Беше малко преди обед на един все още летен, но вече дъждовен и много мъглив ден в средата на септември 2020-та. Въпреки ситния дъждец, който кротко си ръмеше, бях навън и си правех поредната тренировка. Тичайки бодро по малките улички в старата част на София се подготвях за ежегодния турнир по улично ориентиране в среда на ВОР1. Бях свикнал да ме гледат странно и не обръщах почти никакво внимание на погледите на редките минувачи, които с нескривано любопитство ме измерваха от глава до пети. Бях съсредоточил вниманието си в интегрирания в панорамното стъкло на шлемофона2 ми дисплей на клетъчен телефон и се опитвах да компенсирам чрез настройките (с последния ъпдейт на ОС3 му бяха добавили възможност това да се извършва само с поглед) странните смущения в сигнала на местния мобилния оператор. Обхватът на моменти така се губеше или усилваше, че освен, че смущаваше образа от огледалната реалност трудно успявах да вляза и в Интернет.
Много ми се искаше, ей така докато маркирам тренировъчните бар-стикери (върху невидимите с просто око извън огледалната реалност холограми), просто да проверя дали някой беше гласувал за разказа ми "Провиденецът и сърната". Бях го публикувал за участие в конкурс, наскоро обявен на един от най-популярните Интернет сайтове за лично творчество – otkrovenia.com. Кандидатствах за първи път в подобен конкурс. Яко, много се вълнувах...
Из някой улички, мъглата беше толкова гъста, че всичко наоколо придобиваше сюрреалистичен вид. Силуетите на старите сгради бяха като увити с бяла пелена и тук-там през нея прозираха ръбестите им силуети. Незнайно защо не бяха угасили уличните лампи, а те едва успяваха да разпръснат бледожълтеникавата си светлина. Мъглата се подсилваше от облаците пара, излизащи от шахтите на топло-преносната мрежа. Тестваха я със специален безвреден газ. Бяха натоварили до краен предел тръбите и търсеха за нововъзникнали дефекти. Подготвяха системите и мрежата за предстоящите студени дни. Изведнъж дочух пръхтене на кон - беше впрегнат в отдавна боядисвана и очукана каруца пълна с нацепени дърва за огрев(!). Стори ми се странно, че виждам на панорамното стъкло на шлемофона такава каруца (бяха ги забранили още през 2017-та), но не се замислих(!), подминах и продължих с тренировката. Генерирания образ се разкривяваше от смущенията и както си тичах, едва успях в последния момент да избегна сблъсък с един човек. Операционната система ми подаде информация за него. Предположението ѝ беше, че е местен вехтошар, който припечелва по нещо, разнасяйки товара на каруцата по домовете на хората. Приех, че все още има такива, които предпочитат топлината от живия огън, вместо от това достижение на цивилизацията – парното отопление... и пак не се замислих, много(!!). В стремежа си да оправя проблемите си с обхвата, бях почти напълно игнорирал случващото се около мен. Бях „поставил“ света на пауза и времето за мен сякаш беше спряло, не съществуваше... Разбира се, не обърнах особено внимание нито на очуканата каруца, нито на файтоните (които незнайно как се бяха появили), нито на това как уличните лампи изведнъж станаха фенери. Дори не усетих веднага как съвсем внезапно и много необичайно за мен (все пак бях във върхова форма от тренировките), колената ми започнаха да се схващат и да притреперват ... просто отнякъде чувах в мъглата пръхтенето на кон... Започна да ми става необичайно топло, въпреки безспорните качества на олекотения тренировъчен екип изработен от последно поколение, саморегулираща температурата на тялото материя. Влязох в лобито на първия по-голям хотел с надеждата да хвана по-силен Wi-Fi сигнал за да синхронизирам огледалния образ на шлемнофона и да му стабилизирам настройките и сигнала. Исках да проверя най-накрая, до къде бях стигнал с участието си в конкурса...
Едва тогава, изведнъж сериозно ми се стори, че нещо не е на ред. Гледката, която заварих в хотела ме стъписа. Присъстващите вътре мъже бяха облечени с фракове, на главите си носеха цилиндри, а жените бяха с бални рокли. Атмосферата беше някак... автентично архаична?! Привлечени от странната гледка, която представлявах на общия фон (облечен в електриково зелен тренировъчен екип и с шлем на главата), всички рязко прекъснаха разговорите си и ме зяпнаха. Помислих, че е някаква шега. Излязох, превключих на резервен сигнал (съхранен във виртуалната памет на шлемофона) и пак влязох, оглеждайки се. Реших, че е някакъв номер. Потърсих да видя скритата камера и направо очаквах, всеки миг да ме връхлети телевизионен екип, от онези, правещи шегаджийските токшоу предавания. Сещате се - изскача от някъде водещият, завират ви камера в лицето, а той ви съобщава, че сте главния герой в дебелашката шега на някой ваш приятел. После гърмят тапи на шампанско и ви посипват с блестящи конфети и всички дълго се веселят и се смеят за ваша сметка, докато вие изглеждате супер глупаво. Но не! Нямаше никаква шега, всичко си беше истинско и напълно реално! В този миг, като след светкавица, изведнъж цялата ситуация започна да ми се прояснява. Стари сгради, улични фенери, каруца с дърва за огрев, файтони, фракове, цилиндри, бални рокли?! (сега вече наистина се замислих!!!) - градът беше същия, но времето... времето, като да се беше върнало цял век назад!?
Внезапно разбрах защо ми се губеше сигнала от мобилния оператор и имаше такива сериозни смущения. Защо всичко, което бях видял през последните минути, беше така странно и защо всички ме зяпаха така. Някак съвсем неусетно, някъде, бях преминал през нещо като времеви портал! Съзнанието ми отказваше да приеме фактите, а разума трескаво търсеше обяснение. Бях шокиран и объркан – изпаднал в пълно несъответствие между вътрешната си нагласа за време-пространство и реалността! Годината, както правилно предположих, се оказа цели 101 години назад във времето! Беше 1919-та(!). Подразбрах го от разговора ми с опуления човек на рецепцията, с когото уж говорехме на един език, но трудно комуникирахме. Все още имах слабост в коленете, но вече усещах и осезаемо виене на свят. Бях сам сред хора, които нямаше как да ме разберат, дори и да искаха...
Решението да напусна лобито на хотела веднага, беше може би възможно най-правилното. Малко, след като влязох в двора на първата, най-близка до хотела къща и се скрих в прилежащата ѝ барака, пълна с различни градинарски инструменти и с нацепени и добре подредени до тавана, като аптекарски шишета дърва за огрев, лобито на хотела се изпълни от голяма група въоръжени с пушки хора. Повечето от тях бяха облечени с нещо като униформи, а някои имаха и шапки с черни козирки. Явно новината за странно облечения мъж, говорещ неясен и странен български език, се беше разнесла мигновено, въпреки липсата на клетъчна мрежа... Не ми стига цялото объркване, ами сега ме и издирваха! За мой късмет грубите дочени дрехи, които намерих захвърлени до брадвата на дръвника вътре в бараката (вероятно от човека нацепил и подредил дървата) бяха достатъчно широки за да мога да ги облека върху екипа, запазвайки пълната си свобода от движения. По разбираеми причини вече нямаше как да продължа тренировката си – щях излишно да привличам внимание. Минимизирах4 шлемофона (чрез вградената му за това функция) и го прибрах в един от страничните джобове на раницата си. На стената открих закачена шапка с черна козирка. Като я нахлупих плътно над челото си, досущ заприличах на тези с подобието на униформи от лобито на хотела. Нямах бърза работа, а и ми трябваше известно време за да осмисля случващото се.
Доста поизчаках докато се стъмни и под прикритието на падналия мрак тръгнах по посока на гарата. Надявах се да успея да се кача на първия влак за Перник, а от там незнайно как през Брезник и Трън да опитам да стигна до с. Глоговица – родното село на баща ми. То какво ли щях да намеря там и най-вече кого ли? – родителите на татко още не се бяха родили(!), а родителите на дядо (по това време около 20-годишни) бях виждал само на черно-бяла снимка и то с лоша резолюция...
© Алекс Всички права запазени