Приказка за Всичко

    Щурият хлапак Слънце се препъна в търкулнато от Време камъче, стрелна го парещо и се изправи повдигнат от непоправимия бохем Ден. Провесиха платното за Залез, връчиха му по една четка, намигнаха окуражително и бодро закрачиха на запад.  Приглушен и топъл,  Здрач  им помаха, придърпа  завесата на вечерта и се извърна с блага усмивка. Помилва я, разплете косите ù, разреса ги старателно, издуха прашинката Тъга от миглата и посипа Звезди в мастилените къдрици. Извърна я към огледалната Луна и прошепна с гласа на Вятър:

- Красива си, Нощ!

- А ти винаги си мил и грижовен, предвестнико.

- Тъгата...

- Понякога съм толкова уморена, приятелю, от безкрая на проявлението си...

- А нима има нещо тленно, дете на Тъмнината?!

Въздишката на Нощ залюля морето. Тръпчиво сладостен, дъхът на дълбините му ласкаво я прегърна. Вода помилва брега с прилива, а плисъкът като ехо разнесе думите ù:

- Раждане и смърт са единоначалие. Вечност - и кръст, и утеха.

Бризът изду платната на прозирния Облак скриващ Вечерница. Клъбца на недоволство се откъснаха, отърси дрямката си и заплува в небесния океан, с гневно обещание за дъжд. Сияйната се усмихна благодарно и блесна в скута на  Вселена.

- Време е, драга моя. Ако отпия още глътка от прелестта ти, няма да съм аз. Изправи се с нежелание, погледна я с обожание и умислен пое след неуморния Ден.

Нощ го  изпрати с въздушна целувка, завъртя се изящно като балерина и индиговата ù одежда насити ефира с теменужено. Смълчаната ù същност разстла тишината и проникна с покой света на съществата. Приспа сетивата, одухотвори невидимите нишки, които свързваха видимо с невидимо и сля пулса на минало с бъдеще в омиротворяващ ритъм. Стъпките на Време отшумяха, отнасяйки и него, и крайните му влудяващи настроения  „бързо“ и „бавно“.

Ярки и силни, пазителките Звезди заобгрижваха поверените си. По светло, Слънце с искрящо златния си блясък скриваше сребристото им бдение, а шумният смях на Ден заглушаваше мъдрия им глас. Не го правеха от необичане към хората. И двамата бяха искрени и чистосърдечни веселяци, просто неотстъпно се движеха с пищната Илюзия, отколешна тяхна приятелка.

- Не ме допуска – трепна неспокойно млада Звезда.

Нощ последва тревожния повик, спусна се по звездния лъч, приседна до страдащото и се вслуша в гласа на сърцето му.  „Ох, милото ми! - потръпна с цвета на тъмнината. – „Ах, Любов!“

Дочула името си от благословената да бъде обител на съкровеното сливане в тайнството ù, Любов мигновено се появи:

- Мир и покой, броднице великодушна! Повика ме.

- Мир и хармония, любима на Бог! – отвърна на поздрава ù и посочи нещастното.

-  Горкото! Аз не боля. Виж отражението в очите му.

- О, да - Илюзия. Притаила се е и дълбае.

Усетила заплахата, Илюзия млъкна, смали се и изчезна. Безконечната върволица на

 мислите, водени от Тъга се прокъса и разпиля.

- Сега – прошепна Нощ.

Приглуши трелите на щурците и загърна нараненото с целебната тишина.

- Сега -  кимна Любов.

Докосна сърцето му и стопи болката с топлия лъх на хармонията.

Летният Полъх, аптекар с вековна практика, хвърли бегъл поглед на диагнозата, внимателно прочете предписаното и се отдаде на приготовлението на рецептата. Гребна  прохлада от морето, внимателно отмери три капчици роса, прецизно извлече свежестта им и я прибави в стъкленицата с надпис „Събуждане“. Отне му малко време намирането на лимонов цвят (изключително важна съставка в таблицата на ароматите), но за него не съществуваха пречки, когато бе погълнат от работата си. Постави внимателно цвят от акация и се вторачи в часовника. Точно след минута го извади. Щипка аромат от полски цветя и още толкова от горска ягода. Разбърка внимателно, погледна цвета на съдържанието и остана видимо доволен. Понесе се към болното, спря на няколко разкрача от него и потръпна от състрадание (така и не се научи на твърдост, каквато притежаваше брат му - зимният). С милувка изсуши солените вадички от бледото лице, обходи всеки сантиметър от скованото, премръзнало девойче и се ужаси от ниската температура. Знаеше причината за тоя студ – онази никаквица Отчаяние.  Благодарение на пословичния си професионализъм, винаги беше подготвен. Извади отварата от лайка, мента и зелен чай, съхранявана в термоса при точно определения градус „Лято“, обтри ръцете и шията, намокри обилно челото и отвори стъкленицата  „Събуждане“.

Това беше любимият му момент и винаги го отброяваше тържествено: „Три, две, едно“. Въздъх от дъно изпълни дробовете с еликсира и девойката излезе от унеса. Притвори клепачи, почувства се лека като… като пух от глухарче. Отвори очи и видя приказната Нощ, чу гласа на своята закрилница и се заслуша.

- До теб съм, мила. Винаги съм. Просто тя е доста силна…

- Коя е тя?

- Илюзия. Стара е колкото света. В началото няма никаква власт. Живата памет Е.

Като мост, който свързва Изначално, мястото от където идва всичко, с проявеното тук. Около три земни години, тази връзка е непоклатима и недостъпна за Илюзия. С растежа, детето постепенно открехва вратата и когато я отвори напълно, мостът е забравен, а Илюзия трайно е влязла в живота му. Обича хората тя. За тях е  сътворена. С размах кръстосва сънищата им и ги люлее непробудно. Изкусна ваятелка е Илюзия. Издига съвършени замъци за родените в плът. Основите излива от желанието им за притежание и камък по камък препасва заблудите за видимо Щастие. За непоклатимост, споява с очакване за сбъдване.  Накрая ги поставя вътре и спуска завесите на слепотата.  После ù доскучава и само с мисъл срива градежа. По някое време ù дожалява за безпаметната болка на заслепените от самата нея и им пришива крила, но никога не им позволява да летят, само ги повдига за глътка въздух, колкото да събуди копнежите, наречени мечти и опиянена от самата себе си, отново започва да се повтаря. Тя е великата тайна на проявлението. Единствено в нея и с нея хората могат да се научат да я познават и разбулват.

- Но, защо? Защо изобщо е създадена, щом е такава природата ù?

- Защото само благодарение на преодоляването ù се расте и се изкачват стъпалата

към Безпределния.

- Не разбирам.

- Ще разбереш, някога…

- Кога?

- Когато се научиш да слушаш тишината.

- И сега е тихо.

- Не тишината вън, тази, която е вътре в теб дава отговорите.

- Тогава, значи и любовта е илюзия? – въздъхна, а Тъга се присламчи към думите ù.

- О, не. Любов е сърцето на Сътворението. Малцина са избраните да я познаят, тук

в света на проявените.

- Защо малцина?

- Защото не са много успелите да разкрият същността на Илюзия.

- Отново тя.

- Да, неуморна е да смесва думите-понятия с представите и да крие лика на Истина

зад тях.

- Сложно е. Объркваш ме. Едва ли ще успея…

Близнаците Съмнение и Невяра се настаниха от двете страни на девойката. Той сбърчи вежди и започна да разсъждава  над „за“ и „против“, а тя размаха ветрилото си, отвя Спокойствие, Печал се отрази в очите й и се приготви за срещата с Безпътен.

- Изобщо не можеш да си представиш колко е простичко – до съвършенство. Нелесно, но осъществимо. Ще те водя, обещавам! Само не унивай, моля те! – блесна окуражително покровителката ù.

Любов само при изключителни случаи се намесваше, преди да е дошло времето да се представи. Усети, че този е такъв и изпрати Вятър спешно да намери Надежда. Той безпогрешно знаеше къде ще я открие и хукна устремно. Лъчезарна и усмихната, Надежда бе душата на компанията Леониди. Безспирно кръстосваха Всемир и проправяха пътища за Вяра и Любов.

                Задъхан от лудия бяг, Вятър едва успя да обясни, но Надежда разбра и подканящо се усмихна:

-  Кой е дежурен днес, любими мои?

-  Най-после дойде и моят час! – трепна радостно Пламтящ. Сега ще видите какво е

съвършена парабола. До скоро и… забавлявайте се, после ще ми разкажете – намигна, грейна огнено и полетя.

            -  Виж! – Звезда повдигна брадичката на момичето и посочи небето. 

-  Пожелавам си да видя Любов – изрече на един дъх.

-  Слава на Бог, за мъдростта Му! – прошепна Любов. – Несъбудено е още и за това

пожела първо да види. Ако беше поискало да ме познае, щях да изпадна в сериозно затруднение – това не ми е позволено, преди уречения час.

Нощ  знаеше какво ще последва и се погрижи да няма случайни свидетели на чудото.

Гласът на Любов се разнесе кадифено мек и опияняващ като дъхав мед:

-  Аз съм.

 Прегърни сестрите ми Надежда и Вяра, благодарение на тях съм тук. Ще ти покажа същността си, за да ме различаваш от Илюзия, но ще ме познаеш и усетиш едва когато си готова.

Девойката онемя. Сърцето препусна. Светът изчезна. Широко отворените очи попиваха видението.  

Букетът от светулки реещ се около Любов припламна и бликна като фонтан с цветовете на дъгата. Тя разтвори ръце, седемцветното великолепие  укроти порива си и попи в дланите ù. Възцари се покой. Миг и ефирно прозирния силует запулсира в бяло – невиждано бяло.

- Чистота съм и Святост!

Капчици зелено покълнаха в бялото и разлистиха неземни пеперуди.

-  Хармония съм и Доверие!

Искрици от жълто трепетно целунаха листеца и разцъфнаха в слънца.

-  Мъдрост съм и Знание!

Слънцата и пеперудите се сляха с томителна нежност. Роди се синьо. Бялото пречистващо го облагороди в синева - мека, топла, уютна, свидна, съкровена… 

-  Обичам те, Любов! Обичам те! – сълзите се стичаха, Щастие се къпеше в тях и

озаряваше лицето ù. – Благодаря ти!

     Любов се усмихна очарователно,  благослови девойката и пое към тези, които не я очакваха, но бяха готови за нея.

     Нощ се разходи окрилена (винаги така ù действаше Любов). Погледна се критично в огледалото Луна, приглади непокорните кичури и сложи от любимия си парфюм „Цъфтящ кестен“. За руж се налагаше да почака Зора. А след нея, предстоеше ù срещата с  Утро. Винаги го очакваше с трепет и все не им стигаше времето да се наприказват. После той дълго я изпращаше и никога не забравяше да ù напомни: „Не ти е нужно огледало, скъпа моя, оглеждай се в очите ми. Лицето ти, сърцето и онези две думички… всичко е там и е Тя.“

***

        Нощ прегледа написаното, препрочете някои пасажи и кимна снизходително:

-  Не е зле, но има грешка в заглавието. Всъщност, „Всичко е Любов!“

14.09.2012г.