Препитавам се от кражби. Признавам. Признавам се за виновна. Правя го често, почти всекидневно. Издебвам, когато не ме наблюдават, когато са разсеяни, зареяни нанякъде. Когато говорят, когато мълчат, когато са заедно, когато са отделени, когато за миг-два са го изоставили. Правя го най-често когато съм изпаднала почти в отчаяние. От липси, от недостиг, от безнадеждност, от тъмнина в душата. Как да не го направиш, търсиш оправдания, молиш се да не те видят, да не си помислят най-лошото за теб, виждайки как дебнеш, как се опитваш да обсебиш най-скъпоценното им. Приближваш дебнешком, пазейки в тайна това, което ще се случи, защото само така го виждаш добре. И се вглеждаш. В едно ангелско личице, в едни бистри извори, от които те гледа Бог, които така лесно утоляват духовната ти жажда. Открадвам си един детски поглед, една детска усмивка. Толкова. Това ми стига за целия ден да се утеша, да се обнови душата ми, да грейне слънце в нея.