Всички си бяха тръгнали. Кога и как? Не знаех! Бяхме сами със старата ми приятелка костенурката.  Когато се опомних, изгревът отново рисуваше пурпурни обещания по просветляващото небе. Миришеше на роса, на очакване изпълнено с живот, на усещания и прозрения, чиито отговори носеха усилията на деня. Миришеше на тъга и разбиране, на непростимо примирение, на бунтарска дързост и консервативна страхливост. Какво ставаше, какво се случваше? Светът наоколо изглеждаше по вчерашния начин. Какво не беше наред?

- Ти, приятелю, ти вече не си същият! - тихо отрони костенурката.

- Защо мислиш така? Аз съм си все същият Ервин от Боровинково...

- Ервин от Боровинково, когото аз познавах много добре, снощи подаде ръка на любовта. И се изгуби в нея. Забрави кой е, откъде е, какво е и се превърна в същество, оставило се на чувствата си.

- Но това е нещо много опасно за всеки разум!

- Ето! Виждаш ли? Така мислиш сега. Но снощи мислеше ли? Какво знаеш за нея, освен името и? Къде живее, къде е учила, кои са родителите и, какво? Свободна ли е? Може би е омъжена? Може би си има приятел? Ето, виждаш ли? Нищо не знаеш и въпреки това...

- Знам, че мога да и имам доверие! Както имам доверие на собствената си почтеност!

- Приятелю, не винаги съществата, които срещаме по пътя си уважават законите на приличието! Хубаво е, че при теб това уважение съществува, но дали го има и при нея? Добре е да поразпиташ...

- Никога! Никога!

Бях извън себе си от яд и безпомощност. Исках да защитя нещо, нея, а може би правото си на избор, балансирайки по тънката нишка между доверието и неверието. Всеки миг нишката можеше да се скъса.

- Имаме право да вярваме в любовта, която срещаме! - странно, даже не съзнавах, че съм го изкрещял. Две уплашени мравки изоставиха закуската си и хукнаха да се спасяват. Костенурката ме погледна с бездънно мъдрите си очи:

- Докато има същества, чийто избор е наивното и сляпо доверие, ще има и други, които ще се облагодетелстват от тяхната неспособност и незрялост. Какво ще стане когато първото и най-сладко любовно опиянение отмине и отрезнеете - непознати в една реалност нуждаеща се от зрели решения и съзнателни компромиси? Съветвам те приятелю, опознайте се! Споделете мечтите си, премислете целите си, приемете се един друг и след това преценете можете и искате ли да останете заедно. Постарайте се да бъдете откровени за да има по-нататък  здрава основа евентуално любовта в брака ви. Не хитрувайте и не се преструвайте! Това, скъпи ми приятелю, искам и мога да те посъветвам, защото те обичам!

- Боже, каква мъдрост! - шепне Тачита. Защо родителите не съветват така децата си?

- Как да ги посъветват, като повечето от тях не е имало кой да посъветва навремето. И сега те живеят оковани в изборите на браковете си, криейки се от отчуждението помежду си  зад оправдания от сорта на „заради децата”; ”успял съм в професията”; ”нося добри пари”;  „имам извънбрачна връзка”... - вметва Ливилина.

- Ти откога си будна?

- Бях се унесла, когато Ервин започна да разказва. Стана ми интересно и така. Реших да го изслушам и не съжалявам. Какво направи после?

В този момент пред вратата на скромната пансионска стая отново застава ежедневието:

- Ливилино, там ли сте? Може ли да влезем? - Ливилина въздиша, ама и да въздиша и да не въздиша - все тая!

- Какво има пък сега? Човек не може от вас да си почине! Няма ли телефони? Как веднъж не се сетихте да попитате преди да се изтърсите удобно ли е, не е ли? Ами давай! Гледай сега...-мърмори вбесената Ливилина и все повече се ядосва, виждайки докато се опитва да си оправи леглото как нейният протест минава покрай ушите на неканените посетители. Тачита даже и не се помества, сигурна, че в крайна сметка новодошлите изобщо не се интересуват от нейното отношение по въпроса. Остава и да си лежи и да се забавлява. Ервин също е впечатлен, а Истината, чиито очи меко казано не са съвсем сухи също намира време да скрие своята емоционалност, възползвайки се от топлината на лампата.

- Кво толкоз, ма! - мърмори по-сухичкото момче - нали имаме домашно! Дай да го направим сега!

- Домашно по какво? - просъсква Ливелина.

- По литература! Че по какво друго?

- Абе, Димитре, имаме и по фолклористика...

- Оле! Вярно бе? Мале! Добре, че каза!

В следващите два часа стаята е покрита с разстлани тетрадки. Всеки чете своите писания и току уточнява, задрасква, трие или вписва тук там по някое изречение. Листове и листчета танцуват навсякъде. В края на краищата свършват доста работа. Тачита ги слуша и услужливата и памет вече е записала най-важната информация. Остава и по-късно просто да я пренареди върху тетрадката си. „Гостите” си тръгват, но Ливилина отново е заела своята любима „поза” върху леглото си и продължава нещо да „драска”.

- Какво правиш? Не свърши ли?

- Ами домашнота на Вивиан? - с престорено възмущение отговаря Ливилина.

- Аха... Имаш ли много да пишеш?

- Не, ей сега свършвам.

В този момент и звъни телефонът.

- Ало, мамо...

И докато новините от дома чертаят невидимата връзка „аз и те”, Тачита успява да притича до магазина за хляб и провизии, да приготви сандвичи, да хапне своята част и даже да започне да се отегчава. Но какво пък, тя се е чула с родителите си по-рано днес и проявява нужното разбиране. Просто умира от желание да изслуша цялата история на Ервин. Ливилина затваря телефона и  преди да  отвори уста и да тръгне да споделя Тачита я преварва:

- Ервин, в края на краищата вие събрахте ли се с Маева?

- Е, ти пък! Нека разказва поред! За какво ти е да знаеш краят на историята като няма да проследиш развитието и? Нали, Ервин?

- Ами какво стана ли? Ден, два ходех като сомнабул на работа. Не знаех къде е Маева. Не знаех как да се свържа с нея. Не знаех струва ли си да я търся. Не знаех какво искам аз самият, какво искат хората от моите чувства, беше ми дотегнало да помня съветите на костенурката и да се питам как бих се чувствал и как бих постъпил без тях. В краят на краищата бях се отпуснал върху люлеещия се стол на верандата си и се бях оставил на самосъжалението. Залезът ми правеше компания. Нямах желание дори да отида до любимия си ресторант да хапна. Самата мисъл, че ще налетя на някоя светска самотна дама, чиито интелектуални възможности са предимно в сферата на „аз струвам толкова” подтискаше всичките ми физиологични нужди от храна. В този момент върху ми връхлетя прочутото ми братче. Огледа изтерзаното ми лице, въздъхна и рече:

- Да не си се влюбил? - и подкара най-известната си любовна балада.

Харесвах песента, но точно в този момент... ми идеше да му откъсна крилцата.

- Братле, имам концерт! В градския парк и ти идваш с мен! Откази не приемам, пък и министърът на финансите ми е почитател и иска да те заведа - държи да се видите неофициално... - брат ми продължаваше безгрижно да бърбори докато аз се обличах.

- Братле, свали го този фрак! Все пак отиваме на рок концерт! Ще бъдеш като бяла врана в ято! Нали не искаш докато се забавляваш с музиката ми всички самотни мераклийки за богат съпруг да се скупчат около теб?

В края на краищата, издокаран с дънки и тениска се озовах сред публиката на рок звездата Малчо Звънкогласов, който както знаете ми е брат. Имаше страшно много народ, но за мен и останалите приятели и роднини на именития изпълнител бяха запазени места във ВИП-ложата. Разположих се удобно до министъра на финансите и докато чакахме началото успяхме да надвикаме глъчката на тълпата, за да се уговорим къде ще вечеряме по-късно. И ето, започна се! Брат ми пееше за любов и приятелство, за срещи и раздели, за спомени и мечти. Полузатворил очи се наслаждавах на историите, които музиката разказваше. Как съм могъл да не го харесвам досега? Разбирах феновете му, които крещяха, смееха се и плачеха според звучащото в момента. Следващо начало на песен. В този миг един невероятен женски глас изпълни пространството. Не може да бъде! Скочил отворих очи. Да, тя беше там. Под светлините на прожекторите. Министърът до мен плачеше:

- Това е дъщеря ми! Моето сладко малко момиченце! Моята красавица!

Притихналата след последното изпълнение сцена сякаш се смаляваше и чезнеше във вечерния полумрак. Свърши! Концертът бе отшумял в океан от емоции. Брат ми стоеше до мен и ме потупваше нежно:

- Братле, добре ли си? Искам да те запозная с годеницата си. Маева, това е брат ми...

Изгубих се във вихър от емоции. Последното, което помня са нейните очи. Осъзнах се тук. При вас. Снощи. Не знам как съм стигнал тук. Не помня откъде съм минал. Къде е домът ми? Нямам представа. Колко време са ме носили въздушните течения? Ще мога ли да се върна у дома?...

- Аз знам къде живееш - прошепна разплаканата Истина. - Твоят дом е под Боровинковия храст в Омагьосаната гора, която започва точно след северната ограда на училището. Но вън е прекалено студено. Излезеш ли, ще замръзнеш. Не би могъл да отлетиш до там без да загубиш живота си.

- Ние можем да го отнесем - предложи Тачита.

- Ще скрием кутийката, в която би могъл да кацне под топлите си якета и като стигнем ще я заровим в пръстта. Предварително ще оставим отвор, през който да може да излезе.

- Така става. Хайде да ви заведа преди да е мръкнало.

Истината и момичетата тръгват. Лесно намират храста. На връщане всички мълчат. Тачита съмнително подсмърча и щом са у дома в стаичката се скрива под юрганчето. Ливилина отрива една сълза над тетрадката си със стихове. Само лампата пее. Песента на Ервин.