Приказка за... гората
ПРИКАЗКА ЗА... ГОРАТА
Реещата се дъхава тишина на горската обител трепна от ритмичното почукване на кълвача. Стреснати, капчиците роса припряно се спуснаха от листа, цветчета и тревици, за да поспят още в топлата прегръдка на земята. Изгревът придърпа дремещото слънце, засмя го и животът в старата гора кипна. Утринният вятър поздрави с ласка и отговорно се захвана с работата си на пощальон. Разнесе аромати, шепот на листа, птичи песни, въздишки на треви... И преди още слънцето да стопли след нощната хладина, беше разнесъл посланията. Поздрави за „добро утро”, пожелания за „ясен ден”, за любов (най- многобройните), за тъга, за раздяла, за страдание. После връщаше съпричастност, благодарност... Някои от вестите изчезваха безвъзвратно в същия ден, други с години се преповтаряха с възхита. Яд го беше на дежурните комплименти, но нямаше как - служба. Имаше дни, в които така прехвърчаха искри от хапливи забележки, че гората се превръщаше в същинско бойно поле, разделено на лагери. Шипката драснала остро, Тревата подела в хор, Дъбът се обидил... Или Глогът подхвърлил безсрамни намеци на Момина сълза, Цветното общество писнало срещу нахалника, Вековните и те страна взели... Ето и днес, нямаше изобщо да им обърне внимание, ако не беше видял Зеленика клюмнала да тъжи. Приседна до нея, уморен от тичане:
- Защо тъгуваш, мила?
- Ох, Ветре... Защото, защото съм в средата.
- Как така? Винаги си била тук, в края на гората.
- За споровете в дъбравата ми е мъчно... Всеки ден слушам с интерес - някои от гласовете ме очароват; други - навеждат на размисли; трети просто оставям да минат покрай мен; някои са плахи като шепот, други възторжено-напористи, но... всеки е неповторим. Ето и днес, чуй гората... като разлютен кошер. И едните ми са скъпи, и другите; и едните чувам, и другите; и на едните се възхищавам, и на другите; и едните обичам, и другите... Но знаеш как е, не може да си...
- Знам, тогава ставаш предател и за едните, и за другите.
- Да - клюмна и листенцата увиснаха.
- Ще ги разнеса! – изви се вятърът строго.
- Кое? - погледна го уплашено.
- Думите ти.
- Недей, моля те! Ще стане по-лошо.
Но той вече се носеше из гората и свистеше...
*****
Край неизвестен.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Силвия Райчева Сеймира Дони Всички права запазени
!
