27.01.2016 г., 7:53 ч.

Приказка за миг 1 

  Проза » Разкази, Повести и романи, Фантастика и фентъзи, Приказки и произведения за деца
1112 0 2
17 мин за четене

Езар захлопна вратата след себе си и се просна отчаян на леглото.

 - Вече си на четиринайсет, престани да се държиш като петгодишен хлапак! – долетя укорителният глас на майка му някъде далеч отвъд вратата.

 - Няма! – изхлипа през зъби момчето, надигна се и хвърли диоптричните очила настрани, прекара опакото на ръката си през очите, за да възпре сълзите и отново заби глава в завивките. – Мразя те! Мразя всички!

Прииска му се да заплаче, обаче героите не плачеха. Нито позволяваха на другите да ги унижават. Ама си имаха достойнство, а неговото се загуби някъде днес. Дали беше в училищния коридор, когато Дебелия Пат го натика в собственото му шкафче, или на двора, когато кракът на миловидната Алис уж случайно се озова на пътя на Езар и моментално го запрати към пясъчника, което предизвика смеха на целия двор, не можа да си спомни. Оттогава обаче в гърдите му гореше гняв. Гняв към мъчителите му, към злобните му съученици, към всички лоши деца, гняв към себе си, задето беше толкова мекушав и порядъчен, гняв към собствената му майка, задето го беше възпитала така.

Изкара малката стъклена топка от джоба на дънките си и я разклати. Отвътре в красив безпорядък се посипаха бели снежинки. А самотният войн, коленичил пред забития в земята двуръчен меч, изглеждаше по-величествен от всякога. Едната му ръка стискаше здраво дръжката на меча, а другата бе върху гърдите му. Езар винаги си представяше, че войнът изричаше клетвата, която се дава преди битка, после затваряше очи и го виждаше как изтегля с лекота големия меч от заледената земя и с вик повежда войската си в свирепа битка. Простора със снежинките се изпълваше от бойни възгласи и конски тропот, от звъна на мечове, а Езар настръхваше целият и в гърдите му пламваше неутолима жажда за приключения.

„Не ми е мястото тук! Аз не принадлежа на този свят! Не мога да живея сред бетон и омраза… Не мога да живея под небе без магия, без мечти… Аз принадлежа на свят с безкрайни зелени поля под синьо небе, с могъщи планини и диви вековни гори, с прохладни потоци, бистри езера и безбрежни морета, там, където въздухът се цепи със свистене от звъна на стоманени остриета, където просторът се тресе от зова на бойни рогове и рева на незнайни зверове, там, където по земята остават стъпките на велики заклинатели, славни герои и безмилостни злодеи, там, където соковете на живота текат буйни и млади, а на всяка крачка дебнат смъртни опасности или фантастични приключения. Искам да съм там за ден, за час, за миг поне! Искам! Искам…“

 

Силен шамар го изтръгна от дълбините на спокойния сън. Преди да успее да различи нещо пред очите си, чу прибоя и усети солените пръски върху лицето си. Лежеше по гръб върху фин пясък, а панталонът и ризата му бяха подгизнали. И май беше босоног, защото усещаше топлия гъдел на морската пяна по ходилата си. В очите му първо нахлу светлината на слънцето. Беше ниско на хоризонта, но дали изгряваше или залязваше, не можа да отгатне. После различи силуета отдясно, отначало тъмен и безформен, но постепенно погледът му се избистри и видя, че край него бе коленичило някакво момче. Едната му ръка се беше вкопчила в раздраната му риза, а другата –  надвиснала над лицето му, готова да го зашлеви отново, за да го свести. Луничавото лице на момчето отсреща се беше набръчкало от притеснение, но в очите му горяха дружелюбни пламъчета.

 - Хей, добре ли си? – то го хвана за раменете и го разтърси.

Стискаше доста здраво за годините си. Изглеждаше на не повече от петнадесет или шестнадесет. Беше слаб и жилест, с опърпана моряшка тениска и избелели къси панталони, а морските вълни галеха босите му крака. Тъмнокестенявата му коса се спускаше на тънки кичури по челото и слепоочията и бляскави вадички вода се стичаха надолу по лицето. Изглежда беше плувал. А какви уши имаше – големи и със заострени върхове, с цвят на сахарски пясък, като на фенек!! Погледът му моментално се стрелна надолу в търсене на опашка, но такава за негово успокоение нямаше.

 - Къде съм? Ти кой си? Какво правя тук?

 - Аз съм Кани, а ти за малко да се удавиш. Беше на скалите ей там и аз те спасих.

Момчето посочи с пръст някакви скали на около петдесет крачки навътре в морето. Въпреки че се издигаха на прилична височина над водата, от време на време някоя голяма вълна се разбиваше в тях с грохот, синьо-зелена вода заливаше нащърбените им гърбове, а бяла пяна изхвърчаше от ръбовете им високо нагоре и после се бухваше във водата със звучно „пльоссс“.

 - Добре че те видях, иначе сега щеше да си между зъбите на някой левиатан.

 - Левиатан?! – прекъсна го Езар без да крие изумлението си.

 - Да, левиатани. – потвърди момчето с лисичите уши. – По това време заливът гъмжи от левиатани. По-големите са достатъчно смели да се приближат до брега, а старите рибари твърдят, че са виждали левиатани и на самия бряг.

Езар го зяпна с отворена уста. Погледът му неволно се плъзна към скалите, а след това и отвъд тях, по развълнуваната морска шир. За миг му се стори, че нещо се движеше сред вълните. Заливът беше голям. На юг неясно се очертаваше тъмният силует на гъста гора, на север като през мъгла се мержелееха скалисти брегове, увенчани с исполински фар в най-издадената си точка, а на запад слънцето бавно потъваше сред кървавочервени къдели и разтопено злато. Никога преди не беше виждал това място и някакво странно безпокойство скова сърцето му. Как се беше озовал тук? Последното нещо, което помнеше, беше, че лежеше върху меките завивки на собственото си леглото, опитвайки се да потуши неспирните хлипове. Спомни си, че повече от всякога искаше да се озове в някой вълшебен свят...

Кани веднага долови смущението му и подхвърли шеговито:

 - Ти май здравата си си ударил главата?! Изглеждаш така сякаш нищо не помниш.

 - Напротив! – веднага възрази Езар. – Всичко помня! – И сякаш, за да докаже сам на себе си, че беше така, започна да нарежда: – Казвам се Езар, на четиринайсет години. Живея в Сидни, Австралия…

 - Къде?! – прекъсна го дългоухото момче.

 - В Сидни. – повтори Езар.

 - Никога не съм чувал за Сидни. – той се почеса по главата и завъртя поглед нагоре към кадифеното небе, като че ли щеше да намери отговор там. – Това някакво село близо до Нир ли е?!

 - А какво е Нир? – на свой ред се изуми Езар. Щеше да се разсмее с глас, ако не беше сериозното изражение отсреща.

 - Ами Нир е… – Кани разпери ръце сякаш да обхване всичко наоколо. – страната, в която живеем. Заедно с останалите четири кралства образуват Фантасмагория.

 - Какво?! – прекъсна го с вик Езар. Шегуваше ли се момчето с лисичите уши?!

 - Какво какво?! – ококори се насреща му Кани.

 - Фантасмагория?! – примижа неразбиращо Езар.

 - Нашият свят се нарича Фантасмагория. – започна да обяснява чудноватото момче. – Състои се от пет кралства – Нир, Ирр, Некария, Пелагия и Оринт. Някога сред кралствата царяха мир и разбирателство, но откакто онова чудовище капитан Смъртолик превзе трона на Некария, настанаха размирни времена. После освободи злата вещица, а тя събуди великана и после се появиха левиатаните – не че преди ги нямаше, но си стояха далеч от крайбрежието, в дълбоките води на Пелагия, и накрая всички останали… – гласът му изведнъж придоби печален тон. – Стана тя една!

 - Ъъм.. – запъна се Езар. На езика му стояха безчет въпроси, готови да бъдат изстреляни, но тъгата на Кани го възпря.

Момчето с лисичите уши тръгна на юг по плажната ивица и му махна да го последва. Тътреше краката си едвам-едвам, заравяше ги дълбоко в топлия пясък и пръскаше песъчинки край себе си. Изглеждаше така сякаш не гореше от желание да стигне там, накъдето се беше отправил. Езар се поколеба за миг, но тръгна след него. Не искаше да остава сам на това непознато място.

 - Къде отиваш? – полюбопитства той.

 - Прибирам се у дома.

 - У дома! – повтори Езар с натежало сърце.

 - Не тъжи! – опита се да го ободри Кани. – Моят дом е и твой дом. В замъка има всичко, от което се нуждаеш – топла постеля, богата вечеря, игри, забавления…

 - З-з-замък ли каза?! – заекна от изумление Езар.

 - Да!

 - Истински замък? С кули и бойници, и рицари?

 - И трон, и крал, и шутове… – увери го Кани.

 - Еха!

 - Ама ти наистина се държиш странно! Защо реагираш така, сякаш никога не си виждал замък?

 - Защото не съм! Нали ти казах, че не съм оттук.

 - Добре де! Като се приберем, ще кажа на кралицата. Може би някоя от нейните знахарки ще успее да ти излекува главата.

Езар щеше да възрази, че главата му си бе наред, но като размисли, реши, че няма смисъл да хаби думите си в безсмислени спорове с твърдоглавия Кани.

Пясъкът под краката му беше топъл и толкова мек, че имаше чувството, че се движи по кадифен килим. Никога преди не беше усещал толкова нежни песъчинки, въпреки че често обикаляше крайбрежието с приятелите си. Задуха лек морски бриз. Но и той не беше като онзи, който познаваше. Тукашният бриз беше топъл и галещ сетивата, беше като дъх на чародейка, беше като шепот от дълбините, беше изпълнен със забравени спомени и пламенни копнежи. Сякаш самата Фантасмагория протегна невидимите си ръце да го помилва, да го приветства, сякаш му пошушна, че беше го очаквала толкова дълго.

 

 - А ти защо имаш такива уши? – попита Езар след като изминаха около миля.

Не можа да се стърпи. През целия път си налагаше да не пита, но накрая любопитството му надделя.

 - Злата вещица от Некария ме прокълна. – умърлуши се Кани. – Защото татко – кралят – отказа да предаде кралството в ръцете ѝ.

 - Е, сигурно има някакъв лек. – опита се да му вдъхне вяра Езар.

 - Да, има. – рече почти през смях Кани. – Трябва да накарам принцеса Ориаку да се влюби в мен. Тогава магията ще се развали.

 - Не звучи толкова трудно… – окуражаването не прозвуча особено убедително.

 - Ха-ха! – смехът на Кани повече приличаше на жално хлипане. – Принцеса Ориаку няма равна по красота нито в Оринт, нито в останалите четири кралства. Но също така няма равна и по суета в цяла Фантасмагория. Дори децата на бедняците знаят, че тя отхвърля с насмешка и подигравки всеки, дръзнал да поиска ръката ѝ.

 - Толкова ли е високомерна?! – изуми се Езар.

 - Оо, да! Баща ѝ се опитваше да придума принц Титус да поиска ръката ѝ, но той категорично отказа. Дори след обещанията за сто ковчежета със злато и скъпоценности. Твърде горд е за да се унижава пред нея.

 - Значи тя все още очаква своя принц?

 - Да. Но май очаква напразно, защото отхвърли всички принцове.

 - Значи ти може да успееш! – развълнува се Езар. – Можеш да я накараш да се влюби в теб!

 - А, не!! – категоричен беше Кани. – Предпочитам да си ходя с лисичите уши, отколкото да…

 - Ооо, Господи!!! – ревна поразен Езар, като съзря вековните дървета, разхвърляни по пясъка пред тях.

Големите им туловища бяха здраво оглозгани, като нещо наистина голямо да бе точило острите си зъби тук.

 - Това левиатаните ли са го направили?!

 - Пфф, левиатаните! – прихна Кани. – Тези ги събори дракона!

 - Дракон! – Езар ококори очи насреща му. Това момче се шегуваше. Всеки знаеше, че дракони не съществуваха! Обаче после видя забития зъб в ствола на една грамадна секвоя. Беше с размерите на ученическата му раница, и то само това което се виждаше над дънера. Като си помисли, че в дървото може би имаше още толкова, ужас разкриви лицето му.

 - Не се безпокой! – махна безгрижно Кани, като видя изписания в очите на Езар страх. –  Въгленче е драконът на принц Титус. Закрилник е на Нир. Но откакто злият капитан Смъртолик плени принца, Въгленче е – как да кажа – малко неконтролируем. – той се усмихна неловко.

 - Надявам се, че няма да срещнем… ъъъ… Въгленче по пътя! – „Що за име са му дали!? Дали е защото изпепелява всичко по пътя си?!“

 - Ами, ха-ха… – Кани се почеса по главата. – Въгленче всъщност живее в замъка.

Сърцето на Езар се смъкна в петите. Копнееше да види истински дракон, но също така не се чувстваше като да се раздели с живота си, бидейки изпепелен от дракон точно сега. Краката му инстинктивно се запънаха в пясъка и отказаха да продължат напред. Трябваше да призове всичката си воля и сила, за да направи крачка, когато Кани го подкани да върви.

Но едва бяха направили няколко крачки, когато момчето с лисичите уши се хвърли в пясъка така, сякаш някой го изрита здраво отзад.

 - Ох! – изпъшка той докато се надигаше. – Какво беше това?

Зад него Езар бе изгубил ума и дума. Кани се хвана за задника, за да потърка мястото, което получи удара, и точно тогава напипа меката рошава опашка. Веднага я хвана с две ръце и я дръпна, като се надяваше, че някой треволяк се бе закачил за панталона му, но в момента, в който усети болката от дръпването, разбра, че се беше сдобил с чисто нова опашка.

 - Не! Не! Не! Кажи ми че, не е истина! Кажи ми! – той се хвърли към Езар, с очи разширени от ужас.

Обаче Езар поклати глава и рече със съжаление:

 - Страхувам се, че вече си имаш и опашка.

 - Оо, велики сили на Фантасмагория, не искам да се превърна в лисица! – завайка се Кани. – Не искам! Не искам!

Отчаяните му крясъци се понесоха над брега. Изведнъж вече не се чуваха нито тихата песен на щурците сред папурите, нито хаотичното квакане на жабите в лагуните. Даже мъничките светулки се скриха нейде из тръстиките.

 - Искам да си бъда нормално момче! Не искам да съм лисица! Нееее….

Кани избухна в плач и Езар тъкмо се канеше да го успокои, когато плясъкът на мощни криле разцепи мрака и силен порив събори двете момчета на пясъка. После отекна ревът. А какъв рев беше само – просторът се разтресе, земята под краката им потрепери, разля се над вълните, екна във горите, впи се във всеки лист и всяка тънка вейка, а ушите на Езар запулсираха от болка. О, да! Точно за този вой бе копнял толкова много време и въпреки че краката му омекнаха от страх, сърцето му заподскача бясно от наслада. Високо в небето избухнаха огнени кълба. И за краткия миг, в който осветиха всичко наоколо, Езар видя дракона. Черното му туловище, покрито с люспи, бляскави и гладки като скъпоценни обсидиани, беше огромно, огромно!

„Дали, ако реши да кацне тук, въобще ще ни забележи?“ – зачуди се момчето.

Драконът направи няколко кръга над брега, като се снишаваше и издигаше. Накрая се спусна към мястото, където седяха двете момчета. Краката му докоснаха земята на достатъчно безопасно разстояние. Кани се затича към него с всички сили и се метна на врата му.

 - Въгленче! – изхлипа той. – Виж ме! Скоро ще се превърна в лисица. Горкият аз! Помогни ми, Въгленче!

Драконът изръмжа разбиращо и потърка муцуна в момчето, а после подуши опашката му с недоверие.

Езар се беше заковал на мястото си, разтърсван едновременно от ужасяващ страх и неописуемо възхищение. Искаше му се да отиде и да докосне дракона, да прокара пръсти по твърдите му люспи, да усети топлината на огнената му плът, но страхът бе сковал здраво краката му. Обаче копнежът по дракона се оказа по-силен и той се помъчи да пристъпи напред. Но не помръдна. Ходилата му бяха хлътнали в лепкава каша от тиня и пясък. Поне така изглеждаше на светлината от пълната луна, която неусетно се бе търкулнала на небосвода. Той направи усилие да повдигне крак, но усети как само затъна повече. Ядоса се. Събра колкото можа сили и се помъчи да се измъкне, но потъна до колене.

 - Кани! – измрънка уплашено.

Момчето с лисичите уши обаче беше заето да оплаква злочестата си съдба пред дракона и не го чу.

 - Кани! – този път Езар извика достатъчно силно. И потъна още малко. – Кани! Помощ! Кани!

 - Олеле! Езар, какво правиш там?! – скочи веднага щом съзря приятеля си и се завтече да му помогне.

 - Потъвам! Измъкни ме, моля!

 - Добре, добре! – успокои го Кани. – Само да намеря нещо... да ти подам… да те издърпам…Оо, велики стихии!!

 - Побързай! – примоли му се Езар. Тинята вече го бе засмукала до средата на бедрата.

 - Ох… Не това! Уф! – вайкаше се Кани, докато тичаше на един хвърлей разстояние от Езар и премяташе изсъхнали клони. – Ето това! О, не… Чакай! Сетих се! – той се плесна по челото. – Въгленче! Въгленче, измъкни Езар оттам!

Драконът изръмжа неодобрително.

 - Аа, не! Не искам дракона! – викна Езар. – Намери друг начин да ме измъкнеш!

 - Искаш да потънеш в подвижните пясъци ли?!

 - Не, но…

 - Хайде, Въгленче! – Кани не го остави да довърши, хвана дракона за муцуната и го задърпа. – Хайде де! Езар е приятел. Моля те, помогни му!

Черният дракон се надигна, изпусна дим от ноздрите си и пристъпи към момчето в пясъците. Протегна дългата си шия към него, захапа го за гърба на ризата и го дръпна рязко нагоре. Езар излетя с вик и миг по-късно се озова лице в лице с Кани.

 - Добре ли си? – попита го момчето с лисичите уши.

 - Май да! – Езар се свлече на пясъка по гръб. – А ти как си?

 - Бил съм и по-добре. – въздъхна Кани и легна до него.

Небето отгоре се бе обсипало със ситни сребърни звезди. Бледата луна плуваше в морето сред воали от тънка мъгла и хвърляше причудливи отблясъци по черната броня на дракона. Той се сви на топка до момчетата и замърка кротко. Топлината от тялото му бе като запален огън.

 - Когато се превърна в лисица… – рече Кани с треперещ глас. – всичко това ще ми липсва – шепота на морето, милувките на вечерния бриз, пръските солена вода по лицето… изгревите, залезите… дори безцелните разходки из полята… и глупавите игри на криеница в замъка…

 - Ти няма да се превърнеш в лисица! – увери го Езар.

 - Забрави ли, че злата вещица ме омагьоса?!

 - Не, не съм. Но ти каза, че магията може да бъде развалена.

 - Мхм, от принцеса Каменно сърце.

 - Няма значение каква е. Щом принцесата я има, има и надежда да развалим магията!

 - Едва ли. – усъмни се Кани.

 - Нали не искаш да се превърнеш в лисица за цял живот?

 - Не искам.

 - Тогава да вървим да намерим принцесата! – рече Езар и скочи на крака. После хвана ръката на Кани и я дръпна, за да се изправи.

Той се надигна с неохота.

 - Не съм сигурен, че искам да я търся… – измрънка момчето с лисичите уши.

 - За бога, Кани! Ако не отидеш при нея, скоро ще тичаш наоколо като малка пухкава лисица.

 - О, това е просто ужасно! – изстена той.

 - Тогава да вървим към Оринт! – настоя Езар.

Кани изпусна тежка въздишка.

 - Добре де, да вървим!

© Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Много хубаво пишеш. Точа си зъбките за продължението!
  • Много интересна история, хубаво пишеш! Благодаря, че я сподели. Надявам се да има още
Предложения
: ??:??