"... Преди много години в една далечна галактика" - така започва STAR WARS. На това изречение реагирам условно-рефлексно като експерименталното куче на академик Павлов - потичат ми лиги! Гледам втренчено в една точка и си отварям широко устата. Само където не си изплезвам езика съвсем по кучешки...
Когато ме види в това състояние, коментарът на жена ми винаги е психиатрично-диагностичен: "Ти не си добре!" Но аз не я чувам. Нито пък я виждам. Единственото нещо, което чувам и виждам, е огромният Имперски разрушител. Той прелита в брутално близък кадър на телевизионния екран, обстрелвайки с бластерните си оръдия преследвания бунтовнически кораб.

Класика! Идва ми да вия от кеф, но се съобразявам с децата, за които в тези първи минути на филма, все още не съм забравил, че съществуват - та гледам да не ги стресирам със звуковите си ефекти. Преглъщам с усилие напиращия ми екстазен вик и за да освободя напрежението, си позволявам само леко скимтене. Обаче при първата поява на Вейдър вече не издържам - ръмжа от варварско удоволствие! Като далечно ехо до мен долитат думите на жена ми, която повтаря, вече категорично убедена, че наистина не съм добре. И пак се опитва да уточни бройката на всички пъти, в които съм гледал STAR WARS: "Колко пъти го гледаш това детско филмче?!" Акцентът е поставен с особено драматична сила върху финалът на въпросителното изречение - "детско филмче". Тембърът на гласа достига до най-рафинирания нюанс на женската язвителност, с цел да ми отмъсти в аванс за двата часа и половина филмово време, през което няма да забелязвам присъствието на жена си в стаята. Отминавам с джедайско самообладание тази закачка и отговарям на въпроса колко пъти съм гледал сагата: "Десетина!" Премълчавам поне още двадесет пъти, за които имам спомен и още толкова, за които нямам. Да беше мъж, да ù кажа истинската бройка, защото всеки мъж ще ме разбере - "Мъжете знаят защо!" Но как ще ме разбере жена ми? Как да ù обясня, че колкото и пъти да гледам STAR WARS, винаги ще го гледам така, сякаш ми е за първи път - по същия вълнуващ начин. Защото всичко, за което се разказва във филма, наистина се е случило.

Случило се е "преди много години в една далечна галактика". В далечната галактика на вече безвъзвратно отминалото детство, в сърцата и душите, в мечтите на цяло едно поколение момчета. Случило се е и продължава да се случва - вечният двубой между Вейдър и Люк, които се бият до смърт, до поезия, до прозрението, че доброто живее във всеки и още може да бъде спасено.