на Авалон. Каква наглост...

 

На сутринта „малкият вожд” дръпна Онрак настрана.

- Трябва да поговорим. Аз съм Критос и заедно с моите приятели трябва да ти зададем няколко въпроса.

Той заведе Онрак встрани от селото, където на няколко дървета имаше нарисувани мишени. Всички младежи се бяха събрали, а също и Анайя. Те го глегаха напрегнато, сякаш му предстоеше изпитание.

- Чул си за плана на вожда, нали? Според който трябва да избягаме с жените, докато другите се бият. Какво мислиш за него? – Младежът бе намръщен и говореше сопнато, сякаш го предизвикваше.

Онрак ги огледа. Не го интересуваше мнението им за него, нито му се занимаваше да споделя своето.

- Щом така е решил, значи така трябва. – Произнесе бавно накрая.

- Така трябвало. И ти си страхливец. А честта ти?

- Няма чест. Има само вярност. Желанието да останеш жив е вярност към себе си. Желанието да защитиш – вярност към друг. Вие сте вярни към селото, вожда ви – към човечеството.

- Ние ще се бием! Упражняваме се с лъковете. Когато дракона дойде ще го ослепим и ще е безпомощен.

Онрак изчака да му зададат въпрос, но когато те само продължиха да го гледат вдигна рамене.

- Добре, щом така сте решили. – Той понечи да си тръгне.

- Онрак, остани. Попитахме те за твоето мнение, защото имаш повече опит. Моля те, дай ни съвет. Защо смяташ, че нямаме шанс. Мислиш ли, че драконите ще дойдат тук?

За разлика от Критос Анайя не се опита да го унижи, нито да му заповяда. Само молеше. Онрак се обърна и след кратко колебание закрачи към мишената.

- Драконите винаги се завръщат. Повече време прекарват в по-населени места, но ще дойдат тук рано или късно. Колкото до плана ви... стреляй по мишената.

Онрак застана до ствола и зачака. Младежът опъна лъка и пусна стрелата. Ръката на Онрак се стрелна.

Младежите ахнаха, когато той улови стрелата в полет.

- Не си правете илюзии, драконите имат светкавични рефлекси. Повечето от тях са по-бързи от мен. – Пръстите му пречупиха стрелата и я захвърлиха на земята. - И трябва само да мигнат. Много по-малко и бързо движение. Дори да го ослепите той разчита и на други сетива. Няма да го победите така.

- Един от драконите е бил победен от село като нашето. Значи трябва да има начин!

Онрак се замисли дали да им обясни. Изглеждаха толкова отчаяни. И той се чувстваше така дълбоко в себе си, за пръв път през живота си, макар да би предпочел да умре, преди да го покаже.

- Построиха язовир от едната страна на селото и редици заострени колове от другата. Когато дракона дошъл те разрушили язовира, водата понесла всичко и минала през коловете. Двадесет души бяха набити на ствловете, които сами заостряха. И поне петнадесет пречупени кола стърчаха от тялото на дракона. Не е имал време и място, за да излети.

Настана гробно мълчание.

- Ти си бил там? – Невярващо попита някой.

Онрак кимна.

Сега вече младежите го гледаха със страхопочитание.

- Какво можем да направим ние? Нашият язовир няма да залее селото, ако го разрушим.

- Дракона няма да посмее да кацне в селото. Твърде е тромав да се бие само от въздуха. Само белите могат да го направят, а оцелелите са кафяв и черен. Не може да се приземи в гората или в реката. Ще дойде от поляната на запад, през гората. Ако изкопаете достатъчно ями с колове, и колове вързани на въжета, така че да се залюлеят и да се забият в него, докато минава... Ще трябва да се утежнят с камъни, за да ударят по-силно. Но това ще отнеме труда на цялото село за около година.

- Ще убедим вожда и останалите. Благодарим ти.

Онрак си тръгна, докато младежите обсъждаха плана. Анайя го последва. Когато се отдалечиха достатъчно, за да не бъдат чути тя промълви.

- Защо ни нападат? Защо ни мрязят? Нима винаги е било така?

- Имало е време, когато владетелите на драконите и на хората се събрали и разделили земята. Дракон, влязъл в човешка територия бил принуден да им се подчинява, както и хората, посетили драконите.

- Защо е било нарушен този договор?

- Откога войната има нужда от причина? Защото хората са твърде слаби за да защитят земите си. Защото драконите са твърде малобройни, за да населят своите. Защото сме различни. Защото винаги ще има войници, желаещи слава и война. Има ли значение? Когаго владетелите загинали думите им били само празен звук на наследниците.

Момичето се замисли преди да отговори.

- Това не са думи на единак.

- Не винаги съм бил такъв.

- Никога не си бил единак. Така ли направи и в другото село? Някой, който да им обясни какво да се направи. Знаеш твърде много за драконите. – Гласът й бе троснат и обиден.

Сърцето на Онрак се стегна от напрежение. Никога не успяваше да прецени сетивата й. И не желаеше да я лъже.

- Не съм бил там преди да дойде дракона.

- И защо изобщо мина оттам?

- За да видя какво е станало с брат ми. Последният ми жив брат.

- Колко души бяха оцелели там.

- Нито един. Друг дракон бе минал едва няколко дена след случилото се. Избил е всички живи. Не е искал да се разчуе. – Гласът му бе изпълнен с болка. - И без това не бяха останали много. Но брат ми не беше доживял до тогава. Намерих го сред коловете.

- Ако той не беше умрял сега нямаше да си тук, нали?

- Да.

- Ще бъдеш ли в селото, когато дракона дойде?

Онрак се вгледа отново в очите й. Тя бе по-строга от всеки съдник, които бе срещал. Нищо не бе останало от уязвимото момиче. Дългът в него се бореше с чувствата. Накрая се предаде.

- Не. Но ще направя всичко по силите си да те опазя жива.

- Аз оставам в това село. Спомена, че има само вярност. Аз съм вярна на хората тук. На кого си верен ти, Онрак? 

Преди седмица би отговорил на мига: „На расата си.” Преди два дена би се поколебал. Сега нямаше отговор.

- Това село няма значение. Става въпрос за оцеляването на човечеството.

- За мен това село е всичко, което имам. Към кой си верен?

Онрак се сви.

- Не знам.

- Трябва да решиш сега. Скоро може да е твърде късно.

- Ако можеш да жертваш себе си за да оцелее селото ще го сториш ли? Макар никой да не разбере. Макар никога повече на не го видиш.

- Да. Бардът разказа, че кафявите дракони понякога сключвали сделки с хората. Ако дойде кафявият дали ще мога да разменя себе си за безопасността на селото?

Този път Онрак не посмя да я погледне в очите.

 

Остатъка на деня Онрак седя на скалата и гледаше към селото. Младежите идваха да го разпитват, но той само клатеше глава и мълчеше. Вождът го покани на обяд, намеквайки че е трябва да отиде на лов. Онрак обаче не обърна внимание. Аная се опита да го заговори вечерта, но той не отвърна.

За Орнак цялата нощ премина в наблюдение на колибите и огньовете. В ума му растеше градът, който би могъл да изникне тук, и се сгромолясваха руините, които драконите можеха да оставят след себе си. Кое от двете щеше да се случи зависеше от него.

Когато слънцето изгря времето бе дошло и Онрак взе решение. Отново се почувства цял, без да се разкъсва от колебания. Вероятно грешеше, но така беше по-добре от несигурността. Закрачи към селото, върнал си онова спокойствие, което бе изгубил с идването си.

 

- Вожде, жените и войните трябва да останат в селото.

Вожда го изгледа объркано.

- Какво искаш да кажеш?

- Когато дракона дойде накарай всички да стоят тук.

- Насам идва дракон? – Онрак мислено прокълна бавните умове.

- Да, черният, Немезис. Ще бъде тук след десетина минути. – Онрак посочи точка малко над хоризонта. – Това е той.

- Не е възможно. Птица е. Дори твоите очи не са достатъчно зорки. Дракони не са минавали оттук с години. Трябва да е птица.

 Вожда се опитваше да убеди повече себе си, отколкото околните, които се бяха събрали по време на краткият разговор. Онрак въздъхна. Губеше си времето тук, вождът бе от старото поколение също като бардът. Драконът щеше да кацне скоро в широката поляна на запад от селото. Онрак се запъти натам.

Удиви го колко бързо се разпространи новината. Жените плачеха и децата се оглеждаха уплашено. Преди да е излязъл от селото зад него се събраха младежите, понесли всякакви оръжия, грабнати в последният момент. Онрак не ги спря. Нямаше смисъл.

Когато излязоха на поляната дракона вече кръжеше над тях. Онрак пусна копието си на земята, а след това лъка, срелите и меча. Не можеха да му помогнат, само волята и твърдостта му можеха да го спасят. Младежите бяха доста объркани, от действията му, но това само му помагаше. Когато Немезис кацна и изрева гръмовно земята се разтърси под краката им. Младежите се разбягаха и Онрак не ги винеше.

Чувстваше се по-спокоен от всякога. Отново бе сам, както бе бил винаги. Но този път беше по-различно. Оттатък гората имаше същество, което беше с него в мислите си. Сега щеше да умре или да бъде с нея. Но независимо кое от двете се случеше дракона трябваше да бъде спрян на всяка цена.

Онрак закрачи към центъра на поляната. Дранонът прибра крилете си в кожни гънки на гърба и също се приближи. Беше чисто черен, от дългите нокти, изораващи бразди в пръстта на всяка крачка, през дебелите рогови плочи, покриващи черните му люспи, чак до очите – късчета полиран обсидан. Върешността на устата също бе черна и само зъбите пробляскаха заплашително.

Главата на дракона се изви толкова близко до Онрак, че можеше да я докосне с ръка.

„Защо ме извика? Каква защита има, че ти трябва моята помощ?” Гласът на Немезис отекна направо в мислите на Онрак. Той отвърна по същият начин.

„Няма да го разрушаваме.”

„Казах ти да не се сближаваш с хората. Дръпни се и аз ще се погрижа...” В мислите на драконът се долови надсмешка.

„Това място е под моята закрила. Ще продължим да прочистваме останалите селища, но не и това.”

Немезис бе объркан.

 „Обсъждали сме го много пъти. Не можем да правим изключения. Едно необезпокоявано село ще се превърне в град със стража и пример за останалите. Скоро ще се появят други, цяла държава със своя армия... Знаеш колко трудно ще ги изкореним тогава. Ще изгубим всичко, което сме спечелили досега.” Старият дракон започна да се ядосва.

„Селото остава. Върви си.”

„Ако искаш върни се обратно в планините, но не ми се изпречвай. Давам ти последен шанс.” Тонът бе пропит с презрение.

„Не.”

„Нима изби героите на хората само за да се представиш като герой пред някой човек?”

„Не.”

„Заради теб ще изгубим войната!”

„Войната е отдавна обречена. Дори богът ни се отрече от нас и ни напусна заради греховете ни.”

Опашката на Немезис изсвистя и се уви около Онрак. Стегна го и го удари в близката скала с все сила, след което го поднесе пред устата на дракона. Огнени езици обгърнаха Онрак и дрехите му пламнаха, но не го нараниха. Дракона го приближи до очите си, които се превърнаха в дупки към необятни бездни, където само нищото имаше право да съществува. Онрак почувства как безкрайността се вкопчва в душата му и се опитва да я отнесе, оставяйки само празна черупка. Но дори тогава остана спокоен и непоколебим.

„Отдавна е минало времето, когато можеше да ме сплашиш с триковете си, татко. Няма да ме убиеш, и двамата много добре го знаем. Върви си.”

„Не можеш да ме спреш.”

„Обвързвам те с ненамеса. Войната ти свърши.”

Немезис нямаше да убие Онрак не защото му бе баща. След като богът им ги бе напуснал, в опит да омилостиви божеството всеки дракон бе поел клетва да не убива ближен. Гражанската война между защитници и врагове на хората се замени с ритуала на обвързването. Всеки защитник обвързваше враг с ненамеса и двамата нямаха право да се месят в живота на хората. Дванадесет по-малко бяха защитниците. Само дванадесетте необвързани имаха право да воюват.

Сега това право бе отнето. Немезис нямаше да нападне човек, поне докато ритуалът не бъде отменен или синът му - мъртъв.

След последно стискане Немезис хвърли Онрак настрана.

„Само за четири дена ти стана предател. Преди четири дена ти ми беше син. Сега оттеглям името, което ти дадох. Оттеглям бащинството си. Оттеглям признанието си. Ти вече не си ми син, не си дракон, ти си никой! Защо го направи?!”

Безименният се изправи на крака. На много места кожата му се бе скъсала, но раните вече се затваряха. Счупвания нямаше, драконовите кости можеха да издържат много повече отколкото дори драконите можеха да понесат и да оцелеят. Дори когато бяха в човешка форма.

„Намерих Богиня. Тя ще ме закриля и ще ми даде име.”

„Глупак! Тя е смъртна и старее! Какво ще правиш когато тя умре? Така изгубихме най-великия си владетел. В края на живота си се е нахвърлял на всичко и всеки, също като болните от бяс животни. С последният си дъх благодари на убиващите го. Ще могат ли останалите хора да ти дадат причина да живееш? Или ще се превърнеш в бич за онези, които сега закриляш?”

„Ще мисля за това, когато стане.”

„Ти никога вече няма да приемеш истинската си форма. Никога няма да познаеш сладостта на полета отново, да почувстваш силата, която тялото ти има дълбоко в себе си.”

„А ти? Имаш всичко това, но напразно. Знам какво ще направиш, ще заспиш и ще се надяваш проблемите да отминат преди да се събудиш. Върви си сега и се свий в дупката си. А щом не съм вече дракон не съм обвързан с клетвата за ненамеса. Мога да помагам на хората.”

„Не можеш да видиш по-далеч от човешки живот, но скоро ще разбереш колко съм бил прав. Проклинам те, безименни, да се скиташ без цел в живота, да си по-ниско от червеите. Проклинам те да станеш по-омразен от всички дракони в очите на хората, да желаеш смъртта си, но дори тя да извръща поглед в погнуса. Да беше загинал ти вместо някой от братята ти.”

„Ти не можеш да прозреш отвъд вековете. Братята ми бяха по-силни, но безполезна бе силата им, щом не ги запази живи. Пожелавам ти да се събудиш когато и последното убежище на драконите е унищожено. Проклинам те да се криеш и да бягаш от хората. Проклинам те да ти се наложи да приемеш човешки образ, за да оцелееш.”

Безименният се обърна и тръгна обратно към селото.

Зад него се чу рев на безпомощност. Немезис бе победен.

 

Аная го чакаше на ръба между гората и поляната.

Безименният коленичи пред нея и взе китката й. Ноктите му се удължиха за секунда, прорязоха пет дълбоки бразди на шията му и положиха там нейните пръсти. Кръвта се стече по ръката й.

- Пред земята и небето, пред всички свидетели, и което е по-важно – пред мен и пред теб, те признавам за своя богиня и се обвързвам да те защитавам и да ти се подчинявам докато е такава волята ти. Приемаш ли ме? – Ритуалът за признаването на дракон в подчинение към човешко същество бе древен. Безименният бе избрал най-тежката му форма – божественото обвързване. Някога то бе породило огромно недоволство сред другите дракони, довело до сблъсъци, дуели и убийства.

- Аз не съм богиня.

- Това няма значение. Докато вярвам в това ще си такава. Поне за мен.

- Значи така постъпвате вие драконите с девиците които отвличате. Може ли да помисля?

- Да, можеш да мислиш и да питаш каквото те интересува, но да отделиш ръката си без ясен отговор се смята за отказ.

- Какво печелиш ти от това?

- Изгубих вярността и смисъла на живота си. Надявам се да ми ги върнеш, Богиньо.

- Може ли да ме наричаш само Анайя?

- Щом така искаш, Анайя.

- Ще ме отведеш ли от селото?

- Само ако така пожелаеш.

- Какво ще кажеш на хората?

- Че съм успял да омагьосам дракона със капка от кръвта му и съм вплел името си. Така магията ми е преминала през кожата му. Бардът ще се зарадва да потвърдя теорията му.

- Тогава приемам, Онрак.

- Това име ми бе отнето, Анайя. Дари ми друго, ако това е волята ти.

- Ти си първият, дошъл да помогне на селото ми. Затова нека те нарека Алиастър, „Първият герой” засега.

Дракона се намръщи, спомнил си думите на баща си за героите.

- Преди мен е имало други...

- Те са били в предишната ера. Това е ново начало за хората, и ти го положи. Ела сега и нека построим бъдещето както трябва да бъде.

Алиастър се изправи. Други дракони щяха да нападнат човечеството, но преди това някой трябваше да промени позицията си, а драконите не обичаха да бързат със своите решения. Дотогава с благословията на Богинята Аиастър щеше да изгради организацията на Драконоубииците отново, да обучи ловци... Драконите никога повече нямаше да се назоват господари на земята. Времето им бе отминало.