22.04.2023 г., 18:49 ч.

 Предците ми говорят 4 

  Проза » Повести и романи
617 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
11 мин за четене

ВЪЗЛОВА ТОЧКА

Откъс от "ПРЕДЦИТЕ МИ ГОВОРЯТ "

 

        Първа част

Ето че дойде моментът! Есента на 1958 година, месец септември. Неделя е. Цял ден валя дъжд. Времето затвори хората по домовете им и само най-неотложните работи караха някои да излизат от вкъщи.
За Мацоран Бей това си беше истинско наказание. Той не беше свикнал да стои у дома. Особено в неделя, когато е свободен и може да се забавлява с приятели. А ето че трябваше да слуша цял ден нарежданията на майка си. Ако не са нареждания, то са оплаквания. Все за нещо ще намери да говори. Добре поне че се събуди късно, малко преди обяд. Беше чел книга почти цялата нощ. Квартирата им беше малка и паянтова, но поне имаше три отделни стаи. Една по-голяма, което служеше за кухня и всекидневна. В нея спеше баща му. И други две по-малки стаи, които бяха спални помещения за майка му и сестра му и за него. Къщето беше на един етаж, приземен, а трите стаи подредени една след друга и само кухнята имаше входна врата отвън. В другите стаи се влизаше от кухнята към първата спалня на сестра му и майка му, а от нея се влизаше в неговата спалня. Отвън по протежението на трите стаи имаше навес, широк метър и половина, който оформяше тераса. Имаше и парапет по цялата дължина. Дървена вратничка позволяваше влизането на терасата и от там в къщата. Дворчето беше малко. Едно навесче за дървата и тоалетната. И оставаше празно пространство около 15 квадратни метра. И въпреки малкото пространство Иванка умело беше успяла да го използва. Около плета към съседите и улицата цъфтяха цветя, а до тях леха с подправки. Дори място за няколко стръка пиперки, десетина колци с домати и една фитария с лук беше намерила. Тази жена беше неуморна. Колкото ѝ работеше устата, толкова и ръцете. По тъмно ставаше и след полунощ си лягаше. Вкъщи всичко на нейните плещи лежеше. И парите на семейството тя управляваше. Марийка още не работеше, но изкарваше и тя по някой лев, като бродираше карета и покривки по поръчка за сватби. Марин беше каруцар в ТКЗС-то. Не даваха много пари там. Иванка вземаше малко повече, защото беше все ударничка, все най-много и най-бързо работеше. А парите на Пешо много се не виждаха у дома. Той вземаше повече и от тримата взети заедно. Работеше по строителството, а там плащаха добре. Но вкъщи на майка си даваше половината си от заработеното. А след няколко дни останалата му половина вече е изхарчена и той все искаше на майка си пари за цигари. Е тè това беше и постоянната им свада. Тя често му викаше, че иска повече, отколкото е дал уж за общата на семейството сметка. А после си ги вземе за цигари и за кръчмата. Ето и днес току-що е станал и майка му го почна. Беше в кухнята и приготвяше обяда. Сестра му до прозореца седеше на един миндер и бродираше, а баща му седеше на трикрако столче до печката и дялкаше нещо с джобното си ножче.
– Добро утро!– поздрави той. Навън се изливаха реки от есенен дъжд.
– А, утро ли ти се види? То пладне доде, ти за утро го мислиш – поде го майка му. – Какво е това спане от теб? Защо се не завъртиш малко из кащата па да свръшиш некаква работа? Лентяй и хаймана си имам дома. Друг не ща – и погледна към мъжа си.
Петър се завъртя няколко пъти около себе си и прегърна майка си.
– Ето завъртях се, кажи сега каква работа да свърша, та да си доволна? И стига си се ядосвала, че ще погрознееш. Като гледам как вали навънка, не виждам какво може да се работи!
– Ааа не виждал, не виждаш. Ти какво виждаш у дома бе, Пешо? За тебе само книгите и театрото съществуват. И приятелете по кръчмите! А за мене ич не мислиш! Че остарех вече и не мога да смогна с работата. Никой не помисля за това.
– Че нали затова имаш и дъщеря. Да ти помага.
– А син немам ли? – опъна се майка му. – Като гостенин си тука. Доадяш си вечери касно, сутрин излазаш за работа. Додеш си след работа, преоблечеш са и à в театрото или у кръчмата. Ти знеш, че и пиенето, и смешките ги не обичам. Деда ти Тодор беше като тебе. И у дома се гюрултии имаше. Ние децата се треперееме у собата.
– Майко, стига вече. На никого лошо не правя. Театърът ми хареса. Там ми е душата. Що не ме оставиш на мира?
– Остави го на мира ма, Ваце! Остави момчето да си избира само пътя – породума и баща му Марин.
– Ти да мълчиш там! – настръхна злобно Иванка. – Гласа ти да не чувам! Непрокопсаник ниеден!
– Защо така викаш по баща ми? – запротестира Пешо. – Нищо не ти е направил.
– Те за това викам. Че нищо не прави. В тая каща ако не сам азе, така сичките ще измрете от глад.
– С теб човек на глава не може да излезе. Я да видим какво има за ядене, че съм умрел от глад.
– Че по кое време ще ядеш? Ни е за закуска, ни е за пладне. Да си станал навреме, да си ял. Сега ще чакаш обеда. Нема кой да ти слугува в тая каща. Поне невеста да ми беше довел... Ма не! Ти се по читалището висиш. И по кръчмите. Е, там свесни моми нема. Така ще те раси попа! Стар ергенин, у! – завърши Иванка тирадата си с един красноречив жест с ръка към сина си. – Сал най-лошото от дедите си зел. То и оня, деда ти Петър, на дрът заман жена си зел. За вазе нема никоя достойна. Се кусуре им намирате.
– Пак ли за невеста ме подбираш? – изстена сина ѝ – Омръзна ми вече все тая песен. Дай нещо друго.
– Че какво друго? Да кажеш, че ти не е времето да се жениш... разбирам. Ама я се погледни! Скоро на наборете ти децата ще се заженат. А ти? Будала! Не знаеш кои са важните неща в живота!
– Сега като спре дъждът излизам и ще ти доведа довечера снаха да си имаш. Така ще си седнеш на парцалите и ще си затвориш устата.
– А дано, ма на дали! – отговори майка му.
– Батее, не ядосвай майка, че после на мене си го изкарва ти като излезеш – обади се и Марийка.
– Никой не ядосвам аз. Но в тая къща трудно се живее. Все заръки и закани чувам.
– Ама и ти, сине, гледай по-често да си оставаш дома кога не си зает – престраши се да се обади за втори път Марин.
– Кел файда да си седи в кащи като нищо не пофаща. Като тебе търтей! Да връви и жена да си дири – отсъди финално майка му.
Такива разговори бяха най-честите в този дом. Често, ако не е Пешо на мушката, е Марин или Марийка. Вижда се, че дръпнатият характер на Иванка си носи отвътре и е част от нея. Но всички ѝ бяха свикнали и не ѝ обръщаха много внимание.
След обяда, към два часа дъждът спря. Улиците светнаха от изгрялото слънце и дъждовната вода. Народът се разщъка насам-натам. Петър захвърли книгата към четири часа и стана да се приготви за излизане. Имаше репетиция за представление. А след това щеше да разпусне малко в кафенето на Тонто. Но преди това го налегнаха мисли: „Кой съм аз? Нима постъпвам правилно, като мисля само за себе си? И бих ли бил щастлив, ако постъпвам така, както другите искат? Тоест майка ми. Добре ли е да знаеш, че някой те мисли за добро, та макар това добро ти да не го приемаш? Или е по-добре никой да не се интересува от теб, жив ли си, не си ли? Добре ли си? Сам ли си? Имаш ли нужда от утеха и подкрепа? Даа – помисли си Петър, – не приемаме съветите и исканията на нашите близки. Те ни тежат и ни нервират. Но ако ги нямаше? Ако бяхме сами в един безразличен към нас свят? Тогава? По-добре ли щяхме да се чувстваме? Дали щяхме да сме същите, ако знаехме, че зад нас няма опората на дома и семейството? Че при всяка грешна стъпка не би имал никакъв процент надежда, че някой ще ти подложи рамо и няма да паднеш в пропастта. Та макар да има и вероятността, че това рамо има как и да те предпазва от възможността да си научиш урока по-бързо. Кое е по-доброто? Да те пазят от бурите и ветровете, докато могат, а после ти да се изправиш насред бурята слаб и безпомощен? Или да те оставят още в началото да се биеш с вятърни мелници, докато не възмъжееш сам?“
Книгата, която Пешо захвърли, беше за живота на един индийски принц. Сидхарта Гаутама. Той е израсъл в двореца на баща си, в разкош и заобиколен от любов и лукс. Без болести, бедност, страдания и нещастия. Вярвал, че животът е това. И нищо травмиращо не му е било познато. Защото баща му го е пазел от външния грозен, мизерен и страдалчески свят. И не му е било позволено да излиза извън царския град. Не е трябвало да познава що е страдание, болест и бедност. Но Гуатама се чувствал непълен, се чувствал ограничен и сякаш осакатен. Без да знае причината. И решил да се измъкне от златната клетка на баща си и да види какво има извън стените на града. Там той се срещнал със страха, мизерията, смъртта. И разбрал, че те също са част от живота. Онази част, от която всички ние бягаме, но не сме в състояние да затворим зад стени и ключалки. За да се освободим от нея, трябва да я приемем като наша втора половина. Само така сме цели и в тази си цялост можем да имаме предпочитания. Тоест само когато доброто и лошото са добре представени пред нас, изправили се с гордо изпъчени гърди, познати и осъзнати от нас самите, само и само тогава можем да изберем по кой път да поемем. Значи, че не трябва никой да ни казва как да живеем, нито какво да правим. ТОГАВА ЗАЩО ГО ПРАВИМ ВСИЧКИ?
Пешо влезе в кухнята и се запъти към кухненската лавица, където си държеше приборите за бръснене. Сипа си гореща вода в канчето, което ползваше само за това и го постави на масата до четката, сапуна и бръснача. Свали огледалото от стената и го подпря на масата с гарафата за вода. Седна и започна процедурата по бръсненето. Баща му си беше полегнал на кушетката и зяпаше тавана. Сестра му и майка му не бяха в кухнята. Той благодари на провидението за това. Нямаше желание да слуша още оплаквания и обвинения. Обръсна се, оформи тънките мустачки и се огледа критично. Беше красив мъж. Не му беше трудно да предизвиква възхищенията на хората от външността си. За това беше благодарен на родителите си. И за разлика от малката си сестра, която беше ниска, той беше висок метър и деветдесет и беше строен. Остана доволен от себе си. Стана, почисти и прибра приборите си. Тръгна да се облича в стаята си. В това време отвън влезе сестра му.
– Батко, излизаш ли? – попита го тя.
– Да, сестрице. Майка къде е?
– Ааа, липсва ли ти? Отиде при леля Миша. Каза, че ще си дойде за вечеря. Да посрещне снахата. Така каза. Ма ти, бате, верно ли имаш приятелка? Аз не вярвам. Обаче така каза, че...
– Нямам приятелка. Още по-малко годеница. Но исках да ме остави на мира. Затова така казах. Довечера ще гледам да си дойда късно. С надеждата, че ще сте си легнали. И така ще се отърва от поредната кавга.
Марин слушаше от леглото разговора между децата си и му стана жал за това, че в този дом цареше такова неразбирателство и напрежение. Той обичаше жена си и все още се възхищаваше от нейната нестихваща енергия и перфектно домакинство. Но проклетият ѝ доминантен характер я правеше нежелана и всяваше страх и нежелание да се стои около нея. Той беше изживял ужасни неща в затвора и жена му не го притесняваше по никой начин. Но виждаше как тя се намесваше неправилно в живота на сина си и дъщеря си. И си спомняше как точно такава нейна намеса в живота му го накара да предприеме стъпки, които се оказаха съсипващи за живота му. Жал му беше, че Пешо изостави кариерата си на сцената в София. А виждаше, че това е в кръвта му. Че тази липса ще го рани за цял живот. А този живот по един или друг начин ще бъде осакатен донякъде. Но самият той си даваше сметка, че не беше в състояние да се изправи срещу жена си и да се бори за загубващото се щастие на сина си. Така го беше осакатил затворът. Можеше само да търпи и да стиска със зъби. Борбата не беше неговата сила.
– Значи няма никой да доведеш довечера? Така ли? – продължаваше Марийка да разпитва брат си.
– Така, така, сестро, а сега остави ме да се обличам и излизам.
След половин час беше вече в театъра. Там се потопи в своя собствен свят и забрави за всички философски въпроси, които го вълнуваха след обяда. Към седем часа излезе от читалището и тръгна към кафенето на Тонто. Щеше да изиграе няколко игри на табла с приятели. В кафенето всички бяха все едни и същи познайници и всички му бяха все приятели. За да отиде до кафенето, трябваше да прекоси цялата централна улица. Стъргалото беше пълно с разхождащи се хора. По двойки, по тройки вървяха нагоре-надолу и се радваха на приятната вечер. Макар че беше валяло половината ден, сега времето беше приятно и тихо. И народът беше навън.
Пред него вървяха две момичета, хванали се под ръка. Едната беше по-висока с дълги вълнисти тъмни коси. Другата по-ниска и русолява. Направи му впечатление, така както вървеше зад тях, че по-високата беше облечена много скъпо и елегантно. А другата беше с прости и неподбрани с вкус дрехи. Той не ги виждаше в лицата. Гледаше гърбовете им и походката. Бяха толкова различни. Какво ли ги обединяваше? Тази момичешка двойка му пробуди любопитството.
☆☆☆

Следва продължение....

За въпроси и заявки за книгата ми пишете на лични или тук под поста.

» следваща част...

© Иванка Цветкива Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??