Беше малко преди обед на един все още летен, но вече дъждовен и много мъглив ден в средата на септември 2020-та. Въпреки ситния дъждец, който кротко си ръмеше, бях навън и си правех поредната тренировка. Тичайки бодро по малките улички в старата част на София се подготвях за ежегодния турнир по улично ориентиране в среда на ВОР1. Бях свикнал да ме гледат странно и не обръщах почти никакво внимание на погледите на редките минувачи, които с нескривано любопитство ме измерваха от глава до пети. Бях съсредоточил вниманието си в интегрирания в панорамното стъкло на шлемофона2 ми дисплей на клетъчен телефон и се опитвах да компенсирам чрез настройките (с последния ъпдейт на ОС3 му бяха добавили възможност това да се извършва само с поглед) странните смущения в сигнала на местния мобилния оператор. Обхватът на моменти така се губеше или усилваше, че освен, че смущаваше образа от огледалната реалност трудно успявах да вляза и в Интернет.
Много ми се искаше, ей така докато маркирам тренировъчни ...