Иво  чувстваше как тези думи засядат някъде дълбоко в него и предусещаше, че никога няма да го напуснат.

Част трета

      Човекът с ореола стана и изрече за последно:

-         Знай, че и Тук, в хранилището на вечния живот, всеки продължава да бъде

подлаган на изпитания. С теб ще се видим след ден, след десет или повече тукашни години, т.е. тогава, когато ние почувстваме, че се нуждаем от теб. Запомни, че със сигурност ще се видим.

      Иво остана сам. Беше напълно шашардисан, а мислите му се въртяха като бесни. Тръсна  глава, после приклекна десетина пъти, като се изправяше с високо разтворени ръце и накрая си разтри  слепоочията. Опита се трезво да анализира случилото се преди малко. От какъвто и ъгъл да го погледнеше, както и да го завърташе, то си оставаше  факт.

      Пред него отново се изпречи дългата дясна маса и той  се учуди, но с известна доза задоволство, че е помогнал на толкова много гълъби и врабчета, на бездомни кучета и хора. Спомни си също, че когато минаваше покрай масата, придружен от човека с ореола, всяко едно от кучетата веднага го познаваше, радостно завъртеше опашка и посягаше да го близне с език.

      Прииска му се да се огледа в някое огледало – беше убеден, че нещо важно е станало с него. Усмихна се, защото се сети, че ще види една малка бляскава сфера или себе си такъв, какъвто се бе запечатал в някой свой любим спомен.

      Реши да провери някоя от новите си възможности. В този момент най-силно желаеше да види съпругата  си и детето си.

      До него се появи Ани, облечена  като абитуриентка.

-         В началото ще бъдем заедно. Можеш да ме приемеш като твоя спътница,

 покровителка или учителка. Поне в началото трябва да бъдем винаги заедно, защото ти още не си наясно  с  новите си възможности. Толкова се радвам, че си живял достоен живот на Земята.  А моята свобода на действие е “пет”…

       Ани се отнесе в мислите си и Иво очакваше тя да  започне да  изповядва греховете си пред него…

-  В началото  ще се ограничаваш до моите възможности. Сега имаш право да отидеш където искаш, но заедно с  мен и само със степен на свобода “пет”.

-         Радвам се Ани, че ще бъдем заедно и че ти ще  бъдеш моя учителка. – той я

прегърна и така  се озоваха на Земята, пред дома на Иво.

-         Не се страхувай, че някой може да премине през теб или да те блъсне кола. –

Засмя се Ани – просто  никой не ни вижда, защото сме с пет секунди напред в тукашното време.

-         Ани, та тук почти нищо не се е изменило, само липите са започнали да

прецъфтяват. Слушай, искам първо да си поговорим! Да отидем някъде да се почерпим.

-         Добре, но аз ще черпя!

Двамата се запътиха към близкото кафене.  Пътьом Ани отвори рекламния

хладилник, взе две минерални води и два сладоледа. Настаниха се на крайна маса, до тротоара и се загледаха в минаващите хора. Иво ги заразглежда с нескрита завист.

-         Не им завиждай толкова. Защото, ако  видиш какви  грижи, болести и

терзания  носи всеки...

-         Как да видя? –

Изстреля Иво първия си въпрос!

-         Пожелай си да видиш.

Той се учуди, че притежава такива задълбочени познания по медицина, защото

всички физически и душевни заболявания, които съзря, му бяха познати. Направо се отврати от натрупаната чернилка в белите дробове на пушачите, от злобните и лоши мисли  и най-вече от болестите, които доста от тези живи хора носеха в себе си.

-         Не искам да се запознавам с  грозните страни на живота. Приятно ми е, че още помниш кой  е моя любим сладолед.

-         Иво, наистина трябва да си поговорим за много неща. Ти май доста трудно ще скъсаш с предишния си живот. Не разбираш ли, че ти не ядеш сладолед сега, а само си представяш това? А че той е шоколадов – ти сам си го направи такъв? Ние с теб само си представяме, че сме седнали на сянка, че се виждаме един друг като хората и че хапваме и пийваме, защото така сме свикнали докато населявахме човешките си тела. Сегашната реалност е съвсем друга – ето, убеди се сам!

Над мястото, където стоеше Ани, се появи  малко греещо топче. Иво видя, че

масата, където двамата бяха седнали, е пуста - нямаше го даже  сладоледът и  полу-празните бутилки с минерална вода.

-         Разбирам, Ани, но нека отново бъдем до масата.

Покрай тях минаваше   елегантна дама с посребрени коси, водеща за каишка

фризиран кралски пудел.  Пуделът ненадейно подгони една котка, която се затича към близкото дърво. Каишката в ръката на дамата се опъна, тя залитна напред и падна по очи. Надигна се, но едната страна на лицето и` беше обезобразено от рани, които  започваха да кървят. Ани скочи, сграбчи котката и я занесе вътре в кафенето.

-         След пет секунди, когато дамата с кучето реално мине оттук, котката ще

липсва  и никой няма да пострада.

      Той я погледна  учудено.

-         Брой до пет и гледай!

След пет секунди Иво забеляза дамата с пудела   да се отдалечава  бавно жива и

здрава.

-         Ти имаш не пет, а осем секунди  да реагираш, ако искаш нещо да се случи или да не се случи на твоите близки.

-         Тази жена твоя близка ли е? - Вторият въпрос бе зададен!

-         Да. Това е баба Янка, моя комшийка. Тя няма деца и затова се привърза силно към мен, когато бях малка. Много добри неща съм научила от нея.

-         Разбирам.  Благодаря ти за шоколадовия сладолед! Сега искам да видя моето

семейство.

Озоваха се в кабинет, където  жена на средна възраст, в строг тъмен костюм,

работеше на компютър. На бюрото пред нея имаше две разтворени папки, а до тях чаша с отдавна изстинало кафе. До компютъра Иво съзря своя снимка, поставена в тънка черна рамка. Погледна съпругата си – бяха се появили  нови бръчки около нейните слепоочия и тъмни сенки под очите. След минута той махна с ръка на Ани и попаднаха в класна стая, в която властваше тишина.

      На черната дъска бе изписано: Любовта към Родината в творчеството на Христо Ботев. На първия чин едно момиче, пълно копие на Иво, изписваше бързо ред след ред в тетрадката си. Той се приближи към дъщеря си, загледа се в нея, а после я погали и целуна по косата. Момичето продължи да пише все едно нищо не се беше случило. Очите на мъжа се напълниха със сълзи. Отново махна с ръка към Ани и те се озоваха на масата в кафенето.

-         Виждаш Иво, че животът на Земята в си тече и без нас. Твоето семейство тъгува по теб, но въпреки болката  продължава да се бори, да напредва и...

-         Сега ще се върна.

Стана, отиде в тоалетната, напръска очите си няколко пъти със студена вода и на

връщане взе от хладилника две  бири.

-         Този път аз ще черпя.

И двамата се засмяха,  отпивайки направо от бутилките.

-   Знаеш ли,  тогава, след катастрофата, видях за миг един красив кратер на Луната. Хайде да отидем да го разгледаме, навита ли си? – Това не бе  въпрос, а по-скоро покана.

-         Иска ли питане? Толкова обичам да обикалям! Освен това Луната ми е едно

от любимите места.

На около стотина метра под тях се появи огромен кратер с удължени сенки.

Спуснаха се и стъпиха на дъното му. Навсякъде бе полепнал сив прах, а скалите се разширяваха нагоре подобно на обърнат конус. Нямаше и следа от живот.  Липсваше вятър, не се долавяше и никакъв звук. Отблизо кратерът  изглеждаше тъжен, защото след  образуването му нищо друго не се беше случило с него, ако не се има пред вид нарастващото присъствие на сивата прах. Светлината в кратера започна да намалява, а сенките да се удължават.

-         Иво, искаш ли да се убедиш, че на Луната все пак съществува живот?

-         А..., сигурно отново са кацнали астронавти от Земята.

-         Не – друг вид живот.

Пренесоха се на обратната страна на Луната, на около един километър височина.

Под тях имаше рояк от светлини, като някои от тях се движеха. Иво различи под себе си нещо като огромни циркови шатри, към които се приближаваха или  отдалечаваха светещи тела. Спуснаха се още надолу. Сега ясно се виждаха движещите се светещи тела. Те бяха с различна големина и форма, но всичките  удължени и наподобяваха на две прилепени чинии. Тези, които излизаха от изпъкналите шатри, се издигаха отвесно. В долната им част се появяваше мощна, въртяща се обратно на часовниковата стрелка, зеленикава светлина и след миг изчезваха.

Иво  не вярваше на очите си. Но веднага в съзнанието му изплуваха неподозирани

за него знания и той вече разбираше, че това са пришълци, дошли от четвъртата планета на  звездата  Антарес от съзвездието Скорпион.

Ани се обади:

-         Тези са част от така наречените от човечеството “извънземни”. Под нас е

тяхната главна база, откъдето посещават Земята и взимат данни за развитието на всичко живо, което обитава нашата планета. Естествено, че се интересуват преди всичко от хората, но...

-         Нима искаш да кажеш, че има и други извънземни, които посещават Земята?

Това беше и  последният, третият въпрос, който Иво имаше право да зададе!

-         Сам ще се убедиш.

Пренесоха се на няколко стотици километри и под тях отново заблещукаха

светлини. Спуснаха се към повърхността на земния сателит, като този път застанаха съвсем близо до един осветен отвор, който се оказа отвесен тунел, водещ към недрата на Луната. Че е отвесен Иво разбра, когато видя да се разтваря като бленда на фотоапарат и от него да се издигат три, подобни на чинии тела, които се съединиха в едно, светещо отново със зелена светлина, удължено по периферията си тяло. То изведнъж набра скорост и изчезна.

      На устата му беше да попита Ани какво виждат, но  веднага отговорът на неговия въпрос го осени. Това бяха извънземни пришълци от съзвездието Орион, от втората планета на звездата Бетелгейз. Те се различаваха коренно от първите пришълци, които имаха за основа на своето тяло елемента Силиций. Тези тук имаха за основа на своето тяло елемента Сяра.

      Иво с почуда установи, че знае всичко за тези два вида извънземни. Установи също, че е отлично запознат и с останалите многобройни форми  живот, които населяваха вселената.

      Той се опита да се съсредоточи, но просто нямаше над какво. Даже му беше ясно защо преди малко се учуди на своите знания. 

      Ани се приближи, погледна го изпитателно  и разбра, че  той вече е  напълно просветен. Тя се обърна,  превърна се в малка светеща сфера и изчезна.

      Иво остана сам. Сега  не можеше да се учуди на нищо. Знаеше къде изчезна  Ани. Тя си беше изпълнила задълженията, т.е. да бъде до него, докато той  се превърне в  част от тях. Разбра  какъв е бил на Земята не само, когато е бил в тялото на Иво, но и по-преди, когато е населявал  други шест човешки тела. Знаеше също като каква и колко пъти е живяла на Земята  неговата майка, а и всички останали, които познаваше или не познаваше в последния си земен живот. Разбра, че за него няма нито една, даже и съвсем малка, неразгадана тайна.

След малко щеше да се усмихне над своите някогашни предположения как и кой  е построил египетските пирамиди. Знаеше, че сега и той ще приеме новия си облик на светеща сфера и ще се влее там, където се вля Ани, че ще стане частица от вечния живот. Знаеше, че сега започва огромното чакане, което ще бъде изпълнено само със скука. Но знаеше също, че ще чака дълго и търпеливо, както всички останали Тук.

      Знаеше, че не ще може даже да поговори с някого, защото предварително му е ясно  какво ще му каже и какво той би отвърнал. Знаеше, че не ще позволи на своето семейство нито един път да го сънува, за да могат те постепенно да престанат да страдат по своя баща и съпруг. Известно му бе, че след близо тридесет тукашни дни ще посрещне своята съпруга  на моста от дъга и ще играе същата роля, каквато изигра Ани за него. Даже още по-добре ще изиграе тази роля, за да може тя, неговата съпруга, съвсем плавно и без сътресения да възприеме своя преход.

      Знаеше, че преди това на два пъти ще посети Земята, за да предпази своята дъщеря от  злини, както и   кога точно ще   отиде да разгледа съвсем отблизо пръстените на Сатурн. Кога  ще пожелае да  стане свидетел на убийството на Цезар, за да се убеди лично, че единствен Брут не е използвал своя меч, но въпреки това Цезар се обръща точно към него с думите: “ И ти ли, Бруте?”

      Скука, една безкрайна скука се простираше пред него, породена от факта, че знае всичко. С изключение само на едно нещо, заради което си заслужава да чака. Това нещо не беше абсолютна загадка за него.  Иво беше посветен, че ще бъде прероден отново в човек, обаче не знаеше кога, къде и как ще стане това. Знаеше също, че след като се прероди, неговите знания, които така много му тежаха сега, ще бъдат заровени в подсъзнанието му и  ще трябва да опознава всичко отначало.

      Тръпнеше пред това  прераждане, което го привличаше като  мощен магнит. Знаеше, че през  цялото време, което ще прекара Тук,  ще бленува отново да е незнаещ, т.е свободен!

      Той жадуваше да е отново свободен, за да може пак да опознае природата, историята, света, вселената и да  доближава крачка след крачка  Великата истина, наречена Доброта.

      В  ушите му постоянно, всяка секунда, звучаха финалните думи на човека с ореола:

      “Знам какво ще ме попиташ. Не всички, които пристигат Тук, ще бъдат преродени отново в хора. Защото тези, които на Земята са били служителите на лошите сили, завинаги ще изчезнат, т.е. Тук те ще бъдат претопени. Така обновени, на тях отново ще им бъде даден шанс да станат част от вечния праведен живот. И когато след време хората на Земята  успеят  да загърбят злото и да го забравят, ще започне тяхното  приобщаване към всемирното знание и  великата истина, наречена ДОБРОТА.   Ще настъпи мига, в който  Земляните, които са носители на толкова необичайната, на органичната, т.е. въглеродната форма на съществуване, ще бъдат приобщени в многобройното и разнообразно семейство на всемирния вечен  живот.”

      Така в очакване изминаха деветстотин  четиридесет и един дни, когато той изненадан видя човека с ореола и изведнъж почувства остра нужда да диша. Започна неистово да се напъва, но все не успяваше да напълни дробовете си с кислород.  Накрая успя да си поеме въздух и от гърлото му се разнесе пронизителен  бебешки рев.

      В този момент на Земята беше отбелязано, че на 28 март 2946 година, в нула часа, тридесет минути и нула секунди, в място с координати 43 градуса, 50 минути и 27 секунди северна дължина и 25 градуса, 58 минути и 7 секунди  източна дължина, се е родило момченце.

      В този момент Там също бе отбелязано, че е настъпил живот на Земята от носител, който  за осми и последен път се преражда в хомо сапиенсот мъжки пол, като  неговата мисия е да...

Край.