Прелюдия към изневярата
           ... или една история за фантазиите в съзнанието ми



            Притеснението си бе отишло. Съзнанието ми бе изтръпнало, загубило способността да мисли. Всичките питания, търсенето на решение... нямаха място там. Сега, когато той вече седеше срещу мен всичко бе някак чуждо, далечно. Лицето му пресечено от причудливите форми на цигарения дим. Не беше казал нито дума, не че имаше смисъл. Шумът на града би отнел всеки безличен звук. Поглед, който се подиграваше. Неразбиращ причината за моето колебание. Въпреки цялата циничност, в очите му ясно се четеше луда страст. Желаеше ме, знаех това. Аз също го желаех. Но това не беше любов. Казваше, че животът ми бил "емоционална боза", затваряше очи пред любовта ми към "мъжа", не желаех да предам този, когото обичах. Това не го интересуваше. Продължаваше да ме съблича с очи. Беше безсрамен, точно това харесвах в него - безсрамието му, дивата му страст. Но това не беше любов.
            Ние бяхме две самотни фигури на една тераса, в един огромен град, океан от блуждаещи като камъчета в река хора. Океан от самота. Аз - на прага на изневярата, той - желаещ единствено да вземе всичко от мен, да ме изпие до капка. Въздухът трепереше от гъстотата на мълчанието. Сякаш чувствах допира му. Устните ми потрепваха. Беше така уверен в превъзходството си, знаеше, че може да ме има. Ръката му отметна кичур коса от лицето ми, беше топла, гореща, изгаряща. Представих си как се спуска надолу, гали шията ми, рамото ми. Изпепеляващ копнеж ме гореше отвътре. Този поглед четеше всяка нота от съзнанието ми, така разголващ, желаещ. Не беше това, от което имах нужда, но беше точно това, което желаех безсрамно. Моментът пресече съзнанието ми. Копнеех да разполага с мен, да си играе с тялото ми, да усещам загадъчния цигарен дим навсякъде по кожата си. Привличаше прогледа ми като магнит, дланта му докосна талията ми. Почувствах огън. Въздухът пареше, исках да забравя коя съм, исках да не мисля, да не обичам, да не съм аз. Очите му бяха там, в моите, отново ровеше в мен. Очите ни говореха неизричани слова. Отместих поглед, трябваше, погледнах в океана от звезди. Той разбра какво трябва да направи. Докосна устните ми с пръст, като последно дихание на мъртвец. Обви в длан лицето ми, завъртя ме към него, очите му отново заплуваха в моите, намери това, което търсеше. Поигра си с онзи кичур коса, дръпна силно от цигарата си, хвърли я в океана от светлини и пусна косата ми. Погледът му сякаш омекна. Обърна гръб и продължи напред. Мина през вратата на терасата и се изгуби в безличната тълпа в апартамента. Не беше казал нито дума, не че имаше смисъл. Шумът на града би отнел всеки безличен звук. Продължи напред, но аз дали щях да съумея.