ПРЕЗ РОДОПИТЕ

   Влакът напусна Асеновград. Отзад останаха накацалите по високите ридове параклиси – бели птици пред полет. Долу река Чая виеше змийското  си тяло под платаните и загладените от водата камъни. А после се разстилаше като голямо огледало, там се отразяваше околната природа.  Зеленият пастел на дърветата, смесено с топло кафявия цвят на камъните, надвиснали над водата ни опияняваше. До мен се е сгушила моята приятелка от Япония. Ококорила очите иска да попие цялата красота. Нейните шестдесет и няколко години не я успокояват. Отпред седналата едрогърда рускиня през минута-две се протяга. Сега животът е друг, вече сме 2030 година. Миниатюрните компютри обвили китките на ръцете, като часовници просветват при всяко натискане на копчетата. Натиснеш определеното, целият цифробат се завъртява пред тебе, спираш се на който земен език искаш. Японски нямаш проблем, в слушалката веднага се предава преводът  на японски. “Техника,  баджанак” – както го е казал Чудомир.

    С моята японка се запознах на един симпозиум във Финландия, благодарение на това чудо. После се отзовах в Япония. Там медицината свърши своята работа. Лумбагото и ишиаса бяха изпилени с лазер. Вековната слава на българския мъж бе ремонтирана.  

     Влакът безшумно се плъзгаше по магнитната греда, която служеше за релси. Вътре ухаеше на борова гора покрай която минавахме. Наближава спирка Югово ханче. Отдолу блясва окото на голямото езеро, чийто води порят скутери с навързани за тях водни скиори. Край линията са накацали хотел до хотел. Навън мирише апетитно на печена пъстърва. Коридора се напълни с черни раса на гръцките монаси, които щяха да хванат лифта от спирката към манастира Кръстова гора. Не усетих кога влака е спрял и кога тръгнал, но след минути се видяхме първите къщи на Нареченски бани. Край реката са полегнали минерални басейни с облачета над тях. Обръщам се към полу излегналата се на мен приятелка. Обяснявам и какво лекува водата. След кратко мяукане на японски от компютъра ми достига българска реч. “Здрави били нервите и”, а имала и по хубаво средство за това, контрира ме тя с тигрова азиатска усмивка, като погледна долната част на тялото.

    На влизаме в Хвойненската котловина, наричат е Рупката (дупката). Наоколу се мяркаха ливади, ниви и гори. Сякаш Господ е постлал своето родопско одеало да съхне на слънце.

   На гарата в Хвойна се качи планинец, нарамил гайда, която след малко писна в коридора. Японката като парализирана гледа това чудо. А когато запя “Руфинкината”, моята приятелка , която наричам Леди Фан сякаш онемя. Компютъра заскърбуца в ухото ми: ”Можем ли да я купим и за колко време ще се науча да свиря?” Обясних й, че трябва голяма душа за това. Тя показа малките си стегнати гърди и замяука “Виж каква душа имам”.  Навлязохме във вековна елова гора. Рускинята развълнувано възкликна “Тайга!”. Как да й обясня, че там дървесината гние,а тук слънцето я изпича. Когато изсъхне, тя може да ехти като там–там.

   След малко се пренесохме сред грамадите от хотели в Чепеларе. На гарата пътниците заслизаха. Една жена в стара носия предлагаше горски цветя. Подадох и монета , взех цветята и нещо забравено от детството ме стисна за гърлото. Ръцете и бяха на моята баба. Фан грабна цветята като хищна птица. Усмихнах  се и си помислих: ”И тя е като всяка жена жена – грабна ми спомените”.

    Навлязохме в тунела осветен като луна пътека. Скоро влака спря. Заслизахме. Пред нас залата, подпряна на стотици колони, блестеше като слънце. Асансьорите лакомо поемаха пътниците за да ги изведат горе на белия свят. Зад мен опряла големия си бююст рускинята  се заливаше от смях. Фан ме гледаше кръвнишки. Само излизането от асансьора ме спаси. Пред нас се бе ширнал с величието, целият в зеленина, Пампорово. Сега е столица на пенсионерското братство от целия свят.

   Бързо намерихме хотела. След малко се изтегнахме във фотьолите. Очите ни гледаха прехласнато далечните върхове, но погледа ни се спираше най -много на израслата сякаш като гъба от върха кула Снежанка.

    Фан ми е простила за рускинята и сега доволно като котка примърква стиснала ръката ми. На съседния балкон двойка възрастни италианци се кълнеха във вярност, но погледа на мъжа се рееше във Фан.

    На масата пред нас се поклащах  питиета донесени от красивата сервитьорка. В ушите ми замърка компютърът: „Вземи някой български специалитет за ядене.”

    Поръчах катми , овче кисело млеко и агнешко чеверме. До като чакаме поръчката приятното юнско слънце ме преспа. Нежно някой ме погали. Отпред масата е отрупана с поръчките дадени от нас. Фан ми дишаше във врата: “ Яж, мой Тигре, сила ти трябва за мен”.

   Скоро ставаме и тръгваме на разходка из гората. Чистият въздух опиянява моята Фан. Отпуснала сетя не знаеше къде стъпва. Аленото небе  на запад беше спуснало своя декор и облаците като добри актьори си предаваха една или друга форма.

   След като се прибрахме помолих момичето което ни обслужваше да ни изкара леглата на балкона. Нощта се спускаше с виолетовия здрач между дърветата, които скоро се покриха с черния плащ на мрака.

   След това останахме с звездите над нас и песента на щурците. Похъркването до мен показваше , че Фан е заспала. Аз  не можех да заспя. Звезда да паднеше отгоре, край мене щеше да прошумоли. Бях открил отново моята България. Миналото ме връхлетя. Тъмните забои, горя- щите сгради, които спасявах, децата ми разпаляни във всички страни на света се завихриха край мен.

   Заспал съм неусетно. Събуди ме слънцето което искаше да надникне в очите ми.   Закуската със своя аромат ни претегли към масичката. Фан прекарваше за сетен път гребена по косите си и търсеше не съществуващите бръчки по лицето.

    Стегнахме багажа си и се качихме на лифта. Кабината ни изкачи до небето. Под нас се разстилаха Роженските ливади с изрусени от лятото треви. Кабината ни носеше по нагоре и по нагоре. Скоро стигнахме обсерваторията. Повечето туристи се пулиха на телескопа и задоволяваха любопитството си с цъкане на език или искаха да открият нова звезда. Със съжаления ги гледах, нали почти всички звезди бяха открити.

    Отново на път, отново се зареяхме като птици във въздуха. Под нас се показа старата хижа на “Момчил юнак”. Отпред се разстлало синьото огледало на Имарет дере, събрало цветовете на околните ливади. Изкачихме се нагоре, сърцето ми заби в ритъма на земетръса.

   На югоизток беше долината на Арда с многото язовири, прерязали зелената вълна от гори със сини петна. Но очите ми се взираха на северозапад и търсиха мястото на прекараното ми детство. Горите бяха пораснали и не можах да намеря миналото си.

    Отдолу се очертаваше изоставения римски път. Лифта се спусна към Кръстова гора. Там сега човек можеше да стане хаджия.

    Мъчих се да обясня на моята леди за Христос. А тя ме прекъсваше, че Буда е по велик. Защо да се караме за боговете, когато сме сред тях. Преминаваме над Енихан тепе последния редут на българите при отоманското нашествие и лобното място на предводителя им. Там се белеха разхвърлени камъните на разкопките на от тракийско време. Върху тях една етническа партия беше изградила костница без кости на поробителя. Това можеше да стане само в моята толерантна България. Отпред ни среща Аква тепе тук бе стъпвал апостол Павел при обиколката и покръстването на тези земи . Пред очите ни се наредиха десетки параклиси  и обители на Кръстова гора. Някъде по средата се кипреше новия манастир построен с парите на Ерусалимската патриаршия. Помолих Бога за разпилените ми деца по света. Група млади хора говориха с възрастен монах, искали да направят дарение за манастира, дълги години отсъствали от страната ни.   Отново се качихме на лифта, всички кабини бяха претъпкани. Стигнахме скалите на Беланташ - мястото за звездоброене на траките. Разглеждахме кладенците и насечените в скалата улеи по които всеки момент щеше да потече жертвена кръв. По звездата Сириос древните определяли кога ще бъдат Дионисиевите тържества. Фан беше отворила ужасено очи и за кой ли път ме питаше: “Имало ли е жертви от хора”.

    След час вървяхме по Асеновградските улици и търсихме прословутата Станимашка малага. Даже и кърпа си купихме за да я носим.

     Не зная къде ще ходя и какво ще видя, но тук ми беше корена. Не можех да го оставя отново. Молех се наум тук да ме завари смъртта.

   И нека облагородя с моите кости свещената земя на българите.