Пролог            

           -Айшли,Айшли! Събуди се,момиче!-чува се някакъв глас. -Айшлиии...-продължава да говори гласът. Болнично отделение. Болнична стая с болнично легло. А на него лежи и спи Айшли,задрямала дълбоко,дълбоко,но не в своите младежки сънища,а някъде в своето далечно,далечно подсъзнание. Гласът продължава да се разнася и оттеква из цялата стая и нейните бели,високи прегради-студените,болнични стени. Айшли спи и е включена на системи. Положена е на бялото,болнично легло,завита с тънко,почти-нетоплещо одеяло,отново бяло на цвят. Бяло на цвят и като леглото,като чаршафа и като... смъртта. Лицето й стои все така блядо като художествено платно. Под очите й има торбички,кожата й е студена и от нея сякаш имаш чувството,че лъхва на студена,даже люта зима. Макар и заспала,лесно може да се види страдалният й поглед,само че,изписан под формата на спяща физиономия. Дишането й е бавно и трудно-тежко,понякога и на пресекулки. Кестенявата й мека коса, сега е чуплива и е спусната внимателно на възглавницата с лилава калъфка. Когато я погледнеш,имаш чувството,че всъщност присъстваш на предсмъртно погребение,само че... в болнично отделение. Видът й е измършавял,изстрадал,но все още борещ се...борещ се за живот и глътка въздух. На едната си спусната ръка има абокат,точно където се вливат и глюкозните й системи,на другата е поставена апарат за измерване на пулса и сърдечната й честота. Апаратът засега показва,че всичко е наред,но как по дяволите  всичко е наред,след като тя едва диша?! Стои в кома от няколко месеца насам. А само какво й се беше случило преди тези няколко месеца насам... Облечена е в болнични дрехи,но всеки знае,че те не й топлят,тя също го знае,макар и все още да е в несвяст. Единствената топлина за нея идва от плетената й,черна на цвят шапка,сложена върху главата й. Чува се някакъв звук-звук от ,,пукащи се" кокалчета. Човекът,който стои в болничната стая,в близост до пострадалата,чува също този звук. ,,Пук-пук-пук". Айшли постепенно започва да мърда едната си ръка и с всеки изминал опит,пукането на кокалчетата на ръката й сякаш става все по-аудиторен и аудиторен. Започва да се свестява. Започва да мърда глава,крака,ръце,в същото време опитвайки се да отвори посинелите си от студ и натежали,тежки клепачи. Непознатият за нея глас решава да потърси лекар,но още преди да реши да го стори,доктор влиза в стаята. Мъж,с брада,на около 45-годишна възраст. Облечен с бяла докторска мантия. На врата си носи слушалка за преслушване,а в едната си ръка голям бележник и хималка. 

         -Как е приятелката Ви?-пита докторът със съчувствие в гласа

         -Докторе,здравейте! Току-що щях да Ви потърся. Мисля,че се събужда!

         -Да проверим тогава-каза докторът. 

    Той се надвесе над лежащото на болничното легло момиче и попита:

         -Красива Айшли,чуваш ли ни? Чуваш ли приятелката си или мен? Някой от двама ни?

         -До-док-докторе-изкашля се младата жена. Горката! Гърлото й имаше рани,а устните й бяха отдавна,отдавна пресъхнали и напукани,и поради това на нея й бе супер трудно да отваря уста,за да изговаря своите слова.      -Докторе,жива ли съм?-продължи да говори тя.  

         -Да,Айшли,жива си! Но... си на път да..., извинете!-докторът спря да говори за момент и прикри мъжкото си,брадясало лице с двете си големи шепи,обръщайки се с гръб към стената. 

          -Айшли!-извика гласът. Той бе на момиче,усещащ се напълно оживен с болка и страдание-с болка и страдание по умиращ приятел. Момичето седна на леглото и прегърна силно болната си приятелка. 

          -Амра,Амра,чакай малко,моля те! Ще ме задушиш!-изговори Айшли, полу-смеейки се.

         -Извинявай,просто... не искам да те изгубя!-проплака девойката Амра. Докторът,обръщайки се наново,този път пресигурен,че няма да развали  сериозната си в печална физиономия лице,проговори с твърд и решителен глас,но все пак,както предималко,той бе съчувствен: 

          - Така. Госпожице Амра,можете ли да ми кажете кога госпожица Айшли се събуди?

          -Да,да,мога-поклати положително,но в същото време и нерешително Амра. -Стоях на стола срещу нея,и я наблюдавах. По едно време чух някакво пукане и...

           -Прощавайте,за какво пукане говорите,госпожице Амра?-недоумя докторът.

          -Ами,чу се някакво пукане,после видях,че приятелката ми се свестява и ... вече знаете...

          -Госпожице Амра,ще Ви помоля да напуснете стаята и да изчакате отвън. Трябва да кажа нещо на пациентката.

         -Но,докторе,не...не можете ли да го кажете и в мое присъствие? Моля Ви,аз трябва да знам какво се случва със здравето на другарката ми!-направи опит да се възпротиви Амра.

         -Съжалявам,но това което има да се каже,ще бъде тежко да се чуе. И... е по-добре сега да кажем диагностиката първо на пациентката,отколкото на Вас. Чисто погледнато от психологична точка,ако ме разбирате. 

         -Докторе,вижте какво-подхвана наново разговора момичето-, Айшли има семейство: Тя има баща,сестра.И мен. Няма никой друг освен нас. Трябва и те да знаят какво се случва с нея,разбирате ли!? Чувство на подпалваща се като клечка кибрит,истерия,нахлу из вените на вече-параноичното момиче,плашещо се за живота на приятелката си. Или,както го казваха там,макар и да не беше на техният език:,,Mental health". 

         -Излезте и изчакайте пред стаята,или ще извикам охрана!-ядоса се докторът.-Разбирам,че Ви е притеснено,разбирам,че се притеснявате и това е напълно нормално,когато мислите за любим човек. Ще кажем каква е диагностиката,вследствие какво е и самото заболяване,ще Ви информираме-както Вас,така и родителите й,но в момента болната не трябва да се натоварва чисто психически! Разбирате ли? 

         -Разбирам,докторе,но...-Амра се наклони леко към едното ухо на доктора и продължи:- Кажете ми,толкова ли е сериозно? 

         -Няма да коментирам все още,първо трябва да се направят изследвания и чак тогава се поставя и самата диагностика,както Ви казах,заедно с нея и конкретната болест-с това приключи разговорът между двамата. Амра излезе и в стаята останаха само Айшли,която не знаеше какво се случва и докторът,който искаше да направи общ преглед. Той я преслуша няколко пъти,измери честотата на сърцето й,видя гърлото й,провери за оттоци,разгледа кожата на крайниците й,провери очите й със светлинно фенерче. Сетне погледът му се закова в все още-вливащата се глюкозна банка. 

         -Осъзнавате ли защо сте тук,госпожице Айшли?-подхвана разговор той,колкото се може по-мило,за да не я засегне. Всичко му беше ясно,още от преди самия преглед. Знаеше какво се случва с нея и знаеше,че тя също знаеше какво се случва,или поне...предполагаше. 

         -Какво имате предвид това,докторе?-попита недоумявайки болната Айшли.

         -Не изглеждате никак добре и не сте-продължи  да говори той.

         -Тогава... кажете ми какво се случва с мен-каза тя.

         -Спомняте ли си как се озовахте тук или поне защо сте тук,тоест... имате ли представа какво се случи последно с Вас преди да се озовете тук при нас?

         -Не,просто,все още не мога да си спомня. Черно ми е на ума.

         -Разбираемо е. Все пак...

        -Какво?

         -Айшли Клайн... Бяхте в кома месеци наред.

        -Моля?! Как така? 

        -Да,така е. Трудно е да се повярва,най-вече за Вас самата,но е така.

        -Защо,защо съм била в кома и... и какви са тези системи,този абокат?

        -Уточняваме все още каква е действителната причина,единствено и само Вие можете да ни кажете как сте се озовали тук,но това ще е,когато си спомните,така че... недейте да се притеснявате. 

         -Докторе,искам да се прибирам у дома-заяви Айшли.

         -Но Вие сте болна,видимо е-каза докторът.

         -От какво тогава,след като дори и Вие самите не знаете?

         -Глюкозната система е,за да имате енергия,с която да разполагате,но... предполагаме,че тук става въпрос за травма,която Ви е навредила доста.

         -Каква травма имате предвид?

         -Психическа и ако наистина искате да се прибирате,първо ще трябва да се свържем с баща Ви и сестра Ви,за да дойдат да Ви приберат.

         -Не,не,мисля,че знам къде живея. Да,не съм забравила.

         -Госпожице Клайн,твърдите,че не си спомняте как сте се озовали тук,но знаете къде живеете? Неочаквана изненада измести сериозното лице на лекуващия. 

         -Да,мога да се прибера-потвърди тя.

         -Ще Ви пуснем,но при едно условие.

         -Какво?

        -Първо,поне се приберете с такси или приятелката Ви...тя не може ли да Ви помогне да се приберете? Второ,почивайте си и след няколко дни елате да Ви направим изследвания,трето,трябва да кажем на семейството Ви.

       -Първо докторе,това не са ,,при едно условие",нито пък едно условие. Второ,и сама мога да се прибера и трето,няма да казвате нищо на сестра ми и баща ми,не бива да ги занимавам с мен.

       -Защо да не им кажем?

       -Не им казвайте,та нали като се прибера ще ме видят,че съм жива и здрава,това е напълно достатъчно за тях,за да знаят,че не съм в кома,ако въобще знаят де...

        -Разбира се,че знаят,но...

         В този момент Айшли дръпна рязко абокатът си на едната си ръка и тя цялата потече в кръв. Извади една кърпичка и я забърса,след което допълни с най-сериозен тон:

          -Време е да се разделяме,докторе. Благодаря Ви и на вашият екип,че сте се трудили за мен през това дълго време,но сега аз си тръгвам. Моля да напуснете стаята,за да се преоблека.

         -Поне да се погрижим за ръката Ви. Тя ще кърви,докато се прибирате.

        -Няма нужда,и друг път съм виждала кръв. Разговорът приключи,а стаята остана с един човек вътре в нея. Айшли се преоблече и когато отвори вратата и я затвори,прегърна приятелката си и двете се запътиха към домът й. Стигайки до една средна на големина къща,те застанаха на вратата и една от тях почука смело. На вратата излезе бащата на болното момиче,излязло току-що от болницата по своя наредба и върнала се обратно от няколкомесечната кома.

        -Айшли?

        -Здравей,татко! 

        Никой,обаче не посмя да помръдне,дори и мускул. Единствени движещи се, бяха вятърът и несигурните погледи между тримата.