„Превърната в спомен”

Излезе от къщата и закрачи по улицата. „Господи – помисили си – чувам стъпки зад себе си.” Хвърли крадешком поглед през рамо. На два-три метра разстояние видя висок смугъл младеж, беше забързан, а втораченият му поглед прониза гърба ù. Тръпки я побиха. Ускори крачка и се запъти към будката за вестници. В същото време младежът се изравни с нея и я размина. Сърцето ù за миг ускори ритъм. „Следи ме, но защо...? Защо?”.

            Стигна до будката и се поспря на разстояние. Двама ранобудни пенсионери вече се бяха подредили на опашка, в очакване да грабнат първите екземпляри на вестниците с пресни новини. На висок глас обсъждаха цената на сиренето в местната бакалия, която не съответстваше на лошото му качество – прекалено твърдо, доста солено, а миризмата му... На отсрещния тротоар двама мъже се бяха спрели и разговаряха. Усети погледа на единия. Взираше се втренчено, сурово, студено. „Следи ме – помисли си – защо, по дяволите, кой е той? Трябва да се махна бързо оттук.” Будката за вестници остана далеч, също и разгорещените коментари за сиренето. Реши да се качи на автобуса две спирки по-надолу. Така и не успя да си вземе вестник. Нищо. Денят тепърва започваше.

            Автобусът дойде сякаш с вятъра. Скочи в него през последните отворени врати. Седна на седалка и се загледа през прозореца. Беше мрачно, скоро щеше да завали. Пейзажите на блокове и дървета, които в други дни правеха пътуването ù уютно и цветно, днес ù навяваха тъга и страх. Натрапчивото чувство, че я следят, отново удари като камбанен звън в душата ù. Отмести поглед от стъклото. Видя жената, втренчила стъклените си сини очи в нея, почти веднага. „Гледа ме, сякаш ме познава – помиси си – но същевременно с празен и далечен поглед.” Отново я обзе паника. Внезапно жената тръгна да си пробива път през навалицата в автобуса, като все така не откъсваше поглед от нея. Това я накара да скочи от седалката, почти се виждаше спирката. Погледна през рамо – жената все така си проправяше път през тълпата. Усети краката ù да треперят, а сърцето свито, сякаш завързано на здрав моряшки възел. Възел, като онези, за които ù разказваше брат ù. Вратите се отвориха. Озова се на тротоара и не се обърна назад. Така и не видя, че жената бе заела мястото ù в автобуса.

            Не дочуваше шума от стъпките си по улицата. Бе слязла няколко спирки по-рано и се наложи да стигне пеша до музикалното училище. Подмина две момичета на нейната възраст. Бяха се спрели пред витрината на магазин за мобилни телефони, нещо си шушукаха и многозначително се обърнаха и я изгледаха, когато забързаните ù стъпки отлетяха в безкрая на утрото. „Ето пак натрапчивото чувство, че ме следят и наблюдават – помисли си, а стомахът ù се сви на топка – кои са те, сблъсквали ли сме се някога, защо ме гледат, какво ли си казаха за мен?!...” Мислите ù се преплетоха в кълбо, не забеляза красивия млад мъж, който се стрелна покрай нея и се качи в прелитащо такси. На ъгъла вече бе заел дежурната си позиция слепецът. Беше тук всеки ден. Дълга прошарена коса, брада и цигулка в ръцете. Свиреше със затворени очи, нежно и чувствено. Този път и се стори, че невиждащият му поглед е втренчен в нея. „Не може да бъде – помисли си – въобразявам си.” Мина покрай него и преди да завие зад ъгъла, забеляза усмивката му. Това я впечатли и я провокира да надникне в очите му, стори ù се, че зениците му потрепнаха. „Следи ме, и той ме следи. Не, не, не е сляп.” Безпокойството нахлу във вените ù, изопна всички жили, ръцете ù потрепераха. „Входа на училището. Слава Богу!” – помисли си.

           Влезе през масивната врата. Изкачи стълбите на един дъх. Усети забързания си пулс. На третия етаж, в дъното на коридора просторната зала с рояла бе празна. Погледна окачения на вратата график. Имаше на разположение четири часа за репетиции – до тринадесет часа. Влезе и затвори вратата след себе си. Коктейлът от звуци на флейти, барабани, цигулки и китари, населяващ коридора, изведнъж се стопи в пространството. Остана насаме с мислите си. Отдаде се на обзелите я страхове. Приближи се до рояла. Протегна пръсти към клавишите. Не ги докосна. Погледът ù пробяга по разпилените върху рояла партитури. Едва доловимо се усмихна. Вратата проскърца и два чифта момчешки очи надникнаха в залата. Далечен шепот и вратата се затвори. Разстоянието и попречи да чуе как едното момче подкани другото да погледнат окачения на вратата график. „Ето пак – каза си – поредните преследвачи. Махайте се. Оставете ме. Не ви познавам. Не ви дължа нищо.” Отново остана сама в празната зала. Приближи се до един от високите прозорци. Валеше. Дъждовните капки се стичаха по стъклата като молитва. Обзе я мигновенна тревога и непонятен студ. Имаше среща в петнадесет часа в градинката при библиотеката. Така се  бяха уговорили предната вечер. Надникна в чантата си – декоративните свещи лично изработени от нея, които бе обещала да му занесе не бяха вътре. Страхът от преследване я бе накарал да ги забрави. Какво щеше да му каже сега. Реши да не свири. Изведнъж всичко започна да и изглежда без смисъл. Докосна с длан стъклото. Не усети хладната му гладка повърхност. Очите на тези непознати хора, втренчени в нея и следящи всяко нейно движение бяха притъпили чувствителността ù. Вратата на залата отново едва чуто изскърца. Този път беше портиерът – белокос чичко над петдесетте, носещ очила с диоптри и маратонки Адидас – модела не се продаваше от около десет години. Влезе в залата, отиде до рояла, натисна два клавиша, отстъпи, огледа се, нещо привлече погледа му на тавана, после очите му бавно се плъзнаха от тавана към прозорците, спряха се на нея и придобиха изпитателен израз. Чу едва доловимото „Хъм...”, а после с твърди монотонни крачки, портиерът напусна залата. Помисли си: „Видя, че съм тук и не свиря. На кого ли ще отиде да го съобщи?!”. Страхът отново сви гърлото ù. Не забеляза пукнатината в стъклото на прозореца, до който седеше изправена. Едва доловима пукнатина, като паяжинна мрежа. Бялата мазилка на тавана на залата също бе пропукана на няколко места. Седна на пода в един ъгъл на залата. Тук нямаше да я забележат, ако се появяха да я търсят. Загледа се в бледите си ръце. Колко много обичаше да свири с тях. Не и днес, обаче. Трябваше да изчака дъждът да спре, за да излезе на улицата. Днешният ден беше изгубен. Бе забравила свещите. Това окончателно развали настроението ù и я отказа от първоначалните планове да свири. Затвори очи и спря да мисли. Представи си лицето му. Единствено неговата усмивка прогонваше страха, че я преследват. Остана така дълго – с глава, опряна в коленете и ръце, обхванали плътно глезените. Стоя така цели три часа. После си тръгна от училището. Имаше време до срещата, а дъждът бе освежил въздуха. Разходи се. Вървеше безцелно. Мина още час. Поуспокои се и тогава страхът се върна с нова сила. Реши да си вземе кафе от закусвалнята на ъгъла. Загледа окачените високо над бара табели с цени и артикули. Готвеше се да извади пари, за да плати след като поръча. Тогава забеляза изпълнения с омраза поглед на продавачката зад щанда. Първо я изпепели, а после чу процеденото през зъби :

-         Какво? Дойде да злорадстваш? Махай се! Ти си никоя! Ти ще бъдеш...

Не долови думите от края на изречението. Слепоочията ù забиха, забрави за кафето. Не усети как се озова на улицата. Неочакваното словесно нападение, което събуди задрямалия в гърдите ù страх ù попречи да види младата русокоса жена в маслено зелено палто, която седеше на маса точно зад гърба ù. Същата жена напусна заведението само миг след като Тя се бе озовала на улицата. Не я видя. Мислите ù запрепускаха лудо – не познаваше продавачката. С какво бе предизвикала тази агресия?! Всичко за миг стана черно-бяло – дърветата, лицата на минувачите, рекламите на огромните билбордове, автомобилите, които профучаваха и се изгубваха зад следващия завой, зеленото на светофара бе светлосиво. Пресече на кръстовището и малко преди камбаните на далечния градски часовник да отмерят петнадесет удара бе вече в градинката пред библиотеката. Декоративните пейки бяха мокри от скоро отминалия дъжд. Застана до стъпалата, в десния край, до голямата каменна ваза. И зачака. Наблюдаваше трептенето на въздуха и се усмихваше при мисълта за огнено-блестящите пламъчета в очите му. Хора минаваха пред погледа ù като сенки от ням филм. Странно. Сякаш не я забелязваха. Изведнъж я осени мисълта, че градинката пред библиотеката я кара да се чувства защитена. Страховете бяха избутани някъде там – в дълбините на подсъзнанието ù. Толкова красиви мигове бяха прекарали в тази           градинка – първата им среща, първото докосване на ръцете им, първата целувка, разговорите им за поезия, мелодиите, излизащи под пръстите му от струните на старата китара, опияняващия мирис на цветята – толкова разнообразни през различните сезони... Усещаше тялото си леко, а ръцете топли.

Мина час. Продължаваше да е сама. „Къде се бави? – помисли си – Невъзможно бе да е забравил.” Сигурна беше, че няма да се разсърди за забравените свещи. Вероятно щеше да отнесе някоя шеговита забележка за разсеяните красиви момичета. Господи, как обичаше да го слуша, когато се шегуваше. Как обичаше да се смее на шегите му. Обичаше бурните му инстинкти да я хване внезапно отривисто за ръка и да я отвлече нанякъде, там, където мечтите не свършват и щастието е константа. Втори час. Няма го. Лица на непознати продължават да преминават пред погледа ù. Чужди стъпки, отлетели по булеварда нанякъде, стъпки, забързани към срещи. Срещи на други хора. Така и не усети приближаващи се стъпки за нейната среща. Трети час. Вече бе поседнала на асфалта. „Ще дойде. Ще дойде. Ще дойде. – повтаряше в сърцето си като заклинание – Закъснял е. Нещо го е задържало. Изтървал е автобуса.”. Ято гълъби кацна наблизо. Загледа ги. Бяха нежни и невинни. Просторът и неговата свобода бяха техни. Сега ù правеха компания. Гледаше ги, а тъгата я заля за миг, неочаквано, като вълна.

Стана и пое. Беше късно. Време бе да се прибира. „Забравените свещи са виновни, ако ги бе открила в чантата си, целият ден щеше да протече по план.” - мислеше, а автобусът бавно я отнасяше в покрайнините на града, далеч от светлините и шума, господстващи в центъра. Загледа се в тъмнината зад стъклото. Страхът отново я бе сграбчил в огромните си лапи, внуши ù чувство на безнадеждност и обреченост. Слезе на спирката и пое по дългата, слабо осветена улица. „Ето я градинската врата на номер двадесет и три. Защо ли е отворена?!”. Зачуди се. Минаваше деветнадесет часа. Прекрачи прага и влезе в двора. Премина по любимата зелена морава, като фея. Колко пъти се бе разхождала по нея боса. „Лятото трябва пак да опитам.” – помисли си, а сърцето ù се усмихна на идеята. Тогава го видя и се сепна. Какво правеше тук – на малката пейка до каменната чешма в двора?! „Чаках те в градинката при библиотеката, а ти през цялото време си бил тук?” – опита да извика, но устните ù останаха безмълвни. Протегна ръка да го докосне, но образът му мигом се пръсна на милиони сребърни частици, стопени в поток от ослепителна светлина. Обграждаше я невидима стена. Околният свят бе зад стената. Искаше, но не можеше да го докосне. Вятърът върна пред погледа и събитията от изминалото денонощие и внезапно я осени прозрението защо свещите ги нямаше в чантата ù, защо той не дойде на срещата, защо всички я гледаха без да я виждат... Разбра, че се бе превърнала в спомен.