Преди края - 2

                                                                   2              

             Докато всички хора се забавляваха,хапваха и пийваха из центъра на немското градче Хамбург,нашата героиня,Айшли, сега се разхождаше из един от многото паркове на града.Не бе твърде голям,обширен,но не бе тъй и малък. Времето бе студено и из улиците на града вече започна да превалява сняг,все още слаб на малки снежинки. Нямаше мъгла,само луна. Луна,осветяваща всичко що попадне на нейна територия. Улиците бяха пусти и по тях нямаше жива душа,която да се разхожда или просто да минава. Така беше и в парка,където бе тя-Айшли. 

            В пълния сумрак на нощта,паркът изглеждаше като призрачна гора...,даже като някое гробище от хорър филмите. Единствено,благодарение на нощните си,светлинни лампи,предаващи му по-дружелюбен ефект,той изглеждаше като излязъл от приказките. А фонтаните в него,все още работеха. Единственият звук идваше от тях-приятна,спокойна и не много шумна,атмосферна  мелодия запълваше цялата тишина. Оголени дървета,оставени без своята корона от някогашни,присъствали им,гостували листа,стояха в редица,едни след други,все едно бяха истински пазачи. На места имаше и детски площадки за игра. Навсякъде малки,дървени пейки с метални дръжки отстрани предлагаха своето гостоприемство за момент. Дълга и една,единствена велоалея се откриваше в по-вътрешната част на парка за идващите сутрин да карат колело велосипедисти и най-вече имаше път-както за вървящи така и за тичащи по него. Като невероятен факт,ако трябва да се отбележи,това бе единствения парк с най-много фонтани,ала с нито една скейт или ролер-рампа. Това,обаче не правеше кой знае какво огромно впечатление на младата студентка. Тя се разхождаше най-спокойно,така,из своите ,,паднали ѝ се територии" и всеки път,когато минаваше покрай редица от дърветата-пазачи,ги поздравяваше мигом на шега. От време на време си даваше и почивка,като сядаше на една от многото студени,малки,дървени,но пък за сметка на това,удобни и гостоприемни пейки. Вдишваше бавно от студения въздух около нея, и го издишваше така сякаш пушеше цигара. Тогава тя си спомни-спомни си за онази нощ,нощта от преди миналата година. Спомни си как докато вървеше към своя дом,някой я подгони. Спомни си как се отдели от правилния път заради нахлулия като наркотик във вените ѝ страх,спомни си и сблъсъка с едва съзрятата в последния момент кола-близък,невъзможен за избягване. Ужасни мисли нахлуха в ума ѝ-сякаш бяха самопоканили се гости без дадена покана. Затаи дъх. Усети сърцебиенето си.Усети сцената...спектакалът от ужасната катастрофа,зародила се отново в мислите ѝ. Този път не се страхуваше. Не се страхуваше,че някой може да я подгони и че пак може да стане жертва на нов сблъсък с невидяна кола,с нова кома... Страхуваше се от именно най-големия си кошмар,разиграл се наистина в нейното детство-ужасен спомен,отвратителна гавра. Горчиви сълзи,наранено тяло и душа. Изблик на гняв и на безпомощност,най-вече на срам и тъга,отчаяние и недоверчивост към околните. Тя бе докосната,докосната насила още в пубертетските си,подрастващи години.  Скорострелно се запъти към една от детските люлки. Тя бе здраво захваната с помощта на металните,оловни дръжки и в тъмното изглеждаше по-скоро като катранена на цвят,отколкото  черна. Момичето плахо вдига едната си ръка,насочвайки я към една от металните,студени на допир дръжки. Хвана я здраво,хвана и другата и седна на люлката. Започна огромна и невероятна веселба и голяма,но отдавна забравена,детска игра! Всичко бе един космически полет за нея-изстрелване от земята и среща с ярките,блестукащи като диаманти звезди,разположени тук-таме из нощното небе. Ето,че полетът спря-отново се стъпи на човешка земя. Ура!     

       За жалост,часа бе вече станал 23. Айшли трябваше да се прибира. Веселбата от откриването на празника в центъра беше вече към своя край. Тя въздъхна и потегли към изхода на ,,вълшебния" за нея парк. Прибирайки се у тях,обаче,реши да не минава край центъра. Имаше желание да скъси пътя. Насочи се към главната станция на забавление,сви в една уличка и продължи по пътя си.  Ненадейно само че,попадна на група от пияници-момчета на около нейната възраст,но не и в трезво състояние. Трябваше да реши какво да стори-да се опита да ги избегне,като се шмугне бързо и тайно в друга тясна уличка,изчаквайки пришълците да си отидат,или да ги задмине,колкот се може по-бързо и незабележимо,което обаче не ѝ вдъхна много вяра. Избра първият вариант. Уви,не остана подмината. Пияните младежи започнаха да я освиркват и държейки в ръце стъклени,изпити,алкохолни бутилки,да ги чупят на различни места-я по някоя стена на някоя къща,я пред нея или някъде другаде. Тя се завтече. Усети онова чувство-чувството на страх,че отново може да бъде докосната насила. Почти бе близо до дома си. Пияниците я настигнаха и един от тях,най-вероятно лидерът им,я хвана грубо за ръката и я блъсна на една грапава стена на къща. 

        -Погледнете,момчета! Какво си имаме тук?-изсмя се най-подигравателно водачът им,наливайки се все още с алкохол. 

       -Какво искате от мен? Махайте се?-изръмжа им защитнически Айшли. 

       -О,мила,недей така! Всичко ще свърши добре както за нас,така и за теб,ако не се дърпаш,става ли?-каза друго момче от идиотския,но в същото време и страшен,и противен,сякаш изглеждаш по-скоро като на безмилостен пиратски екипаж.   

      -Казах да ме оставите на мира! Ще извикам полицията!-изръмжа отново клетото девойче. 

     -Млъквай,долна пикло!-изрече шефът им и хващайки я здраво за челюстта,той я блъсна долу на земята,сякаш бе просто кукла,един неодушевен предмет. 

      Студентката бавно се изправяше от земята. Беше я страх и искаше да заплаче,но нямаше ни най-малко намерение да се показва като слаба и беззащитна...не и пред тези идиоти. Ужас! Тя можеше да си направи извод. От това,че знаеше,чеса пили,картинката ясно изразяваше своите очертания,но не и палитри-положението ставаше все по-лошо и по-лошо за нейна сметка. Те бяха разгонени... и... трябваше да се направи нещо. Иначе гаврата от детството ѝ,останал с право като един отвратителен и гаден спомен,щеше на път да се повтори. Звук от разкопчаващи се ципове и копчета на дънки се чу. Айшли,единственото нещо,с което можеше да се защити,по късмет или пък случайност,една здрава стъклена бутилка,хвана силно и бе готова да се отбранява,въпреки всичко,макар и сама. 

       Изведнъж мъжки глас отекна силно и ядосано:

      -Вие,кучи синове,какво си мислите,че правите? 

      -Ние ли,ай гледай си работата,бе,ненормален!-отговори му един от пияните,загаврили се с горкото момиче. 

      -Да,на вас говоря! Оставете момичето на мира!-потвърди решително непознатият глас.

      - Че,то ние,ако я оставим,ти какво ще я правиш?-попита лидерът йм.

        -Не е ваша работа какво ще правя с нея,оставете я намира! 

       -Абе ти,бе!-закани се един и се втурна да го напада. Опитът му,обаче бе неуспешен. Момчето политна надолу към земята с лице и бистра струя от кръв бликна от и без това кривия му нос. Останалите,без лидерът,го последваха в неговото скандално начинание. Всичките получиха по юмрук и всичките с юмрук се олюляха по земята,наподобяващи най-обикновени,игрални пионки. Непознатият свлече на земята главно-командващия и погледна уплашеното момиче.

         -Ела,хайде! Няма да ти сторя нищо!-отвърна благо той.

         -Благодаря,че ме спасихте,но никъде не тръгвам с Вас!-каза му Айшли.

         -Нима искаш да те оставя на тези кучета,ли?-тонът му леко заигра.

         -Не искам. Но и сама ще мога да се оправя-потвърди тя.

         -С тях ли? Хммм,не искам да бъда груб с красива и млада дама като Вас,но Вие сте доста...-за момент мъжът се почуди. Не знаеше как да се доизкаже,за да не нарани чувствата ѝ. Добре виждаше,а и усещаше как се чувства тя и не искаше да задълбава нещата още повече. 

         -Каква съм аз?

        -Слаба ракия сте,ако говорим за самозащита. Така че,моля Ви,умолявам Ви,елате с мен,ще Ви закарам където живеете. Нищо повече! Страх ме е просто да Ви оставя сама с тези разгонени. 

         Лунна светлина направи лек проблясък и заигра за миг като бяла сянка върху него. Той бе млад,на външен вид,изглеждащ малко по-голям от нея. С красиви,но в същото време и хитри очи,с мъжка брада и ослепителни черти. Строен и висок, с нормално телосложение,но пък здрав,личащ се,че тренира и че се поддържа. Стегнат и мускулест. Той бе подал отдавна към нея ръка. Сега оставаше да види само как ще постъпи тя. 

        -Ще Ви питам нещо,но искам честен отговор от Вас?-каза девойката.

        -Питайте-отвърна нормално мъжът.

        -Ако...ако приема ръката Ви сега,тази която сте протегнал към мен...-сърцето ѝ заби учестено в младите ѝ гърди.

        -Да?  

        -Ако приема ръката Ви сега,ще се опитате ли,ще се осмелите ли,ще...ще посмеете ли да...-тя спра при тази пауза.     Думите за изказване просто свършиха. Тя блокира.   

        -Дали ще си позволя да Ви докосна в този смисъл?-предположи непознатият. Не последва отговор от устата на младата жена. -Не искам секс от Вас,ако това Ви притеснява. Искам просто да Ви помогна. Позволете ми. 

           Айшли го погледна,но не прие неговата ръка. Тя бавно се изправи и отново го погледна. 

          -Плашите ли се?-попита я той.

          -Как се казвате?-попита го тя.

          -Адулф,но ми викат Ал.

          -Здравейте и...чао! 

          -Аааа,не така! Ще Ви закарам!

         -Но аз...

         -Без оправдания,моля! Не правете опити за бягство от мен. И без това работа като полицай.

        Сетне,двамата се озоваха в неговата кола. Айшли му каза къде живее и той я откара точно пред дома ѝ. Преди да отвори вратата,той я попита:

          -Може ли да знам как се казвате поне?

          -Казвам се Айшли-отговори момичето след минутна пауза.

          -На колко сте?-продължи да разпитва той.

          -А Вие на колко сте?-зададе му тя въпрос.

          -На двадесет и осем. А Вие?

           -Мисля,че това,което казахте,е единствено от значение.

           -Ами..,аз,Вие..-но преди да зададе поредния си въпрос към нея,тя бе отдавна затворила вратата на колата. А на мястото на нейната седалка имаше цветно,розово листче,но което пишеше:,,Благодаря". -Мхмм,какво ли е преживяло това момиче? Мъжът не знаеше. Разтърси леко глава и подкара колата си някъде надалеч от къщата на Айшли.