exuded (Владимир Георгиев)
643 1321
29.09.2022 г., 15:08 ч.

Утре 

  Проза » Разкази
882 2 10
2 мин за четене

     – Ако си накъдриш косата, ще изглеждаш още по-хубава.

     Тя стоеше срещу него, полегнала на дивана, загърната с одеяло, и примижаваше. Осветлението на нощната лампа правеше бузите ѝ по-хлътнали, със сенки, които тръгваха чак от челото, плъзваха се покрай скулите и се стичаха по шията.

     Не му отговори.

     Той продължи:

     – Може пък да е от осветлението. Лошата светлина прави предметите различни.

     Не помръдваше. Зрението ѝ беше слабо. Приятно ѝ беше да го слуша и дори само представата, че той я наблюдава, взира се в лицето и косата ѝ, обяснява нещо и разсъждава върху външния ѝ вид, я правеше щастлива.

     – Не. Сгреших. Ти не си предмет.

     Усети как шията ѝ се изчервява, но не се прикри. Доставяше ѝ удоволствие грапавото стържене на напукания му глас, разяден от цигарите, гърления, задъхан смях и тихото хриптене на гърдите му. Никога нямаше да ѝ омръзне да възприема тези звуци като звън на семейното щастие, като досег със силата на мъжкото присъствие.

     – Всъщност няма значение. От утре можеш да правиш каквото си поискаш. Вече не е моя работа.

     Чу това някак отдалече. Чак сега стигна до слуха ѝ – забавено, тътнещо зло, което я накара да настръхне.

     – Какво ще стане утре? – попита.

     – Нищо. Нищо особено. Днес адвокатът ми даде съдебното решение за развода. Май забравих да ти кажа. Ще ти помогна с багажа.

     Жената се усмихна тъжно. За миг си помисли, че съпругът ѝ, бившият ѝ съпруг е прав – тя е предмет. За него винаги е била това. Товар. Багаж за из път.

     А предметите не плачат.  Не се обвързват, не раждат, не се развеждат; само очите им отказват да виждат очертанията на онова, което се случва. И погрознеят ли от употреба, започват да се променят, да се надяват излишно, че утре ще е като днес, да си къдрят косата, за да не приличат на себе си.

     – Добре. – Съгласието ѝ прозвуча неопределено; мълчанието, което продължи твърде дълго, разкъса разговора и го направи излишен.

     Мъжът не разбра:

     – Какво добре?

     – Ще се накъдря. Утре.

© Владимир Георгиев Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря, SMooth.
  • Ех, това заветно "утре"! Ако повечето живееха днес и сега, може би това "утре" щеше да е по-хубавото им "днес"...
    Кратичко, но пък има за размисъл.
  • .Благодаря, Пепи, така щеше да е по-хубаво.
  • - До утре!
    - Но от утре няма да ме има
    - Точно: от утре за мен винаги ще има утре!
  • Благодаря, Миночка, Таня.
  • А тя милата е на всичко съгласна, дори и да се накъдри (:
  • Казал си много и ми хареса, благодаря ти , че го сподели с нас!
  • Благодаря, Лидия, Силве.
  • Тези хирурзи - адвокатите накрая не винаги решават проблема. Защото в съда си личи кога е имало възможност за лечение и кога вече няма накъде. Хубаво си го написал. Така си минава живота - от къдрене до къдрене 😂. Поздрави.
  • Ужасно е! Не, не разказът ти, той е хубав - кратък разказ, който казва всичко. Ужасно е отчуждението, и то не само към хора, а към всичко: стари предмети, домашни любимци, пречещо дърво, дом, квартал, град, дори държава... А после - колко ни беше хубаво там, как хубаво си живеехме, как добре се разбирахме... е, да... беше..., но животът тече, времето минава...
Предложения
: ??:??