5.08.2021 г., 18:39 ч.

Приказка за града на ангелите 

  Проза » Други
606 1 1
6 мин за четене

ПРИКАЗКА ЗА ГРАДА НА АНГЕЛИТЕ

 

Този град беше град на ангели. Град на Светлината. Имаше своите красиви сгради с възхитителна готическа архитектура и всичко, от което се нуждае едно наистина голямо селище с богата история. Това беше ядрото. В него живееха много хора и се преплитаха хиляди съдби, които си взаимодействаха. Това беше град на ангели – град на хиляди възможности. Град на възможност да започнеш на чисто може би неограничен брой пъти – поне такъв беше замисълът! Девизът беше – “Ти винаги имаш други възможности!” А нима това не беше бекронимът на Яху, който беше умело скрит или поне такъв беше замисълът? Ел-Яху!

Градът беше особено важен и беше пресечна точка на много други пътища, които обикаляха земното кълбо. Какво прекрасно място! Все едно да бъдеш у дома. Оттам можеше да отидеш където си поискаш и в крайна сметка като се обърнеш и си обратно вкъщи. Да светът беше много голям, дори огромен, но все пак си беше най-добре у дома. Там всяко нещо се усещаше близко и родно.

Малко момиченце ме видя и аз и дадох монета – по принцип това е знак, че съдбата ти е белязана с ангелско знамение. Та нали всички сме деца и всичко е една шега! А животът ти е красив и го живеем сякаш през розови очила. А беше изпускало най-важните неща? Как изобщо се крепеше тази Вселена? И как продължаваше да съществува?

Вятърът на промяната рошеше косите ни, очите ни искряха с идеите на младостта, музиката изпълваше сетивата ни, бяхме готови да умрем едни за други, кълняхме се едни на други във вярност до гроб, а ушите ни слушаха политически лозунги, които бяха гръмко излъчвани по различни канали, спускани ни от боговете в човешка форма – така наречените богопомазани. Те бяха недосегаеми. По-точно умело криеха собствената си чупливост. И задължително претендираха, че правото им да властват беше свещено. И вечно! Всеки един от тях беше действително заслужил да бъде точно там, където всъщност беше – той обикновено беше добре образован, крайно умен, изискан, добре възпитан, красив (та кой медийно поукрасен и напомпан персонаж не изглеждаше наистина способен и велик, та дори и гениален!), а сърцето му беше пълно с любов и надежда. И така беше по целия свят. В съзнанието ни лъхаше вятърът на забравата – той ни помагаше да оцелеем по-дълго време в тази реалност, която беше създадена сякаш само за нас. За да бъдем щастливи! Периодът на изтритите спомени. Но това беше просто една маска! И когато тя паднеше, се виждаше, че зад нея нямаше нищо. А не бяхме ли всички ние пътници в един преходен свят? Едни измислени герои на собствения си живот?

В този град живееше едно дете, което обичаше да гледа прекрасните тела на ангелите, отправените им ръце за молитва, и сълзите в очите им за живота на техните земни подопечни. Впечатляваше се от неземната им красота и изящество и искаше да знае откъде идваха силите им да се справят с проблемите на толкова много изтерзани души. Бяха изработени от мощен гранит, който най-добре можеше да устои на изпитанията на времето. Детето протягаше ръка да ги достигне, но не можеше. Те бяха разположени високо горе по много от сградите и това привличаше вниманието на онези, които се случеше да се отбият на това място дори и за кратко. Чужденците вярваха, че може би щяха да получат благословията им или поне да им се порадват.

Годините минаваха, а в душата на детето се беше събрала тъга, която се изливаше и от очите му – то плачеше за хората и искаше да им помогне. То гореше в идеи за патриотизъм, наука, просвещение, национални интереси, космополитност, нов световен ред. То искаше да види света и да е в крак с идеите му за напредък. Да се развива и да живее.

Стенанията на хората му изглеждаха приказно красиви, но не защото нямаше очи за тях, а защото ги считаше за необходими. Такива бяха правилата – в крайна сметка всичко беше свързано. Не можеше и да има успех без капчица пот. Нямаше ли логика, не беше ли всичко подредено и точно в този съвършен свят?

Но годините минаваха и детето осъзна, че предишното красиво място беше като декор – в него нямаше живот. Законът на оцеляването беше едно максимално бързо придвижване, а иначе оставаше небитието. Беше една изкуствено поддържана система, която съществуваше против законите на нормалната физика. Беше изумително красиво, но мъртво. Защо? Какво се беше случило? Къде бяха всички? Накъде отиваше светът и Вселената? Тогава осъзна, че всяко съзнание в тази привидно необятна Вселена се интересуваше от собственото си оцеляване. А дали изобщо то беше гарантирано?

Детето вдигна погледа си към ангелите, но там отдавна нямаше никой. Реши да провери какво точно се случваше. Беше осъзнало, че можеше да види истината с очите си – беше достатъчно пораснало.

Хората отдавна използваха ракети, за да достигнат висотите на космоса, но скоростта, с която се придвижваха беше смешно ниска. Можеше да се каже, че почти не помръдваха от мястото си. Повечето ракети едва развиваха скорости от порядъка на 25000-30000 километра в час, а това за открития космос беше нищо. Някои по-бързи космически апарати можеха да достигнат и до 60000 километра в час, което пак беше твърде бавно. Вселената си оставаше недостъпна и ние не знаехме къде се намирахме, но детето искаше да знае. То искаше да задава въпроси, които да му разкрият Висшия смисъл. Беше толкова просто. Та нима децата не са най-близо до Всевишния? Не вървеше ли човечеството в погрешна посока, опитвайки се да достигне недостижимото.

Човешката цивилизация достигаше своя апогей, детето откриваше най-интересни и всевъзможни начини да удължава живота си – чрез медикаменти, чрез клониране, чрез пренасяне на квантово съзнание, чрез какво ли не – и всичко това само и само за да оцелее и да има непрестанен растеж. А нивото на цивилизация се вдигаше, а това разширяваше и нивото на съзнание. По скалата на Кардашев – първо, второ, трето, четвърто, пето, шесто, дори седмо ниво. В началото детето се учеше да овладява енергията и материалните ресурси на собствената си планета, по-късно на цялата Слънчева система, дори и на Галактиката. Човечеството развиваше различни типове цивилизация – най-вече, за да осъзнае, че можеше и още. Достигна осмо, девето, дори десето ниво – това беше нивото на Бог. Вселената се смени с Мултивселена, а после – с Мегавселена, след това с Хипервселена, а накрая с Омнивселена. А какво имаше отвъд? Това беше трансцендентното, което от своя страна имаше безброй комбинации. Измерността тук граничеше с невъзможното. Това отвъд имаше най-разнообразни възможности, а всяка от тях представляваше мехур, който, ако се сблъскаше с друг, това означаваше невъобразимо ниво на хаос. Именно там беше разположен ентитет, наричан Пазителят на Петата стена, който не беше по-силен от Твореца, но отговаряше за цялостта на Трансцеденталното.

Тогава детето разбра, че да оцелее Отвъд при цялата неизброима смяна на реалностите ще бъде възможно – дори и да беше много опитен пътешественик – но само за много кратко време. И реши, че все пак трябва да бъде благодарно за пребиваването си в Града на ангелите – може би там имаше шанса поне да усети вкуса на живота.

Но какво тогава беше нужно на детето на човечеството, за да пораснеше наистина?

Тогава то осъзна, че макар константата на Планк да указваше размера на възможно най-малките обекти във Вселената и дори да беше трудно доказуема, за съществуване с продължителност от зептосекунда на каквото и да било, където и да е, беше необходимо нещо много повече. Нещо отвъд и най-смелите представи на най-невъзможното невъзможно. Тогава то склони глава. И изчезна. Завинаги. В небитието. Беше живяло достатъчно!

© Атанас Маринов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??