Топло пролетно слънчице огряваше цялата стая, прозорците бяха широко отворени, а отвън се чуваше чуруликането на птичките. Зайо потърка сънливо очички, а после леко и носленцето си. Изправи се на креватчето и плахо се огледа. В цялата стая не се виждаше нищо, което да издава присъствието на жив човек. Той се зарадва, палаво подскочи и се спусна по завивките чак до пода. Светлината на лъчите влизащи през отворения прозорец така силно го привличаше, че той не устоя на изкушението да им се порадва. Притича бързо по мокета до перваза и внимателно се изкачи догоре. После седна от външната му страна и пусна крачетата си навън. Лек ветрец мина покрай ушичките му и го погъделичка чак до стъпалата. Той се усмихна развеселен под мустаче и се замечта, обърна муцунка към слънцето и притвори очички от удоволствие. После се облегна, зарея поглед в пухкавите бели облаци и се замисли...
Изведнъж, без да се усети, се запита намусено на глас:
- Ох, защо така се получава? Защо хората са толкова глупави?
...