В нощта, в която си стягах багажа, беше тихо. Брат ми тъкмо бе успокоен от нощния си рев и знаех, че след като заспи, майка ми ще стане чак на сутринта. Имах достатъчно време да подготвя листите, които исках да взема, да си натъпча раницата с нужните неща и да напиша бележката, която бях замислил. Това с бележката е малко драматично, признавам, но не исках да се обяснявам на никого лично, пък и обстоятелствата наистина ми се струваха малко или много драматични...

                Страдах много, докато пишех. Чувствах, че едно такова действие може да убеди майка ми, че вече съм започнал да потъвам. Накрая реших, че за да не се случи това трябва да бъда неискрен.

                Написах това:

                “Мамо, измъквам се през нощта, за да не ме разубедиш. Искам да отида до селото на дядо и да видя какво се случва там. Истината е, че напоследък се чувствам особено добре и вярвам, че там ще мога завинаги да се убедя, че всичко е наред.”

                Оставих бележката на леглото и излязох. Смъкнах се по стълбите на тихата къща, огледах се, все едно да запечатам всичко и се насочих към вратата.

                На верандата ме чакаше изненада. Мъжът на майка ми пушеше цигара.

                -Рано си станал- каза той и се усмихна. Той беше доста приятен човек, с ведър характер и някак “олекотен” ум. Не говореше много, но сякаш разбираше някои неща. Не бяхме много близки.

                -Не искаш ли да седнеш за малко преди да тръгнеш- попита.

                -Може- отвърнах- Дай една цигара.

                Запалих и седнах. Той ми подаде кутията.

                -Вземи я цялата. Аз ще взема да ги спра.

                -Мерси.

                Пушехме малчаливо около минута- две.

                -Майка ти ще полудее като разбере, нали знаеш?

                -Аз съм на седемнайсет...- изтърсих.

                -Уау- изсмя се той- Това, че си на седемнайсет и си твърдоглаво дете не означава, че няма да я притесниш...

                -А това, че не мога да си намеря място от тревога дали не я притеснява повече, а? Или това, че не може да направи нищо, за да ми помогне?

                Млъкнах за малко, за да преценя реакцията му, после продължих:

                -Вие сте си говорили за това, нали? В смисъл за...

                -За малкия ти проблем? Разбира се. Според нея се плашиш излишно...

                -А защо тя е толкова уплашена тогава?

                Той не изглеждаше особено впечатлен от разговора ни. Изглеждаше като да му е все тая какво правя.

                -Защото не може да те познае- отвърна той- Тя мисли, че дори и да не си болен е много възможно сам да се подлудиш.

                -Какво-о?!

                -Точно това... И едно такова бягство през нощта ще я пречупи съвсем- той млъкна за малко и вдигна поглед към луната.- Някак не е нормално, разбираш ли- през това време си палех нова цигара и той погледна отново към мен.- Знаеш ли, че за шизофрениците е характерно да пушат по много? Изгаси предишната преди десет секунди...

                Думите му ме объркаха. От неудобство се размърдах на мястото си и се чудех какво да му отговоря. В този момент човекът вече не ми се струваше толкова благ. Все едно ме подхлъзваше...

                Той продължи:

                -Ако става въпрос да си решиш проблема, не е ли много по- подходящо да го направите двамата заедно? Или тримата да го направим... Има три почивни дни, можем да запалим колата и да отидем до селото, но не. Ти искаш да се измъкнеш през нощта! Сигурно си написал и някаква истерична бележка, сигурно имаш десет кинта за влака и даже не си сигурен как ще се прибереш...

                Мълчах и слушах. Започваше да ми се гади.

                -Извинявай, че те питам, но да си си забелязвал косата напоследък? Колко е мазна...? Ами пръстите? Изгризал си ги до кокал...

                Тогава той сложи ръка на рамото ми...

                -Ей- изкрещях- Не прави това!

                Той се отдръпна ококорен. Не ми излизаше от главата мисълта, че всичко това го забавлява.

                -Окей, окей, спокойно...

                -Спокоен съм.

                -Не, не си. Виж. Трепериш.

                -Не треперя- викнах отново.

                Очите ми шареха и се обърках до такава степен, че не знаех какво да предприема. Той седеше и ме гледаше, и някак страдалчески се усмихваше.

                -Ще ти помогнем- каза той- Само не прави глупости.

                Той искаше да се приближа. Усещах, че го иска. Езикът на тялото му го подсказваше.

                -Ще идем някъде на лекар- продължаваше да говори той и сякаш леко се доближаваше до мен- Може да пробваме някакви билки, или ще отидем да си починем в планината...

                -Но на мен нищо ми няма! Говориш така все едно вече съм луд. Нали за това искам да отида до село?! За  да се уверя, че няма да полудея!

                След тези думи нещо ми стана. Спрях да го чувам. Можех да видя как устните му се движат. Можех да видя как лицето му някак си трепти. Главата ми бучеше.

                Той наистина се движеше към мен. Беше ме страх. Той протегна ръка и без малко да ме докосне.

                “ТОЙ ЩЕ ТЕ ЗАХАПЕ”- чух в главата си глас и това беше краят. Блъснах го. Блъснах го силно и побягнах. Чух го, че крещи след мен, но не се обърнах. Вярвах, че повече никога нямаше да се върна там.