Приказка за двата облака

Приказка за двата облака

Хари беше седнал на пейката в парка и вече час наблюдаваше кроткото море. Чайките почти не смущаваха сумрачния покой на вълните, а те пък не личеше да се впечатляват от умисления повей на вятъра. Морска идилия. Хари погледна над себе си и видя две облачета. Едното беше бяло, а другото черно.

-         Сигурно ще вали - намръщи се той.

***   ***   ***   ***

Двете облачета бяха приятели. Бяха израснали заедно. Макар и различни, бяха видели много, защото често летяха заедно и обичаха да са едно до друго. Едното беше бяло, пухкаво и усмихнато, а другото черно, грубо и намръщено. Бялото облаче винаги го даваха за пример – сочеха го с пръст и му се усмихваха. Някои хора му помахваха с ръка весело, някои обичаха да се снимат с него, а малките деца често вдигаха ръце нагоре към него в невинния си стремеж да се докоснат до небето. Посвещаваха му песни и стихотворения.

Черното облаче пък го избягваха още от училище. То искаше да е приятел с всички, но другите облачета бягаха далече от него. Хората също го сочеха с пръст и бързаха да се скрият някъде. За да не го гледат, дори носеха маски. Наричаха ги чадъри. Те бяха плътни и черното облаче не можеше да им сподели това, което иска. Нямаше и кой да го чуе. Затова и то избра да е самотно. Затвори се в себе си, криеше се, спря да пее, да танцува, а обичаше да се забавлява толкова много. Имаше само един приятел, с който споделяше – бялото облаче.

В онзи следобед бялото облаче разтреперано се приближи при своето черно другарче.

-         Защо трепериш така?

-         Искам да ти кажа нещо, но не знам как да започна - смутено промълви бялото облаче.

-         Какво ти има? – каза черното облаче и преглътна трудно.

-         Днес ме извика Големият Бял облак и...

Черното облаче почти в ужас извика „Да?!”, защото знаеше, че Големият бял облак вика малките облачета много рядко, но пък винаги след това се случва нещо.

-         Нямам избор – почти прошепна бялото облаче - налага се да замина. Надалеч. Имало една страна, където имало само тъмни облаци в небето и той иска да бъда първото бяло облаче там.

-         Но защо ти? Има толкова други бели облачета? Та ти си ми единственият приятел и сега нима ще бъдем разделени? И защо трябва ти да ходиш? Щом страната е само с тъмни облаци, защо не прати мен? Аз и без това тук не мога да общувам с никого, защото всички бягат от мене? И кой ще си приказва с мен сега?

Въпросите валяха един след друг, тежки и трудни за отговор. Нямаше и кой да отговори. Бялото облаче обичаше своя приятел и знаеше, че ще си липсват. Даже и повече от това. Черното облаче щеше да е вече не просто тъжно и затворено в себе си. Щеше да е само. А от самотата боли най-много.

Бялото облаче заплува още по-близо до своето другарче. Прегърна го. Трябваше да тръгва. Чакаха го. Прегръдката им беше силна и никой не искаше да пусне другия. И двете облачета знаеха, че се виждат за последно.

Бялото облаче заплака. Плачеше за първи път в живота си. Сълзите му – топли и тежки, падаха върху грубоватата кожа на черното облаче. То също се разплака. Двете облачета, хванати в прегръдките си, оплакваха нечаканата самота, която идваше. В този момент нещо странно се случи. Сълзите на бялото облаче все тъй капеха върху черното облаче, а то с всяка малка капка ставаше все по-бяло. Не след дълго от добре познатото на всички черно облаче нямаше и следа. Вместо него се появи ново, бяло, пухкаво и усмихнато облаче. Беше станало чудо. Сълзите на неговия приятел го бяха променили завинаги. То щеше да бъде прието и обичано; хората щяха да му махат, а децата щяха да простират ръце и към него, в невинния си стремеж да докоснат небето...

***   ***   ***   ***

Хари затвори чадъра си. Дъждът беше спрял. Огледа се и видя само бели облачета в небето. Едното беше някак си по-усмихнато от всички останали. Някой в този ден беше променил живота му.

А за Хари просто беше валял дъжд.