Предците ми говорят – Петър и Тодора 2

Из книгата ми "Предците ми говорят "

      От глава  "Петър и Тодора "

       (продължение 2)

      Тодора затвори вратата на собата и веднага се втурна към вързопа с багажа, който носеше от дома си. Разрови малко и извади от там една малка иконка на Дева Мария с Младенеца на ръце. В стаята беше сумрачно, но нощта още не бе настъпила. Затова тя не запали газената лампа. В ъгъла зад вратата светеше кандило. Тя се взря в иконката в ръцете си. Това беше истинското ѝ съкровище, спасителната спирка, стожерът, на който се осланяше, изворът ѝ на надежда и вяра за добри бъднини. Иконката беше стара и поизтрита, но беше единственото наследство от майка ѝ, достигнало до нейните ръце, и тя я боготвореше и пазеше повече от собствения си живот. Погледна с любов Божията майка и я зацелува горещо и страстно с поне хиляда целувки. После я притисна до сърцето си и се строполи на дървения нар. От очите ѝ закапаха едри сълзи. Тя ги затвори и безмълвно остави сълзите да се стичат по шарената черга. Плачеше, за да освободи напрежението от този неописуем за живота ѝ ден. Толкова много нови неща! В последните две седмици спеше малко и на пресекулки. Откакто ѝ казаха, че ще я женят, тя просто изпадна в шок. Смяташе, че така ще си умре слугиня в дома на леля си. Бял свят не беше виждала. Откакто се помнеше само работеше и толкова. Храна и спане колкото да не умре. Не говореше с никого. Не ѝ позволяваха. В къщата рядко някой външен човек ще намине. Роднините ѝ бяха саможиви хора. Не контактуваха с никого. А и да минеше някой, най-много един поздрав да отправи и толкоз. Семейството на леля ѝ беше голямо. Имаха пет деца. Три горе-долу нейни връстници и две дъщери по малки. Едната на 7 години, а другата на 8. Допреди две години беше жива и живееше с тях и баба ѝ Тодора. Но тя се поболя и се спомина. И така Тодорка остана сам-сама сред свои. Защото баба ѝ все намираше сгоден момент я блага дума да ѝ каже, я шекер да ѝ даде тайно. Но откакто тя умря, Тодора се отчая съвсем от живота и се предаде на съдбата си злощастна. Работата не ѝ пречеше. Но блага дума и малко разбиране търсеше. Но отнийде не виждаше изход. Докато не дойдоха онези две непознати жени преди две седмици да говорят за ръката ѝ. Казаха ѝ го после. Леля ѝ я извика и съобщи, че има претендент за ръката ѝ и че те са съгласни тя да се омъжи. Тодора не знаеше какво да мисли. Кой ли е тоя дето я иска? Та тя и чеиз нямаше. А и хубавица не беше. Но леля ѝ бързо я отрезви. Като ѝ съобщи, че бъдещият ѝ мъж е от друго село, вдовец с две деца и е на 40 години. „А ето защо нея иска!“ – отговори си тя. И ѝ стана мъчно и болно за нея самата. За старец ще я женят. Децата му да гледа. Е какво пък. Поне са само две. И той един, та трима. Не са като тука седем. И буцата на гърлото слезе надолу. В сърцето ѝ се настани. То там в нейното сърце много буци се бяха настанили. Натежало беше от тях. Не мислеше вече, че е останало още място. Докато вършеше това-онова из дома, имаше много време да се самосъжалява и поплаква скришом. Не че някой се интересуваше от нейните сълзи. Опитваше се да си представи бъдещия си мъж. Чичо ѝ беше на 38 години, а онзи на 40. Чичо ѝ беше вече оплешивял, нямаше няколко зъба, носеше тлъсто шкембе, а дебелите му мустаци често показваха върху себе си какво е ял или пил напоследък чичо ѝ. Тодора от всичко най-много мразеше мръсотията. Гнус я беше от чичо ѝ и чак ѝ се повдигаше, като вземе да пере вмирисаните му дрехи. А този, бъдещият ѝ, той и от чичо ѝ по-зле ще да е. Това направо я втрисаше от ужас. Как ще го търпи? Знаеше, че когато двама души се оженят, требе да спят на един миндер, под една черга завити.
Е те това я плашеше най-много. Кажи-речи готова беше да се откаже от женитбата. Но кой нея ще пита?
Такива мисли я вълнуваха напоследък. До тази сутрин. Докато се не започна. Стана с първи петли. Запали огнището и сложи един котел вода на синджира да се стопли. Трябваше да се измие. Да е чиста. Ако знаеха нейните, че се къпеше всяка седмица голям скандал щяха да вдигнат. В този дом се къпеха в месеца по веднъж, а и по-рядко. Но тя ставаше по тъмни доби и никой не разбираше.
Оправи животните, издои кравите и овцете, сложи млякото да кипне. После сипа топлата вода в дървеното корито и се съблече. Окъпа се набързо от страх да не стане някой да я види. После се подсуши и облече. Тогава изхвърли мръсната вода и наля нова. Развърза и разплете косите си и започна да ги мие и сапунисва. Косите ѝ бяха най-хубавото нещо, което притежаваше. Черни като нощ, гъсти и дълги, вълнисти и лъскави. Тя обичаше да се грижи за тях. И отделяше от съня си да ги вчесва и подрежда. След като ги изми и подсуши, ги сплете на две дебели плитки и ги уви сръчно около главата си. Закопча ги с дървения си гребен и ги скри под забрадката.
След закуска всички се облякоха празнично, а Тодора взе бохчата с вещите си и безмълвно се прости с дома, в който беше живяла до днес. Чичо ѝ беше впрегнал волската кола и всички се качиха и потеглиха. Тодора се беше нагиздила с най-хубавия си сукман и престилка. Беше ѝ ги подарила баба ѝ. Обличаше ги за първи път. Под сукмана се виждаше бяла роба с плетена дантела по края. И това беше нейно производство. За зор-заман. Ето че и тоя ден дойде. Пътя ѝ се стори дълъг. За първи път излизаше извън селото. Страхуваше се да не се напрашат дрехите ѝ от праха по пътя. Но беше още ранна пролет и земята не беше толкова суха. По някое време наближиха махалите на селото и сърцето и започна да тупти силно. Какво ли я чака? Не след много спряха на мегдана пред църквата. Тя слезе от каруцата с подкосени крака. Сърцето ѝ се разгърмя като полудяло. Всички буци вътре задумкаха та чак я оглушиха. Застана до чичо си почти в несвяст. Не смееше да се поогледа наоколо да не я сметнат хората за нефелна и любопитна кикимора, както се изразяваше леля ѝ. Наведе глава и зачака съдбата си. Към тях се приближи някакъв човек. Тя не го огледа. Но видя краката му. Беше обут в черни дълги гащи и черни кундури. А чичо ѝ носеше цървули. Вярно, че беха най-новите му, но цървули, той такива кундури немаше. А и такива гащи немаше. От черен плат. По-фин и от този на сукмана ѝ. Чичо ѝ я извади от унеса.
– Това е Тодора! – и я сръга в ребрата да подаде ръка. – А това, Тошке, е Петър, твоя годеник – с мазен глас продължи той.
Човекът подаде ръка. Той всъщност я беше вече подал от време, но тя нали гледаше в земята, навела глава, та не беше видяла. Видя като леко дигна поглед. Подаде ръка и той я стисна. Тя бързо я отдръпна и реши да хвърли един много бръз поглед, за да види за какъв човек ще се жени. А като го направи направо ѝ призля. Петър остана в неведение за този неин поглед защото нещо говореше с чичо ѝ. И по-добре. Защото тя така се ококори от почуда и изненада, че ако имаше една муха, в нейната уста щеше да влезе. Та този Петър беше най-необичайният мъж, който беше виждала през живота си. Носеше дрехи на големец от градо, беше висок, слаб и много, ама много хубав. Нищо общо с чичо ѝ. И калпак не носеше, та тя видя черните му лимби и високото чело. И мустачките бяха тънки и брада мръсна и мазна липсваше, слава богу. Какво се случваше? Дали не взеха да ѝ се привиждат разни дяволии? Окончателно се ошашави от изненадата, която ѝ поднесе съдбата. Ами сега? Той ще я огледа, а после ще я изгони. Тя не беше за него. Беше виждала ергените на чешмата в нейното село, ма такъв, какъвто беше Петър, не беше и сънувала, че може да има. Огледа се плахо да види има ли и други мъже с такива одежди и забеляза още двама. Останалите си беха нормални.
– Да влизаме вече в църквата! Всичко е готово за церемонията. Само нас чакат – предложи Петър.
„Нима ме не види, че не сам за него? Що щем в църквата?“ – облещи се наум Тодора. Обаче чичо ѝ отново я сръга в ребрата и тя заситни несигурна до Петър.
Ооо, а после, самата венчавка, поздравите на хората, гощавката в дома на съпруга ѝ, но най-вече фактът, че беше център на внимание през целия ден, замъглиха съзнанието ѝ до такава степен, че тя се движеше като сомнамбул и безпаметно ту благодареше на поздрави, ту отговаряше на въпроси едносрично и бездиханно. Беше в сън! Няколко пъти се ощипа под масата, но съня продължи. Но най-силно я разтърсиха думите на Петър след тържеството. „Ти си стопанката на тоя дом и така трябва да се държиш! Ти си стопанката на тоя дом и така трябва да се държиш! Ти си стопанката...“ Емоциите, умората и стресът я събориха и тя заспа непробудно така, както си беше с дрехите.
☆☆☆

        Следва продължение....
 
Всеки, който желае книгата да ми пише на лични! Благодаря!