Приказка за любов

               Случило се отдавна... Някога, когато Земята била още млада, необуздана и влюбена. Тя била така вдъхновена, че не можела да удържа енергиите си и измисляла постоянно нови идеи, които да изпробва, за да живее по-пълноценно. Устремът й бил толкова силен, че денят и нощта едва смогвали да разменят местата си и всеки следващ път откривали нещо ново около себе си.

          По времето на младата Земя се родили безброй реки, изригнали огромни вулкани, сушата се разцепвала и между пукнатините й се въздигали нови върхове, океаните се вълнували и трошели с неукротимите си вълни скалите около себе си. Но Земята не се насищала и въображението й раждало нови сценарии.

          Така минавали годините...

        Господ гледал отгоре земното си творение и като виждал неукротимата й мощ, решил да спусне материал и частица от Своето вдъхновение и изпратил семената на растенията и зародиши на твари, животни и хора... Така населил Земята!

            А тя обикаляла радостна своята орбита и отправяла знаци към Слънцето, за да привлече вниманието му, да му се хареса, да я забележи, да оцени таланта и вдъхновението й. Но Слънцето било така заето със своите дела и проблеми, че не му оставало време да забележи старанието на Земята да го впечатли. И без да знае, я наранявало със своето безразличие.

          Помръкнала Земята. Не я радвали вече нито нейните, нито Божиите творения. Тя страдала, защото любовта й оставала несподелена. И решила да обърне гръб на Слънцето! Да го забрави завинаги!

            Каква непростима грешка!

           Черен мрак обгърнал Земята. Ледове сковали плътта й. Загинали безброй нейни обитатели. Изчезнали усмивката и вдъхновението й. Останала единствено болката, смесена с безизходица...

          Тогава Слънцето я забелязало. То почувствало с тялото си, че нещо не е наред в пространството около него. И прогледнало с нови очи. Видяло каква печал е обгърнала Земята, животът бавно я напускал, а на нея й било все едно. Едва сега Слънцето си спомнило как е изглеждала тя преди време - нейната лазурна синева и звездните нощи, прекрасните уханни цветя, танцът на птиците, възторгът и усмивките на хората... Тръпка преминала през душата му и то разбрало, че е пропуснало да отмине покрай него нещо толкова красиво.

          И Слънцето взело решение - да спаси красавицата Земя с топлината и любовта си. Дълго се борило с коварния мрак, с ледовете и черните сенки на злото. Но в крайна сметка успяло! Спасило Земята и я дарило с любовта си.

           През необятните космични пространства и до днес се вълнуват един от друг Земята и Слънцето. Когато в едната половина на Земята падне нощта, Слънцето тича към другата й страна, за да я прегърне с лъчите на любовта си, а после тича обратно. Така непрестанно са в страстна прегръдка и делят обичта си Земята и Слънцето!

         Да се поучим от тях! И да усетим смисъла на прошка, любов, всеотдайност! Да не забравяме, че самите ние сме плод на Нечие вдъхновение и любов, и да не губим нито за миг стремежа към съвършенство и творческите си заложби, които са заложени в нашата космическа същност!