Преди края-6

                                                                                  6            

     Това бе тяхната втора,ненадейна и неочаквана среща.

         -Госпожице,какво по дяволите Ви става? Не гледате ли за коли,по дяволите?-обади се някакъв глас. 

        -А Вие,драги Господине,защо карате като побеснял и невидял?-извика му Айшли. Само че,когато двамата се спогледаха,те не можаха да повярват на това,което се откриваше пред техните очи-това бе тяхната втора , ненадейна,неочаквана среща.  

        ....................................................................................................................................................................................................

           -Хайде,Айшли вдигни! Вдигни го този телефон!-изкрещя сестрата ѝ.

           -Пак ли не вдига?-попита мъжки глас. Това бе бащата на двете момичета.

           -Да-отговори с дълбока въздишка Сенар,така се казваше сестрата на Айшли. -Татко...-Сенар спря да говори за миг и поглеждайки към своя баща,го изчака с търпелив поглед да ѝ отговори. Той,обаче не каза нищо. Само я погледна.

            -Татко,да се обадим ли в полицията?-продължи да пита Сенар.

            -Чакай,не сме звъннали на Амра. Може пък там да е отишла-предложи средния на възраст баща. Той бързо набра студентката Амра и я попита дали Айшли е у тях.

             -Да,Господин Дон,Айшли е с мен. В момента спи-отговори спокойна Амра,макар и мислено в този момент,знаейки,че лъже.

             -Така ли? Амра,в колко часа дойде у вас? Тя обади ли ти се по-от рано?-попита бащата леко раздразнен от непълния отговор на студентката.

             -Господин Дон,дъщеря Ви,която в същото време е и моя приятелка,не ми се обади предварително. Каза ми,че иска да остане у нас само за тази вечер-допълни отново спокойно момичето.

             -Каза ли ти защо?-продължи да разпитва Дон.

             -Ами,не. Направихме си просто пижамено парти и това е. Господин Дон,Айшли ще се прибере още утре. Не се притеснявайте! У нас е,на топло е,не е гладна и е добре! Довиждане!

            -Амра,лъжеш ли ме?!-извика Амра обаче,бе отдавна прекъснала телефонната линия. Бащата изсумтя през зъби.

              -Е,сестра ми у приятелката си ли е?-попита Сенар.

               -Така изглежда-допълни той.

               -Дон...-продължи младата Сенар. 

               -Кажи,Сенар,кажи дъще!

               -Мислиш ли,че тя не иска да се прибере,защото,ами...-тя спря да говори и за момент наведе глава към гладкия на допир под.

              -Какво,какво имаш предвид?-запита Дон.

              -Мислиш ли,че е възможно тя да ни е видяла,когато ние... ние...

              -Мхмм,може би,но сега не му е времето да го обсъждаме1 Разбра ли,Сенар!?-изкрещя почти бащата.

              -Разбирам. Но искам да те питам само още нещо-каза тя. -Когато мама умря в онази катастрофа,ти защо се захвана с мен,а не с Айшли?

              -Моля?-не проумя Дон.

              -Дон,говоря на теб! Защо се захвана с мен след това,а не с нея?!

             -Защото... от двете ви,ти приличаш най-много на майка ви. Имаш нейните очи,нейната кожа,грация и...устни. Дон не можа да се стърпи. Той хвана здраво дъщеря си за раменете и я блъсна грубо на съседната стена,почвайки да я целува жадно,но в същото време и доста грубо. Сенар го отблъсна и прикри ,,наранените" си устни с едната длан на ръката си. 

              -Не се преструвай,Сенар. Вечер,почти всяка,си лягаш с мен и заспиваш до мен,а сега се дърпаш,така ли?!-заплашителен тон оттекна из коридора на къщата.

               -Не го правя по свое желание. Ти ме караш и по този начин,сега разбирам,че ме настройваш против сестра ми. Животно такова! Ти си ненормален баща,извратеняк,който кара едната си дъщеря да спи с него на сила,против волята ѝ! Сенар,обаче вече лежеше на пода. Дишаше,но стоеше неподвижно,весе едно бе жива кукла,ала сякаш захвърлена на посред нищото. Дон,баща ѝ я удари. Отиде до кухнята и извади от едно тайно шкафче бира и престояло уиски. Напи се и след това... Сенар изживя детския,случил се още в ранното детство на сестра си,кошмар,за първи път. Този път тя бе принудена да си легне с него,но не чрез тайни обиди и заплахи,а с нещо много повече....

               ..........................................................................................................................................................................................

           -Накъде сте се запътили,Госпожице Айшли-попита младият полицай,стоящ извън спрялата си кола,на пешеходната,опустяла пътека. 

           -Не е Ваша работа,Господин Адулф-каза му Айшли.

           -Ауу,извинете-отвърна ѝ той на половина шеговита. След точно три секунди,обаче той я попита напълно сериозно-Сега,Госпожице Клайн,кажете ми къде отивате?

            -Оставете ме на мира!-отвърна му тя.

            -Нали имате дом или нека предположа,че... са Ви наказали и единственото решение на този проблем,което сте сметнала за най-добре в момента е това?-предположи Ал.

             -Никой не ме е гонил. Предполагам,че просто бягам-отговори омърлушено Клайн. Адулф се почувства зле от нейния отговор. Всъщност,от начина,по който тя го каза-омърлушен и някак страдалчески. Поне той така го усети.

            -От кого бягате тогава2-запита я той,приближавайки се до нея,бавно,но решително,без да се поколебае дори и за секунда. 

             -Истината е,че...просто не искам да се прибирам у дома. Фигурата на болното момиче кръстоса двете си ръце пред младата,изстрадала от толкова мъка,гръд. А крачетата ѝ се допряха плътно едно до друго. Всичко бе ясно на полицая,но той реши да не повдига тази тема,защото усещаще болезнен спомен и не зараснала душевна рана.

             -Защо? Може ли да попитам?

             -Това е дълга история,Господин полицай.

            -Поне,кажете ми,имате ли място къде да пренощувате?-попита я той леко притеснен. -Не можете да останете на вън тук през нощта. Опасно е и температурите в момента са много ниски. Да си призная,за мен това е първата година в града,в която температурите са толкова ниски. Никога не е било толкова студено-промълви Адулф.

            -Ще си намеря място за пренощувне,не се притеснявайте. Довиждане,Господин Адулф!-каза Айшли и се запъти към най-близкия хотел,който намери на телефона си тайно,докато разговаряше с младия полицай. А що се отнася до него-той отново бе останал сам,тя отново го бе оставила. След нея единствено се чуваше звука от въртящите се колелца на нейния куфар и нечии мъжки очи,останали в далечината,в която беше някога и тя там,останаха да я гледат втренчено,непромълвено.