-         Дядо, разкажи ми приказка преди да заспя.

-         Не си ли вече голям за приказки, Мика, не ти ли омръзнаха?

-         Голям съм, дядо, затова ми разкажи нещо за пораснали.

-         Да видим, нещо за пораснали...

Случи се преди петдесет години, тогава бях на дванадесет. Ваканцията бе започнала и аз имах три месеца, които да прекарам в планината, тук в тази къща с дядо и баба. Да, тази къща, въпреки непотребните неща, които заемат толкова място, не е загубила чара си, може би защото аз я виждам по друг начин. С очите на моето детство, когато пазеше неща близки до сърцето, а старите вещи се изхвърляха, за да отстъпят място на значимите. Родителите ти като идват до тук винаги носят по нещо. Мислят си, че къщата може да побере целият им живот. Като малък баща ти през зимата играеше тук на голф - бе научил от телевизията за тази игра и реши, че голямата стая ще бъде неговото голф игрище. Е, ако иска сега да играе с теб много мебели ще трябва да изнесе, за да се открият дупките, направени лично от него. Много трябва да се потруди и ако иска да открие скритото под една дъска негово първо съкровище. Попитах го, няма ли да го забрави там, той отговори отрицателно...но го забрави.

Когато аз бях малък всичко беше по-просто, по-лесно. Или може би умеехме да си го правим такова. Баба и дядо имаха достатъчно време за своя любим и единствен внук. Всеки ден ми разказваха най-различни истории. Тази, която сега ще се опитам да ти разкажа не е моя, а дядова. Каза ми, че я е разказвал само на мен, а аз не съм на никого досега. Така че може да се каже, че е история, която се предава от дядо на внук.

Един ден, когато лятната ваканция бе почти към края си, аз си играех, както обикновено навън. Много обичах да наблюдавам охлювите, излизащи след всеки дъжд в планината. Тогава бе тяхното време, а явно и моето. Тогава усетих как едно мокро листо падна върху главата ми. И преди бях виждал листата да падат, клоните да остават голи, а после пак да се изпълват с нови листа. Изтичах вкъщи и с любопитен поглед, държейки мокрото листо попитах дядо ми защо листата падат, мястото им не е ли по дърветата и защо едно и също трябва да се случва постоянно, не виждах смисъл.  Дядо ми не беше изненадан от въпроса, сякаш го очакваше. Каза, че предпочита да ми даде отговор сред природата. И излязохме.

Навън бе прохладно и свежо. Есента с всяка минута наближаваше и скоро щеше да обагри планината. Наоколо бе спокойно и тихо. Сега разбирам, че онзи ден бе най-правилния, за да поставя въпроса си. И дядо ми също го разбираше.  Той започна с тих и спокоен глас, който унасяше.

Дърветата са с нас от дълго време. Много преди ти или аз да се родим, преди нашите родители и деди. Те са успели да се съхранят, да устоят на всичко и така до днес. Ако се загледаме в тях, ако освободим мислите си, ако бъдем отворени към тях, ще видим, че те носят мъдрост, че съхраняват тайни, без които не можем. Те са около нас, търпеливо изчакват човек да узрее за тяхната мъдрост. Но дори и да не се огледа в дебелите стебла, в клоните и листата, те пак са част от нашия живот. Животът на дърветата и човешкият могат да бъдат сравнени. За дървото една година е като един ден за човека. Всяка пролет и есен дърветата повтарят един и същ ритуал. Началото на пролетта е времето, когато са най-щастливи. Тогава те се покриват с листа -техните деца, които са толкова много, че наистина ликуват. Грижат се за тях, хранят ги, виждат как растат, как стават силни,  как всяко се опитва да настигне другото. Листата си играят със слънчевите лъчи, капките дъжд ги правят чисти и лъскави и така всеки ден. Дървото ги храни, а те го радват. Дървото им дава всичко, и те на него. И така пролетта минава, идва ред на лятото. Тогава листата пораснали, стават любопитни и постоянно задават въпроси. На част от тях дървото може да даде отговор, но тогава се раждат нови и нови въпроси. Листата започват да наблюдават светът около тях. Искат да играят не само помежду си, но и с всичко, което ги заобикаля. За тях вече не съществува само дървото. Настъпили есента е време да раздяла. Листата вече не могат да бъдат с дървото. Те искат вече да видят света, да достигнат до далечни земи, да им се случват нови неща. Зрънцата на техните желания посяти през лятото са вече големи. С всеки ден клончето, което ги свързва с дървото става все по-слабо. И настъпва мигът, в които и най-лек ветрец може да ги раздели. И го прави. Вятърът им помага, понася ги със себе си по всички кътчета и от високо или ниско листата разглеждат света, отговарят си на въпроси, на които преди не биха могли. Всичко е ново за тях, предстои им да видят непознати места, да изживеят своите мигове. Чувстват се така сякаш започват нов живот, изпълнени със сили и очаквания.  След като вятърът е отнесъл и последното листо от дървото зимата е дошла. Тя го обгръща, помага му да забрави, заспивайки зимния си сън. И така до пролетта, когато се събужда и отново има листа по клоните си. И всичко се повтаря безброй пъти.

С живота на хората става същото. Някой, като теб например, забелязват дървото и падналото листо и с въпроси получават отговори. Други са толкова свикнали с дърветата, че не се досещат за тяхната приказка. Но дълбоко в себе си знаят, че историята ще се повтори и с тях.

Мика вече спеше дълбоко. Дядото не беше разбрал докъде момчето бе чуло приказката му.

На сутринта Мика беше пълен с енергия. Предложи на дядо си да играят на рицари.

-         Не си ли вече голям за тази игра? – попита дядо му.

-         Не, как ще съм голям. – отговори Мика и изтича навън.