Имало едно време един обущар. Той живял в едно малко село със своя единствен син. Откакто жена му починала от страшна болест, той сам трябвало да се грижи за своето дете. Обущарят работел от сутрин до вечер, за да изхранва себе си и сина си, докато момчето не пораснало. Но с годините, обущарят все повече се убеждавал, че сина му не е такъв, какъвто му се е искало да бъде. Той бил глупав, непохватен и никаква работа не му се отдавала.

Един ден обущарят се разболял. Имал нужда от ден-два да си почине, ала някой трябвало да отиде до града, за да купи кожа и конци за нови обувки. Решил той да изпрати сина си. Колкото и да не му се искало, той му доверил последните си златни монети и му дал каруцата с магарето.

- Внимавай много, сине! Това са единствените ни пари. Отиди в града и купи материалите, които ми трябват, за да направя нови обувки. Никъде другаде не се спирай и не харчи монетите! - заръчал му той.

Глупавият му син го уверил, че ще изпълни заръката. Взел си малко хляб и сирене за из път, качил се в каруцата и тръгнал за града. По пътя обаче срещнал една гладна циганка, която носела малкото си бебе на ръце. Помолила му се за малко храна. Синът на обущаря се зачудил как да постъпи. Съжалил жената, спрял каруцата и ѝ дал хляба със сиренето, които носел със себе си.

- Господ здраве да ти дава! - викала след него циганката, дъвчейки къшей хляб.

След пладне обущарският син стигнал до града. Трябвало да отиде право на пазара, за да купи материалите, които баща му заръчал. Но бил огладнял, а после го чакал дълъг път до дома. За това решил да отиде до една странноприемница, да изяде купа със супа и тогава да вземе кожата и конците за обуща.

Собственикът на странноприемницата видял, че момчето е глупаво и първо искал да види, че има пари, с които да си плати обяда. Момчето му показало кесията със златните монети и очите на ханджията светнали. Донесъл му една пилешка супа, комат хляб и чаша вино. Когато дошло време за сметката, ханджията казал на момчето, че при него всичко е много скъпо, че дори се плаща ако иска да стои на стол, да ползва купата, лъжицата и чашата. Накрая така излъгал обущарския син, че го накарал да му даде всичките си пари, като го заплашил, че ако не му плати, ще прати синовете си да го набият. Момчето дало златните монети, които носело със себе си и излязло на улицата. Там видяло, че някой е откраднал магарето му и е потрошил каруцата. Сърцето му се свило от мъка. Глупакът не знаел как да се прибере при баща си и какво да му обяснява за нещастията си.

Тръгнал той пеша към селото, защото вече нямал ни магаре, ни каруца, ни пари, а и материали за обуща не бил купил. Когато се свечерило и на небето изгряла първата звезда, най-ярката, глупакът се спрял да си почине малко. Краката вече го болели, ала още дълъг път го чакал. Погледнал той към небето и видял красивата звезда, която сякаш му се усмихвала отвисоко.

- Ех, Звездице, колко си красива,

попей ми малко като самодива,

пътят ми напред покажи

и сърцето ми ще ти принадлежи.

В този миг сякаш с магия една пътека пред момчето се озарила със звездна светлина. То благодарило на звездата и тръгнало по пътя. Той бил много по-кратък и така по-бързо стигнал до селото, където бил дома му. Прибрал се вкъщи глупакът и баща му го посрещнал. Но останал учуден, че я няма каруцата и магарето. Когато синът му разказал какво се е случило, обущарят много се ядосал. Изпъдил го от къщата и му казал да не се връща повече, докато не намери жълтици, нова каруца и друго магаре.

Тръгнал глупакът пак към града. Там трябвало да си намери работа, за да изкарва прехраната си. Питал къде ли не, но никой не искал да го наеме. Накрая един майстор грънчар го взел за свой чирак. Карал го да му помага с чистенето и с подредбата на стоката в малкото му магазинче. Първоначално синът на обущаря се справял добре. Ставал рано, чистел, помагал на грънчаря с всичко, което му кажел, подреждал грънците в магазина и посрещал клиентите през деня. Но непохватността на глупака пак решила да се покаже и да му скрои номер.

Веднъж, грънчарят трябвало да излезе по някаква работа и поверил магазина на чирака си. Казал му, че до половин час ще се върне и да внимава, да не счупи нещо, докато го няма. Той му обещал да внимава много. И наистина бил внимателен, докато не видял една муха да прелита насам-натам в магазина. Жуженето ѝ дразнело много момчето и то решило да я убие. Взело една кърпа и тръгнало да дебне мухата. Тъкмо като се канело да я удари и хоп, тя му избягала. После пак се повторило същото и пак. Накрая глупакът я видял, че е кацнала на един от грънците, подредени на рафта. Приближил се тихо и замахнал с кърпата толкова силно, че всички грънци паднали на пода и се потрошили на парчета. Като се върнал грънчарят, лицето му почервеняло от яд. Развикал се на чирака си и го изгонил на улицата, без да му даде и една монета.

Вече било вечер и момчето нямало къде да отиде. Седнало на опустелия площад и погледнало към небето. Там пак светела най-ярко звездата, с която глупакът разговарял предишния път.

- Ех, Звездице, колко си красива,

попей ми малко като самодива,

пътят ми напред покажи

и сърцето ми ще ти принадлежи.

В този миг пак се появила пътеката, огряна от звездна светлина. Момчето благодарило на звездата и тръгнало по посочения му път. Той го отвел до една къща накрая на града. Почукал глупакът на вратата и пред него се появила една старица. Той ѝ казал, че си търси храна и подслон, а в замяна ще работи каквото му каже. Старицата се зарадвала, защото тъкмо търсела някой да извежда двете ѝ стари козички на паша, че тя вече не можела да ходи след тях и да ги пази. Така приютила и нахранила сина на обущаря.

На сутринта той се приготвил и извел двете стари кози на паша извън града. Там имало красива поляна с тучна зелена трева. Глупакът седнал под едно дърво, докато животинките си пасли. Не щеш ли, сънят го уловил и той заспал. Като се събудил видял, че козите ги няма. Тръгнал притеснен да ги търси. Стигнал до една река и сърцето му забило лудо, защото видял, че те са се удавили. Върнал се със сведена глава при старицата и ѝ разказал какво се е случило. Тя много му се ядосала. Проклела го жестоко и го изпъдила от дома си.

Вечерта глупакът стоял на един камък в края на града. Бил отчаян и не знаел вече кой път да хване. Бил гладен, жаден и сърцето му се късало за дето нямал никакъв късмет. Погледнал пак към небето и се изпълнил с топлина, виждайки звездата, която била тъй добра с него. Тя винаги му помагала и никога не го мъмрела. Затова синът на обущаря осъзнал, че се е влюбил в нея. Тъй дълго я гледал и плакал, заради злата си участ, а накрая заговорил:

- Ех, Звездице, колко си красива,

попей ми малко като самодива,

пътят ми напред покажи,

сърцето ми вече ти принадлежи.

В този миг се появила дълга, дълга пътека, осветена от звездната светлина. Този път тя сочела към гората. Момчето се зачудило какво ли го чака там. Но решило, че винаги звездата, неговата любима, му показва на къде да поеме, за това решило и този път да ѝ се довери. Тръгнало по пътеката към гората и когато навлязло сред гъстите дървета, нощните зверове там го убили и изяли. Звездната пътека мигом се изпарила и нощта потънала в тишина.

На следващата вечер небето било облякло най-черните си одежди. Дори луната не искала да изгрее и останала в дома си да си почива. Но малко след като настъпила нощта, високо над земята се появили две сияйни звезди, които греели една до друга. Светлината им била ярка и всеки можел да ги забележи, дори и най-отдалеченият пътник в пустинята. Двете звезди били единствените на небето тази вечер, които пеели своята любовна песен. Глупавият син на обущаря се събрал със своята любима.