Бащата цяла нощ не можа да заспи! Едва преди час беше задрямал, но след като усети отново познатата болка в крака се събуди с трескави очи. Погледна на страни. Синът му, младо момче, почти вече мъж, беше се свил на кълбо и дишаше дълбоко. Приближи се до него, докосна челото му. Вече втори ден синът му го мъчеше някаква тежка треска. Облакътил се на гъстата си рижава брада си спомни за момент за жена си, която преди да предаде Богу дух беше същата трескава. Опита се да не мисли за това.
    Цялото село се скри. Само на половин ден оттук се чуваше пукота на снаряди от фронта и в тая тежка зима никой не смееше да тръгне на някъде. Всеки се молеше и просто се надяваше тези снаряди да не дойдат тук. 
   В селото нямаше доктор, а бабичката дето лекуваше подобни трески отдавна беше се поминала. Нямаше и някой катър или кон, бедничък си бе бащата. Погледна иконата на майката на Иисус - Мария и сне очи, мърморейки нещо под носа си. 
     Познаваха го като добър чиляк. Тих, готов да даде последния си залък да помогне. Но е ето днес - всеки сам се бе скрил от страх.
    Облече стария кожух и отвори малката вратичка. Лек студен вятър го разбуди от сънливостта му. Потърка очи докато свикне с белите преспи. Цялата шир се белееше пред него. Макар и да бе началото на март изглеждаше така, сякаш преспите скоро няма да се стопят. Тръгна бавно и полекичка, а снегът под галошите му хрущеше. Огледа двора и забеляза, че и кучето бе скъсало синджира и избягало. 
    Отиваше към бай Стефи бакалията. Веднъж му беше направил по поръчка 50 подкови за подбраните му коне и кобили.
    Като пристигна застоя се пред Стефови порти, позамисли се и започна да хлопа. Похлапа два, три пъти и тъкмо си тръгваше се появи на вратата бакалията. 

- Тодорчо? Ти ли си, Тодорчо? - високо извика бай Стефан - едър мъж с оредяла коса и черни ситни очи.
- Аз съм, аз съм бай Стефане. Ще ме пусн....
- Какво търсиш в тоя студ навън, а и не чуваш ли снарядите?
- Чувам ги, чувам ги. Ще ме пусн..
- Влез, влез да видим що има, та ти в тоя студ....

Бакалията му отвори вратата и го въведе в гостната. 

Бащата седна на едно канапе, но някак прибрано и едва ли не сгушил сам себе си. Гледаше галошите си и забеляза, че са много кални.

- Извинявай за галошите, бай...
- Мбах, няма нищо! Жената после ще почисти. Кай сега, какво те води в тоя студ насам? 

Тодорчо продължаваше да гледа гузно калните си галоши, след което повдигна очи и проговори.

- Синчето ми...
- Какво за него, какво? - бакалията изглеждаше леко нетърпелив на моменти и постоянно прекъсваше Тодорчо.

- Вехне, бат Стефи, болнаво е, трескаво е.
- Ооо! От кога е така?
- Вече втори ден...Гледам го и аз с него вехна...- тук Тодорчо скри лицето в дланите си и изхълца два, три пъти.

- Еее, недей така, де, Тодорче, недей. Ще се оправи, чедото ти, кай не бери грижа.

Бащата повдигна очи и погледна бакалията с трескавите си очи. И двамата постояха така около минута.

-Щи кажа направо, бай Стефи. Трябва да отида до дохтора в града. 

- Как ще отидеш в това време, Тодорчо?! Опомни се! Студ е, война е! 

- За туй съм дошел, бай Стефи! Да ми дадеш един твой кон назаем...Само да...

- Не, Тодорчо. Как в туй грохотно време...Та, не чуваш ли снарядите?! Ще те застрелят и чедо ти сирак ще стане. Трай още ден, два. Ще се оправи, ще видиш!

- Бих отишел пеша, но кракът още ме боли и тъй ще се бавя. Моля те, бай Стефи! - наистина в очите на Тодорчо се четеше вече просешка молитва.

- Как аз на смърт да те пратя, опомни се! Не!
- Поне...поне ти отиди. Ти си здрав, по-бърз ще си от мене..
- Как да оставя челядта си?! И ти имаш и ти знаеш... Ще се оправи! 

Бакалията се изправи, отиде до един шкаф, отвори го и извади чай и захар.

- Е, поне свари му чай, този е лекувит! Ще му мине ще видиш!

Бащата се почеса по главата.

-Но аз...аз... ти направих подковите за тези коне...- измърмори бащата и в очите му блесна странно пламъче.

Бакалията мигновенно забеляза това.

- Ааа, тъй няма се разберем, Тодорчо! Е, вземи тези и се прибирай до чедото си, моля те! 

Той се опита да постави пакета с чая и захарта в ръцете му, но бащата бутна с ръце и събори и двете! Очите му странно блещукаха! Сякаш не беше Тодорчо, а някой друг. Мина така секунда, две и Тодорчо се опомни и погледът му отново стана тих и благ.

- Неблагодарник! - извика бакалията.

По пътя към дома си бащата понакуцваше и си мислише.  Спря се пред двора си, повдигна очи. Още се чуваше пукота на снаряди. Все по-близо! Погледната студеното сиво небе  над себе си и извика:

- Лицемерци! Всички сме лицемерци, Божееее! Ни едно добро не остава непокварено! 

   Свали очи от небето и тръгна към вратата. На три крачки отстрани видя някакво зеленикаво петънце. Огледа се. Беше може би първото кокиче. Би го откъснало, но беше едничко, за това го остави. 
   Влезе, махна галошите и се приближи до сина си. Легна до него и го прегърна. Още спеше, но отвреме на време сина се тресеше. Той милваше детето си и навярно се молеше, мърдайки само устни. Тъкмо дремваше, но се чу лек тропот отвън. Някой почука на вратата. Отвън се чуваше цвилене на кон.