В нощта, в която си стягах багажа, беше тихо. Брат ми тъкмо бе успокоен от нощния си рев и знаех, че след като заспи, майка ми ще стане чак на сутринта. Имах достатъчно време да подготвя листите, които исках да взема, да си натъпча раницата с нужните неща и да напиша бележката, която бях замислил. Това с бележката е малко драматично, признавам, но не исках да се обяснявам на никого лично, пък и обстоятелствата наистина ми се струваха малко или много драматични...
Страдах много, докато пишех. Чувствах, че едно такова действие може да убеди майка ми, че вече съм започнал да потъвам. Накрая реших, че за да не се случи това трябва да бъда неискрен.
Написах това:
“Мамо, измъквам се през нощта, за да не ме разубедиш. Искам да отида до селото на дядо и да видя какво се случва там. Истината е, че напоследък се чувствам особено добре и вярвам, че там ще мога завинаги да се убедя, че всичко е наред.”
Оставих бележката на леглото и излязох. Смъкнах се по стълбите на тихата къща, огледах се, все е ...