Приказката на дядо

-          Дядо, разкажи ни приказка, моля те!

-          Да, приказкааа! – казала Ани с огромен ентусиазъм.

Той не можеше да откаже на малките си, палави и сладки внуци, та напрегна мозъка си и започна дългата и поучителна приказка.

-          И така, имало едно време един младеж, който бил много доверчив и добър. Той смятал, че светът е красив и няма какво да се обърка. В колежа той се започнал с хора, които допринесли за идеализацията му...

-          Какво означава идеализация? – попита Ани с пръстче в уста.

-          Хмм... идеализация е... да смяташ всичко за перфектно, идеално... И така, там той се запознал и с едно момиче. А колко красиво е било момичето... Черната ù коса достигала до кръста – винаги гладка като коприна, сините ù очи пронизвали сърцето на всеки момък, а умът ù – той сечал като бръснач!

-          Офф, дядо, няма да разказваш някаква безмислена, сладникава любовна история, нали?

-          Любовта никога не е безмислена, Денис! Тя може да наранява, може и да лекува. Но тя винаги създава промени.  Та докъде бях стигнал...

-          Момъкът беше срещнал красивото девойче, дядо. – отвърна Ани с проблясващи очи. Момичетата винаги са толкова романтични.

-          Мхм, и той бил запленен от нея. Не само от красотата ù, но и от ума, темперамента, миналото, настоящето, мечтите, мислите ù. Тя буквално обсебила съзнанието му. 

-          А тя? Тя харесвала ли го е?

-          Ооо, да. И тя много го харесала. Те имали общи приятели, така че почти през цялото време били заедно. Дори след време станали неразделни. Но момъкът трябвало да постъпи в казармата. Точно през тези години не е било задължително, но семейството му държало той да изпълни дълга си към родината. И тъмнокосото момиче много плакало. Не искало да се разделят! Свикнало с него до такава степен, че не можела да си представи живота си без него. А той – той не искал да разочарова семейството си. Бил научен, че те винаги трябва да са на първо място. И вярвайки си, че тя винаги ще го чака, винаги ще е там за него, той заминал. Оставил я сама. Тя дълго време плакала, тъжала. Отслабнала, разболяла се, но от това файда нямало. Той си бил отишъл и я бе оставил сама. Въпреки обещанията, че винаги ще са заедно. След няколко месеца болката, скръбта и липсата му се превърнали в яд, по-късно ненавист. Синеокото момиче осъзнало, че той е предпочел семейството си пред нея, въпреки че тя му бе дала всичко – свободата си, любовта си, та и дори сърцето си!

Когато той се върнал, след три години, тя вече била различна. Не същото мило усмихнато момиче, което му бе повтаряло милиони пъти колко го обича! Той се опитал да си я върне. Да обновят отношенията си, но вече било късно, тя била прекалено наранена, за да го чуе, за да му се довери.

-          Това ли е краят, дядо? – Попитала плахо Ани със сълзи на очи. – Не се ли събират после и заживяват щастливо?

-          За съжаление - не, миличка. Момичето загубило най-важното нещо в една връзка – доверието. То трудно се печели отново.  А тя така се затворили в себе си, неспособна да понесе още един удар.  Това бил краят. Разделили се и не се видели отново. Момъкът се оженил, имал си деца, внуци, но така и не срещнал отново такава силна, пламенна и истинска любов. След като я загубил, загубил и красотата, която някога бе намирал в света!