20.04.2015 г., 18:27 ч.

Приморско 

  Проза » Разкази
707 0 1
49 мин за четене

Хриси в Приморско

 

Пуснах в Гугъл търсене по „чисто море“. Появиха ми се няколко десетки сайта за Приморско. Имах някакъв смътен спомен опреди 20-тина години, когато с мама бяхме на почивка в  Китен и наминахме да видим Приморския плаж. Тогава мислех не толкова за климата, морето и плажа, колкото за това как изглеждам, кой и защо ме гледа, и прочие късно-пубертетски вълнения. За това, от плажа не помня друго, освен възхитените погледи на противниковия пол при вида на възкъсичката ми, подвявана от вятъра поличка…

На сайтовете се виждаше чистата, полупрозрачна вода в морето, плитко и на вид безопасно – точно като за моето лудо Хриси. Тя вече имаше водно кръщене и беше започнала да придобива афинитет към плитките води на един детски басейн. Идеята ми беше да направим елегантен преход от плитка басейнова към морска вода.

Поразрових се по сайтовете и в края на маркетинговото проучване, вече си бях избрала едно симпатично местенце. Един (съвсем случайно) розов семеен хотел, намиращ се нито много на близо, нито особено на далече от плажа. Златната среда – с не много ходене до брега и със спестени шумотевици, които задължително съпътстват хотелите от първа линия. След кратка кореспонденция със собствениците на хотела, вече бях уредила петдневно летуване във въпросното сладко хотелче. Нещо повече – изисках стая на последния етаж с гледка към морето, за да бъде почивката пълноценна. Да няма скачащи върху главите ни бодри дечица и поглеждайки от прозорците, да виждаме море, а не сгради (както в София, примерно).

Следващото, по ред на номерата, беше прилежното закупуване на билети за автобус до морето. Споделих с колегите намеренията си и те ме посъветваха да пробвам нововъведението в железниците – спален вагон до Бургас. Защо не – казах си и потрих доволно ръце. Така, Хриси нямаше да може да търчи като бясна по време на пътуването и аз (може  би) щях да пристигна в що годе добра кондиция на морето…

Билети за въпросната дата нямаше – били изчерпани от преди месец. Бях съкрушена – все пак ще трябва да се кандилкаме с рейса 8 часа – си помислих обезкуражено. Изведнъж, служителката се сети да попита по телефона колегите си в Бургас. За мое щастие, там имаше останало празно спално купе. Взех си нарочно билет бизнес-класа, за да знам, че палавото Хриси няма да провали спането на някой нещастен спътник. И с чувство за изпълнен дълг, зачаках наближаването на заветния ден…

Май и Юни не бяха особено горещи и това, до някъде, облекчаваше обстоятелствата по завършване на учебната година. Макар че, нищо не би могло да наруши невротичната атмосфера, създавана от редицата съпътстващи фактори. Оформяне на годишни оценки, държавни зрелостни изпити, външни оценявания, разпечатване на свидетелствата и прочие – всичките накуп, в два месеца. Всяка година след завършването,  се изненадвам от себе си, че още съм жива – след този шеметен водовъртеж, приличащ повече на центрофуга…

В работа, напрежение, ядове и често пъти непосилни емоции, учебната година привърши. Точно този момент чаках. Ненапразно, си бях капарирала петте дена на морето директно от първи юли. Нямах намерение да остана и ден повече в София. Исках да избягам от всичко и от всички. Да забравя за града, мърсотията и шума, за работата, училището и учителстването. Исках да се откъсна от всичко това и просто да се пусна по течението…

Е, „Човек предполага, Господ разполага“ – е казал народът. И още: „Когато човек прави планове, Бог се смее на небето“. Припомнихме си ги с Хриси тези мъдрости, не веднъж и дваж през тази не особено дълга – почти едноседмична почивка. Доколкото може да се нарече така…

За Хриси, това беше почивка, без съмнение. За мен – не зная как точно да го определя. Отмъщение на съдбата, но за какво? Или: естествено продължение на невротичната обстановка от София. Или кой знае какво. Но поне бяхме на море – а това беше най-важното…

Ах, морето! Действително, няма друго място на земята, което да ми действа по този начин. Тази синьо-изумрудена безбрежност. Тези полюляващи се водни маси, прииждащи на талази. Това безкрайно небе. Със слънце или без – винаги красиво. Както и морето. Синьо, зелено или дори черно, морето винаги ме води до някакъв възторжен копнеж. Чувство, което е трудно да бъде описано. Сякаш съм се прибрала отново у дома. Край морето се чувствам свободна, жива и истинска. Далеч от принуденото и често пъти изкуствено, жизнерадостно настроение в града. Продиктувано не толкова от приповдигната емоция, колкото от добро възпитание и желание да създавам у хората душевен комфорт. Независимо от това, дали наистина ми е толкова ведро на душата, колкото показвам…

Морето ни прави свободни и истински. Вятърът роши косите ни, развява дрехите и ни е все едно дали изглеждаме перфектно. В същност, на плажа ми е почти безразлично как изглеждам. Единственият ми стремеж е да имам приличен вид. Останалото са подробности. Мога да седя с часове покрай брега – до сами морската вода. И да гледам до безкрай играта на вълните, да слушам песента им. Да наблюдавам как се отразява и проблясва слънцето в тях. Да проследявам с поглед дребните рибки и да се радвам на волния им полет всред вълните. Да се любувам на полупрозрачната вода и да разглеждам  с интерес вълничките, образувани по пясъчното дъно. Поезия, музика, унес…

И от този унес, през няколко секунди, ме изважда моето диво Хриси с пронизителните си крясъци. „Мамо, виж това“, „Мамо, виж онова“. Но тя вече е неизменна част от живота ми. Въпреки че го преобърна с краката нагоре, аз я обожавам, готова съм човек да убия за нея. Та нали заради нея избрах това място! Да може да се плиска на воля сред плитките води на морето, а аз да се радвам на нейния детски възторг. И да се чувствам истинска майка, успяла да достави още една мъничка радост на детенцето си. Като се замисля какво е преживяла преди да я взема, очите ми се пълнят със сълзи. И се заричам да направя всичко, което е по силите ми, за да почувства това малко същество, че е обичано, ценено, желано и да усеща край мен закрила, утеха, сигурност и щастие…

Съдбата си показа рогата още при заминаването ни. Валеше от предния ден. И въпреки надеждата ми поне да понамалее, дъждът продължи да се излива като из ведро. Времето се беше съюзило с природата – в стремежа си да пречистят града от наслоената мръсотия. Похвално начинание, но не и в часа, когато трябваше да тръгнем. С Хриси, голям двайсеткилограмов куфар и аз – водеща и носеща цялото това изобилие. Приятелите ми бяха предложили да ме изпратят, но аз ги отклоних, с оправданието че съм свикнала и ще се справя, както обикновено…

Както обикновено, нещата се объркаха в зародиш. Гордостта е смъртен грях и в случая, бях наказана солено за този си порок. Спестявайки разкарването на приятелите си, си създадох такива затруднения и перипетии, че едва успяхме да стигнем до морето. Живи, но не и здрави. А това, че аз останах жива, си беше поредното чудо в моя живот.

Оросявани от дъжда, в неделята – на 30-ти юни, потеглихме към морето. Таксито ни стовари пред главния вход на ЖП Гарата. Повлякох Хриси и куфара. Имахме около час до потеглянето на влака, но исках да съм сигурна, че ще се настаним навреме. Ескалаторът работеше само в посока нагоре. А ние бяхме за надолу. Слизайки стъпало по стъпало и подвиквайки на детето да ме следва, едва смъкнах надолу непосилния товар. Не бях предвидила да го нося по стълби, особено с 30-тина стъпала. А после се наложи да го качвам двайсетина стъпала до перона. Влака открихме веднага, но купето остана загадка за още около половин час. Бях вече изнервена от тежкия товар и непослушното Хриси – познавате я и знаете колко обича „да слуша“. Неизвестността по отношение на вагона ме афектира допълнително. В същност, бях извън себе си от бяс. Дъжд, тежък багаж, непослушно дете, неясен вагон…

По едно време реших, че съм открила вагона – на него беше нарисувано легло. Оказа се кушетът, но това разбрах в последствие. Тръгнахме с Хриси да се качваме. Пуснах я напред и започнах да се пъна да кача тежкия и обемист куфар. Тъкмо го подпрях на най-горното стъпало на вратата, когато Хриси услужливо се спусна към куфара и изпищя „Аз Мога“. Това ме смрази! За момент си я представих затисната от чудовищния куфар и инстинктивно го дръпнах към себе си. Той ме повлече с огромната си маса и за десети от секундата, се оказах заклещена между куфара и вратата. Висяща в пространството между влака и перона, ритаща безпомощно във въздуха. Огледах се и се опитах да се измъкна, но без успех. Бях като в капан. Хората се разтичаха и един ЖП служител ми помогна да се измъкна от клопката. По мен имаше кал, кръв и мръсотия. В момента не обърнах внимание на това. Бях доволна, че сам се измъкнала, а детето е живо и здраво.

Всичките ни спътници бяха вече силно изнервени и почти възмутени, когато се зададе нашата отговорничка на вагон. Тя включи осветлението, без да бърза, започна да ни пропуска един по един и да ни показва местата. Аз имах окаян вид и бях още в стрес от преживяното. Изглежда „добрата жена“ изтълкува това като инфантилност. И започна откровен рекет. „Вие нали знаете, че трябва да спите с детето в едно легло“ – попита тя. Изгледах я изумено. Опитах се да обясня, че сам заплатила цялото купе и не разбирам защо трябва да спим заедно с Хриси, след като в купето има три легла. Тя ми заобяснява, че чаршафите й се водели и ако искаме да спим по отделно, трябва да доплатя. Още зашеметена от преживяното, взех да се бъркам в портмонето. Тя ме осветли, че на нея трябва да доплатя 12 лв. за мястото, а кондукторката щяла да каже още колко да дам – за пътуването на детето. Съвсем се обърках. Започнах да разбирам, че нещо не е наред, когато женицата радостно ми съобщи, че освен 12-те, трябва да доплатя още 26 лева за Хрисиното пътуване. Нещата отиваха към 40 лв., а аз за пътуването в двете посоки, бях платила към 80. Усетих, че ме пързалят и започнах да протестирам. Тогава, изскочиха трима яки железничари и ме убедиха в правотата на колежката си с думи, подходящо изражение и постъпателни движения по посока към мен. Стана ми ясно, че няма смисъл да се разправям с тях. Те имаха числено превъзходство и си личеше, че няма да отстъпят…

Въпреки двете свободни легла, с детенцето спахме в едно. Едва тогава разбрах, че съм се контузила на няколко места. Най-силно ме болеше вдясно – по средата на белия дроб. Не беше нужно да съм лекар, за да разбера, че съм си пукнала реброто. То ме болеше при дишане, кашляне и при най-малкото движение. Не мигнах цяла нощ. Хриси поне спа. Аз почти не можех да мърдам – къде от болки, къде от стремеж  да не нарушавам съня на детето. Имаше и екстри. Четиримата задружни ЖП служители, които бяха извоювали с детето да се гърчим в едно тясно легло, решиха да отпразнуват събитието. До два часа през нощта пиха, смяха се, крещяха и се веселиха. Това беше, в случай, че случайно се опитам да поспя. Което и без това беше невъзможно. Към два часа настана тишина и крясъците бяха заменени от облаци цигарен дим, носещи се на кълба към купето ни…

На сутринта дамата-рекетьорка дойде първо в нашето купе и зорко провери да не би да сме спали по отделно, че да си прибере полагащия й се рекет. Тръгнахме си от влака отвратени и омерзени от цялото обслужване, граничещо с инквизиция…

Пътуването до Приморско протече бързо и лесно. Освен редовните автобуси, до близките курорти, пътуваха маршрутки – на всеки половин час. Нещо повече – не се налагаше да търсим превоз. Шофьорите сами си предлагаха услугите, още на гарата и за нас оставаше само да си изберем превозвач. Попаднахме на голяма, обширна кола, с много опитен шофьор. До курорта стигнахме почти неусетно. Единият час ни се стори като броени минути, докато се любувахме на гледката. Минахме покрай добрия стар Созопол, където 20-тина години подред бяхме ходили всяко лято, по за около месец. Не можех да го позная – толкова се беше разраснал и променил. И останалите места, покрай които минахме, бяха обсипани с нови постройки, заведения и нововъведения. Не бях ходила по Южното Черноморие от години и всичко беше ново и интересно. Не можехме да се нарадваме на морето, покрай което премина по-голямата част от пътуването ни. Времето не беше слънчево, но дори облаците не можеха да скрият очарованието на морския бряг. Така чакан и жадуван – цяла година…

Хотелчето ни се намираше на стратегическа позиция – на една пряка на главната улица. Така, човек можеше почти веднага да се влее в потока на движещите се по „стъргалото на града“. И в същото време, да бъде достатъчно в страни от голямата курортна глъчка. Поне такова впечатление добихме, при пристигането си. В ранните следобедни часове, на първи юли. Някои детайли, после се оказаха не точно такива, каквито си ги представяхме. Все пак, ставаше въпрос за нашето Черноморие, намиращо се в нашата Страна – страна с неограничени възможности. Често пъти, не само в положителната посока на разсъждения…

Стаята ни беше очарователна. Първо изтичах на балкона. Да – бяхме уцелили посоката – морето беше точно там – срещу нас. Красиво и истинско. По-истинско от когато и да било. Поради нестабилното време, имаше многобройни „зайчета“ и водата изглеждаше сякаш се пени, от насипан върху нея шампоан. Балконът не беше нито голям, нито малък – точно колкото е необходимо. За да се поберат на него масичка с два стола, простор за пране и място за маневриране. Прекрасно! Не знам защо, балконите са ми слабост. Стая без балкон ми навява асоциации със затвор или клетка за птици. За мен, балконът е белият дроб на една стая или къща…

Друго, което ме изненада приятно, беше сводът над вратата. В същност, самата врата беше във формата на арка – сладко, романтично хрумване. И в стаята имаше всичко необходимо за живот, без нищо излишно. Спалня, гардероб, нощни шкафчета, бюро-тоалетка с огледало, хладилник, телевизор и климатик. Направо разкош! И като прибавим факта, че беше много чисто и уютно, щастието ни беше пълно. Побързах да разхвърлям багажа по места и най-после си отдъхнах. След всичките перипетии, вече бяхме на сигурно и (вероятно) спокойно място…

Щастливи, доволни и уморени, заспахме и се събудихме чак привечер. С мъка се привдигнахме и се спогледахме с мътен поглед. Бяхме като пребити – особено аз. Но бяхме гладни и трябваше да разучим града. Приморско ми беше неизвестно – точно толкова, колкото и на Хриси. Нагласихме се и тръгнахме на разузнаване. Въпреки облачното време, хората ходеха по къси панталонки и разни видове потници – с и без презрамки. Гледахме ги като извънземни, добре опаковани в дълги панталони, блузи и жилетки. Те ни отвръщаха с взаимност...

Точките от дневния ред бяха две: намиране на ядене и пазаруване за по-нататъшно ядене. Бяхме си капарирали спане със закуска. Останалите хранения трябваше да си ги осигуряваме сами. Това не изплаши душите наши. Храбро поехме на път с чанти и дисаги, твърдо решени да изкупим всичкото ядене в града. Трудна работа. Ядене имаше под път и през път. Заведенията бяха едно до друго и почти всичките – с малобройни посетители. Явно и тук, модерният режим на изхранване „ол инклузив“, беше ударил по заведенията. Собствениците активно се опитваха да привлекат нови клиенти. Успяваха само тези в центъра на града. Заведенията в периферията бяха, очевидно пред фалит. Те стоеха празни и самотни…

Повървяхме по главната улица почти до края. Което не беше съвсем сигурно, тъй като още не знаехме до къде продължава. Стигнахме до една горичка и от там поехме надолу по един път. Хората вървеха натам и ние, по стар овчи инстинкт, ги последвахме. Излезнахме на едно приятно място, което май беше кей. Имаше фар, нещо като площад и няколко каменни полуостровчета, покрай които стояха навързани десетина лодки. Единодушно решихме, че това е краят на града и завихме назад.

Пътят вече го познавахме и започнахме да избираме някое по-непретенциозно заведение, където да се навечеряме подобаващо. Спряхме се пред едно с много посетители, което даваше вид на достъпно откъм цени. То беше нещо като служебен стол, на самообслужване. Цените бяха сносни и ние похапнахме добре. Дори Хриси си позволи да капризничи, което означаваше, че се е наяла до гуша…

Прибрахме се и след благотворния душ, се приготвихме за сън. Детето заспа почти мигновено. Аз възнамерих да си порешавам кръстословици, докато ме унесе. Включих и телевизора без звук. Изобщо – идилия. До момента, в който реших да пусна в стаята здравословния морски аромат.

О, ужас! Заедно с йодните изпарения, в стаята нахлу някаква какафония от звуци. Всичките заведения, които се намираха наоколо, бяха надули децибелите до максимум. Някъде музиката беше на живо, другаде на записи, но всичките бяха единодушни в едно. В Приморско никой нямаше право да спи – поне докъм полунощ. Припряно затворих вратата-прозорец и притеснено загледах към Хриси. Тя се понамести и пак заспа.

Дааа – това се очертаваше като проблем. Имах намерение да ставаме рано и съответно, да ходим рано на плаж, но за целта се налагаше и рано да си лягаме. А тук, това беше невъзможно или поне – доста проблематично. Въоръжих се с търпение, започнах да си внушавам, че не чувам зверските звуци на чалгите и се зарових в кръстословиците. Около полунощ музиката понамаля, а към 1-2 вече съвсем отзвуча. Заспах и аз, но в лошо настроение от откраднатите ми часове за почивка…

Е, не станахме по първи петли, но се класирахме първи за закуската – в 7:55. А тя започваше в 8 ч. Хапнахме си като хората от разнообразно, питателно меню и сити, тръгнахме да търсим най-краткия път към плажа. Плажът се оказа наистина съвсем наблизо. И най-забавното от всичко беше, че за да се стигне до него, първо трябваше да се пресече една река, по дълъг въжен мост. Хриси беше във възторг и уплах, едновременно. Хем ù беше много интересно да върви по моста, хем все гледаше да се хване за мен, за всеки случай…

След моста идваше плажната ивица. Както ни бяха разказали от хотела, имаше дълга платена площ, с чадъри и шезлонги. Може би, двеста-триста метра. Там, почти нямаше хора – дали поради ранния час или поради плащането – не разбрах. След това, започнаха да се виждат простосмъртни чадъри и още по-смъртни човеци, полегнали под тях – на рогозки, пешкири или направо върху пясъка. Явно, бяхме стигнали до заветния ареал, предоставен великодушно от градската управа на тези, които не са преки потомци на Рокфелер…

След лошото време от предния ден, пясъкът беше още мокър, а морето – все така бурно. Това не ни смути ни най-малко. Предвидливо, си бяхме взели рогозка, пешкири и чадър. Настанихме се на първа линия, необезпокоявани от никой и се залюбувахме на морето. Слънцето беше още сравнително ниско, премрежвано от облаци и времето трудно можеше да се нарече топло. Градусите бяха около 25, но подухващият ветрец правеше усещането доста неприятно. В същност, на нас ни беше почти студено…

Смелчаци бяха влезнали да се къпят, въпреки жълтото знаме. Спасителите се надпреварваха да вадят от водата хора с пояси, възглавнички и дюшеци. Все пак, вълните си ги биваше и беше доста неразумно да се използват надуваеми играчки. Ние, добре че нямахме такива под ръка. Но дори и без екстри, плажуването с Хриси беше екстремно. Тя беше преодоляла страха си от водата и непрекъснато се плацикаше на брега. Това водеше до двоен дискомфорт. Първо, че краката й измръзнаха бързо и започна да трака със заби. Второ, че аз не можех да си отклоня погледа от нея и за секунда. Не знаех какъв акъл ще й дойде и на къде ще хване. С нейната прекалена самостоятелност, беше истинско лекомислие да я оставям без надзор, сред толкова много хора на плажа…

А посетителите бяха много разнообразни. След кратко наблюдение, стигнах до извода, че Приморско е станало убежище за туристи от целия бивш Соц. Лагер. Както, на някой и друг заблуден (или беден) западно-европеец. Като цяло, обноските и манталитетът бяха типично от соца. Както за почиващите, така и за местните. Никакво уважение към хората – единствено към портфейлите им. В течение на времето, придобих впечатлението за  някаква смесена местна власт. Бих я окачествила като мутро-турска със силно соц-влияние.

Е, стараеха се хората да се държат цивилизовано. Но като съдех по техните коментари върху актуални събития в столицата, на ум ми идваше популярният израз. „Сто години назад и петдесет – в страни“. Тук времето беше спряло някъде в разцвета на развитото социалистическо общество. С повърхностни, гланциращи елементи на лустро-капитализъм – предимно, откъм експлоататорската му страна. Или ако трябва да сме точни – типичен мутро-капиталистически, турски комунизъм. Защо турски ли? Ами не веднъж и дваж ми стана ясно, че по тези ширини, жените и децата, сме хора от второ, трето или десето качество. Но за това – по-късно…

Слава Богу, облаците започнаха да  се отдръпват и накрая съвсем отстъпиха на слънцето. То величествено се разположи насред небосвода и обля всичко с живителна топлина. Това и чаках.  Реших се и влезнах да се поокъпя. Водата не се беше стоплила особено. А и вълните бяха малко височки като за мен. Нищо, че дъното беше плитко и се виждаха песъчинките. Вълните са си вълни, особено за човек, който не е бил на море от година. Позавъртях се и използвайки Хриси за претекст, излезнах от водата. В същност, излизането беше по-достолепно от влизането. В посока към морето, подрипвах от студ и страх, подквиквайки като кутре…

Като видях, че минава 11 ч., започнах да прибирам багажа. Реших, че два часа на плажа, като за първи ден, са ни повече от достатъчни. Не ми се ядеше пак в онзи „служебен стол“ и преминахме към друга възможност. На кръстовището между плажната ивица и моста, имаше едно друго ресторантче – отново на самообслужване. Спряхме се там и се наядохме до насита за около 10 лв. Много ми хареса съотношението храна:цена. „Трябва да идваме по-често тук“ – обобщих аз и се заприбирахме към хотела.

След полагащата ни се следобедна дрямка, отново се приготвихме да покоряваме града. Този път, имахме някакъв опит в начинанието и смятах да сме по-дръзки в откривателската си дейност. Поехме по познатата главна улица и ни привлече хубава музика. Отбихме се в страни и открихме амфитеатрална сцена, с интересно представление. Имаше конкурс за фолклорни танци на различни народи. В различни възрастови групи. Най-напред бяха най-малките. Сладки дечица по на 3-4 години ( почти връстници на Хриси) играеха различни национални танци. Имаше индийски, гръцки, руски, еврейски, арменски и други. Много ни харесаха. Хриси беше очарована. Непрекъснато се опитваше да подражава на участниците. Подскачаше, тичаше, качваше се по пейките, лягаше, ставаше. Хората около нас се изнервиха, понеже тя обсебваше вниманието им, с непрекъснатото си движение и те не успяваха да следят представлението. Опитвах се да я усмирявам, колкото мога, но резултат почти нямаше.

После играха по-големи дечица, още по-големи, докато се стигна до пубертетчета. Тогава, ние с Хриси окончателно загубихме интерес и продължихме пътешествието си. А по главната улица имаше какво да се види. Сергиите бяха отрупани с интересни сувенири, играчки, дрехи, лакомства. Добре че, бях решила да не харчим за нищо излишно, та изкушенията не успяха да ни опорочат. Е, имаше леки отклонения от догмата. Хриси се обзаведе с гривничка, сандалки и якенце, но това беше напълно в реда на нещата. Цените бяха приемливи и значително по-добри от столичните…

На връщане, по „стъргалото“ видяхме едно малко, бяло, пухкаво кученце, което ни грабна сърцата. Дори и Хриси се опита да го погали. Пред вид дивия й страх от кучета, признах подвига й публично. После попаднахме на три понита. Две възрастни и едно детенце. Бяхме запленени – от бебето, разбира се. Не стига, че понитата са дребни същества, ами малкото пони беше като едра играчка. Дълго се въртяхме наоколо. На Хриси хем ù се искаше да си играе с него, хем я беше страх. На края се престраши да го пипне по опашката и това беше моментът на нейния триумф. Беше преодоляла страха си от непознати животни – поне до някъде…

Сметнах, че тези нейни храбри прояви подлежат на награждение. Ядохме сладолед, но по възможно най-свинския начин. И двете се омазахме до ушите, за всеобща радост на минувачите. Но бяхме щастливи и хорското мнение отдавна беше престанало да ни въздейства. Прибрахме се доволни от разходката и се насладихме на среднощния чалгаджийски концерт. При закрити врати, естествено. Този път, не се ядосах толкова много. Бяхме доста изморени от емоциите и заспахме бързо – дори и аз…

На сутринта, хапнахме прилежно в хотелския ресторант и забързахме към плажа. Пътят вече ни беше познат. Купихме си пътем още една плажна играчка и с нови сили, пробягахме дистанцията до простосмъртния плаж. Този път, по-трудно си намерихме места. Времето беше прекрасно, пясъкът – сух, а свободните места – малко. Повървяхме повече и към края на свободната зона, си намерихме място, пак на първа линия…

По принцип, не признавам места, по-навътре от първа линия. Не съм била път от единия край на България до другия, за да седя в галерията на плажа. Ако не усещам морските пръски по лицето си, все едно, че не съм на плаж. Морето трябва да се гледа, слуша и вдишва. Така смятам аз…

Хриси правеше всичко възможно, за да ми къса нервите – в същност, както обикновено. Непрекъснато бях на нокти, какво ще сътвори, за да предизвика всеобщото недоволство. Притичването с пясъчни крака през чистите чаршафи на хората, за нея беше напълно в реда на нещата. Да взима играчките на децата и да ги разплаква – също. За това, бях най-доволна, когато я гледах да цамбурка пред мен във водата. Това беше сигурно и безболезнено. Гледах, колкото може по-често, да я вадя от морето. Да я прилъгвам да полежи поне за няколко минути, че да събере топлина от слънцето. И отново побягваше през глава към плиткото…

Радвах се, че я виждам толкова щастлива. Детето наистина го заслужава. У нея няма и помен от човешка злоба или лошотия. Тя има златно сърце, огромна детска душичка и безкрайно желание да покори света. Понякога го прави по твърде неподходящи начини, но й е простено. Та тя е просто едно малко дете, което открива света. Макар и с известно (двугодишно) закъснение. Така, в идилична обстановка, детенцето успя да приспи вниманието ми. И попаднахме в поредната конфузна и дори тревожна ситуация.

Малко по-нагоре по плажа, имаше люлка. Хриси душевадно ме помоли да иде и да се полюлее малко. Аз й разреших и се обърнах по корем, за да я наблюдавам. Знаех, че на нея не може да се има доверие за дълго. Оказа се, че тя не заслужава доверие и за кратко. На люлката, един баща унесено люлееше детенцето си. Моето детенце разтури идилията им, за нула време. Хриси изприпка до люлката и свали детето, без особено затруднение. След това, се нагласи на неговото място и строи бащата да люлее нея. Гледах сцената, която беше напълно в стила й и се заливах от смях. Мислех си, че това дете ще успее в живота и няма защо да се тревожа за нея…

За момент си отклоних погледа от люлката и когато погледнах отново натам, Хриси се беше изпарила. Откачих! Скокнах, затичах се към люлката, взех да разпитвам децата наоколо за нея. Ни вест, ни кост. За тези няколко минути, светът свърши за мен. Умрях няколко пъти. Съзнанието ми отказваше да приеме случилото се. Не исках да повярвам, че детенцето ми се е изгубило в това море от хора. Поех дълбоко въздух, наложих си да се успокоя и започнах да оглеждам систематично хората, взирайки се да видя нещо дребно и подвижно. Методът сработи. До следващата спасителна кула, забелязах „нещо дребно и подвижно“ да ръкомаха и обяснява нещо на една възрастна жена. Жената гледаше изумено и се оглеждаше безпомощно. Веднага разпознах моята хубостница. Сърцето ми се преобърна три пъти. Този път – от облекчение. Хриси, явно обясняваше, съвсем спокойно, че се е изгубила и се опитваше разкаже как изглеждам и къде се намирам.

Затичах се към тях, а крехкото създание, като ме видя, се втурна към мен с радостното „Мамо, ето ме!“. Облекчението ми премина в ярост. „Сега ще видиш ти едно ето ме“ – изръмжах аз и започнах да раздавам справедливост върху голото детско дупе. Последваха рев от Хриси и смях от присъстващите. Прибрах си отрочето и вече си имах едно наум, че на такова многолюдно място, човек наистина трябва да държи детето си на една ръка разстояние, като пишат по вестниците…

Пак си хапнахме в заведението на плажа и се прибрахме за заслужен отдих. Вечерта реших да потърся интернет клуб, за да си видя пощата. Цели четири дена не бях влизала в интернет. Можеше да съм пропуснала някое важно писмо. Обиколихме целия град, за да разберем, че въпросното заведение се намира в центъра. На стотина метра от хотела ни. Отново излезе на преден план важността на стратегическата ни позиция. Всичко ни беше съвсем на близо. Общината, лятната сцена, пощата, интернетът и прочие.

Преживяването в клуба може да се сравни само с трагикомедия от висша класа. Хриси през цялото време се вреше в компютъра ми, питаше ме разни неща, говореше, въртеше се на стола, досаждаше на децата, играещи на виртуални игри. Подлуди ни всичките. Този един час в компютърната зала, ми се стори като вечност. Едва успях да си прочета пощата и да разменя няколко реда с приятелка  по скайпа. Едва успявах да си събера мислите и изобщо да ги чуя. Общият фон беше надвикан от Хриси и тя определено доминираше. Най-много ми беше жал за завеждащия клуба. Той се опитваше да програмира, но усилията му бяха успешно осуетени от детето ми. Както и всякакви други усилия от присъстващите. Малко преди Хриси да си отнесе заслужения пердах, единият час изтече и ние си тръгнахме. За всеобщо облекчение и задоволство...

Продължихме разходката, заменихме я за хапване, позяпахме и се прибрахме. Чалгата вече не ни правеше впечатление. Хриси дори се научи да заспива под нейните звуци. Само по някога, когато басите бяха особено тътнещи, детето ме молеше да затворя вратата. Изреших всичките налични кръстословици. Прочетох всичките налични списания. Изгледах всичките новини, по всичките програми. Вечерите наистина бяха дълги, тъй като продължаваха най-малкото до сред нощ.

Никое нормално същество не може да живее дълго под звуците на тази дивашка музика. На всичкото отгоре научих, че чалгата има вариации. Българска, сръбска, гръцка, турска и смесена. Традиционни, към края на вечерта – разбирайте ранните часове на следващия ден – бяха турските чалги. Чалгирани маанета и тям подобни. Това гръцко-турско влияние много ме дразнеше. Но местните, сигурно са му свикнали. Единствено ми е жал за хората, които имат нещастието да живеят тук, без да участват в курортното дело. И са длъжни да изтърпяват целия този шумов геноцид, съвместно с прииждащата международна популация…

Същата вечер, времето се развали и преваля. Дори, по едно време, дъждът премина в порой с гръмотевици. Естествено, на следващия ден, пясъкът беше мокър и никой не смееше да иде на плаж. Но после, слънцето изгря, облаците се разпръснаха и ние се понесохме. Към заветния Плаж на простосмъртните. Наистина беше много мокро. Места имаше, понеже ентусиастите като нас бяха малцина. Предпазливо се настанихме близо до водата, но не чак толкова, колкото друг път. Рогозката свърши работа, но бързо се навлажни. Добре че, следвайки хода на слънцето, ние се въртехме около оста на чадъра и така си намирахме сухо място. Постепенно, слънцето надви над влагата и плажът се изпълни с хора. Дори се осмелих пак да се топна за малко в морето. Хриси пищеше и пляскаше във вълните. Гонеше рибките и ме дърпаше към водата. С труд се отскубвах от ръцете й. За нея не знам, но за мен водата си беше студена. И усещането се засилваше от нестихващия вятър. Би трябвало да сме му свикнали вече, но аз не можех. Все ми беше леко хладно. Все гледах да се скрия на завет. И все търсех начин да се попека на слънце, за да се постопля. Детето, явно нямаше такива проблеми. За нея беше важно, че е на плажа, че се забавлява и обстоятелствата за нея не съществуваха.

Спомних си, че и аз бях като нея, в детските си години. Запомнила съм зимите, в които по прозорците имаше изрисувани снежни цветя. Дядо ми седеше в къщи с балтон и кепе, а баба ми – с няколко жилетки една върху друга. Не съм усещала студ или поне не ми е бил приоритет. Винаги имах по-важни занимания – да разглеждам гравираните цветя по прозорците, да греба сняг от балкона и да го внасям у дома – за ужас на родителите ми, да замерям децата на двора със снежни топки или направо да слизам при тях, за да правим снежни човеци. Безгрижни години. Когато най-големият ти проблем е да не направиш пакост, че ще изядеш някой шамар. И така – до следващата пакост…

Петъкът беше необичайно студен и ветровит. Като прибавим и облаците по небето, времето съвсем не ставаше за плаж. С Хриси се заехме да умуваме как да си уплътним деня. У мен проблесна гениалната идея да си изпратим част от багажа по пощата. За да ни е по-лек товарът, на връщане към София. Това сме го правили и друг път. Удобна практика за хора, които не искат да носят тежък багаж и в двете посоки. Бих го практикувала и на отиване, но не знаех дали мога да се доверя на съответните хазяи по отношение целостта на багажа…

Натъпках три торби с дрехи за пране и ги понесохме към пощата. За десетина минути бяхме там. Нямаше жива душа. Освен две-три скучаещи служителки. Това беше разбираемо, пред вид ранният час на посещението ни. Беше около 9 сутринта и повечето курортисти още спяха. Купих три жълти, пощенски кашона и натъпках със зор торбите в тях. Станах вир вода. Въпреки ранния час, в пощата беше задушно като в сауна. Едната от служителките, с килограми доста над нормата, увлечено говореше по телефона. Дори не ни забеляза, въпреки шумното Хрисино поведение. Втората гледаше с неразбиране и имаше вид на доста неадекватна. Третата, най-присъстващата от трите, се зае с нашия багаж. Беше много любезна и усмихната. Даде ни да попълваме нужните документи, заедно с необходимите инструкции към тях.

Царящата до този момент спокойна атмосфера, започна да се нарушава под напора на прииждащите чужденци. Всичките те бяха дошли да пускат картички до роднините си. Картичките бяха в промишлени количества. По три, четири, пет, че и повече. Някои носеха цял наръч от картички. А като видях какви суми плащаха за марките, искрено ги съжалих.

Междувременно, бях попълнила всичките декларации,бланки и документи. Опитах се да се добера до гишето, но без резултат. И причината не бяха чужденците, а местните служителки. Апатията им беше рязко заменена с повишен интерес към финикийските знаци на курортистите. Всичките единодушно се втурнаха да ги обслужват, като угоднически ги пропускаха пред мен. Чаках, чаках, чаках…

Славното българско чуждопоклонничество се прояви в най-уродливата си форма. Хриси вече беше силно изнервена от продължителното ни чакане. Сауната можеше да съперничи на професионалните подобни заведения. Вече нямаше място за никой, суматохата, надвикването и глъчката бяха станали непоносими. След всеки пропуснат чужденец, се надявах че и моят ред е дошъл, но не би. След около час чакане, в пощата бяхме останали два-трима чужденци и ние с детето. Бяха преминали около петдесетина човека – все пред нас. Хриси беше обезумяла съвсем. Накрая дойде и нашият ред. Великодушно взеха нещастните ми 7 лева и приеха официално пратките ми.

От пощата излезнахме изцедени и мокри, едновременно. Не можех място да си намеря от възмущение. Влезнахме в 9 при празна поща. Излезнахме в 10 ч. – отново при празна поща. Но след като любезните служителки дадоха предимство на 50-тина чужденци с поздравителни картички. И ни оставиха с нещастното дете да чакаме диван-чапраз, за да ни обслужат с трите обемисти пакета. Отново се бяхме порадвали на плодовете от социализЪма и комунизЪма. На  порядките от времето, когато да си българин беше срамно, а на чужденците са сваляха звезди от небето. В ущърб на всичко родно. О, времена; о, нрави! Мислех, че всичко това е вече безвъзвратно останало в миналото. Отново си припомних извода, до който бях стигнала. Че някъде, в българската провинция, битуват устойчиви нрави от „славния“ Соц. Порядки, които са обречени на забрава, във всичките културни страни по света. Но ние, като някакъв остров на соц-диващината, упорито си ги пазим и браним от „гнилата интелигенция“ и „безчовечния капитализъм“…

Поразходихме се, за да потушим емоциите, похапнахме надве-натри и поспахме след обяда. Вечерта посветихме на ОколоПриморско пътешествие. В предишна разходка, бяхме стигнали до място, от което се виждаше море на три страни. На ляво, на пред и на дясно. Този факт ме беше озадачил и потърсих карта на града. Намерих я и установих, че по форма, Приморско много прилича на Индия. Остър полуостров, гледащ на изток. Следователно, от него можеха да се наблюдават три морски изгледа. Северен, източен и южен. Това ми припомни въпроса на една позната: „Вие на северния плаж ли сте или на южния?“. Въобще не знаех, че има два плажа, та камо ли на кой от тях сме. После се изясни, че сме на южния – по-добрият от двата…

Всичките тези съображения, събудиха у мен желанието да разгледаме курорта от всичките страни. С познавателна цел. Тръгнахме по известната ни главна улица, спуснахме се по познатата „овча пътека“ и излезнахме на кея с лодките. Този път, го разгледахме по-обстойно и открихме, че оттам може да се тръгне по крайбрежна алея. Тя се оказа, че опасва целия полуостров – от всичките страни. Точно това, което в същност търсехме…

Тръгнахме по алеята бавно, разглеждайки крайбрежните забележителности и снимайки усърдно гледките. А, имаше какво да се снима. Прекрасното море, великолепното небе, чайките, растителността, скалите и нещо много оригинално. Някой талантлив художник беше решил да увековечи образите на по-известни български и световни дейци. Върху самите крайбрежни камъни, разпознахме ликовете на Цар Симеон, Баба Тонка, Васил Левски, Христо Ботев, Елин Пелин, Гена Димитрова, Джон Атанасов и редица бележити български личности. От по-близкото и по-далечно минало. В този ред на мисли, бяха изографисани ликовете на  Елвис Пресли, Майкъл Джексън, Елла Фитцджералд, Рей Чарлз и още много…

Снимах пейзажа, Хриси, рисунките. Отначало слънцето ни се падаше в гръб, а след острия нос, се появи срещу нас. Лека-полека наближихме Северния плаж. Наистина, не беше толкова хубав, колкото нашият (Южният). Но и той си имаше своето очарование. До него се стигаше по стълби, обрамчени с красива ажурена преграда, играеща ролята на парапет. Ознаменувахме мястото с тържествено „чиш“. Хората, усмихнати се правеха на слепи относно кощунството ни. Слънцето падна вече съвсем ниско и ние започнахме да усещаме в корема си „познато чувство“. Както е казал Мечо Пух. Разбързахме се и си харесахме едно семпло заведенийце, където си хапнахме попчета. Хриси беше очарована. Тя умира за риба. Като каже „рибка“ и мед й капе от устата. Сити и доволни от опознавателната разходка, се прибрахме и скоро заспахме.

В събота вечерта трябваше да хванем влака от Бургас до София. Отново щяхме да пътуваме със спален вагон. Сърцето ми се свиваше при мисълта, че можем да попаднем на познатата рекетьорска ЖП дружина, но бях готова да ги посрещна подобаващо. Не можех да предполагам, че опасността ще дойде от съвсем друго място…

Сутринта решихме, че имаме достатъчно време за последен плаж. Без да бързаме, се отправихме към познатото ни място. Настанихме се, почти без проблеми и след около час се прибрахме. Без къпане – само си загубихме времето и се изморихме. Започнах да приготвям багажа, но работата не ми спореше. Бях изнервена от предстоящото пътуване. И Хриси „помагаше“, както тя си знае. Толкова много се забавихме, че към 12:30 чистачката започна да ни чука по вратата. Искала да изчисти, че били пристигнали следващите наематели. Припряно се изнесохме и оставихме пълна бъркотия. Обикновено не правим така – разтребваме, изчистваме колкото можем и чак тогава си тръгваме. Това не беше в наш стил. Забравихме куп неща, но това са бели кахъри. Не бяха важни – а и времето ни притисна доста.

След това нещата се обърнаха. Дадох си сметка, че имаме на разположение почти десет часа – до тръгването на влака от Бургас. В тези часове, трябваше да се придвижим до Бургаската гара и да се чудим какво да правим през останалото време. Понесохме се към Приморската автогара пеша. Бях останала с впечатлението, че е на близо. Сгрешила съм в преценката си. А и времето беше убийствено. Като за изпроводяк, слънцето печеше жестоко и по небето почти нямаше облаци. При това – точно по обяд, когато светилото е в апогея си. Избирахме да вървим по сянка, но това не ни донесе желаното облекчение. По ирония на съдбата, цялото ни летуване премина в мръзнене. А на края, когато трябваше да се придвижим с целия си антураж, слънцето реши да се изяви в пълния си, жарък блясък.

Въпреки изпратения багаж, останалият беше доста тежък. Все още ме наболяваше пукнатото ребро. И Хриси, както обикновено, се правеше на интересна. Изобщо – „идилия“. Дори не успяхме да уцелим пътя от първия  път. Позалутахме се, но с питане, открихме правилната посока. Слънцето сипеше огън и жупел, Хриси ми висеше на ръката и се дърпаше, куфарът ме теглеше на другата страна. И към цялата тази екзотика, се прибави местната дебелащина…

Тъкмо пресичахме последната пресечка до автогарата, когато една кола от отсрещното платно, направи обратен завой – точно пред нас и паркира в краката ни. Ние зяпнахме от изненада. Не стига че бях с дете и тежък багаж, слънцето ни ослепяваше и изпаряваше, ами след пресичането на улицата, буквално нямаше къде да стъпим. Любезният човек си паркира колата точно там, където се предполагаше, че трябва да се качим на тротоара. Благородният индивид, най-спокойно слезе от колата, хвърляйки ни бегъл поглед, сякаш сме част от екстериора и се отправи към едно заведение.

В същия момент, една кола изскочи иззад завоя и тръгна да минава през нас, злостно бипкайки с клаксона. А ние наистина нямаше къде да идем. Пред нас беше паркираната кола, а зад нас приближаваше втората, с бесния в нея шофьор. Той, очевидно беше разярен от това, че някаква си жена – при това с дете, му се пречка из гумите, след като изобщо няма право да живее. Според местните, азиатски правила и нрави. Полудях! Започнах да ги „благославям“ и двамата. Получиха редица епитети – кой от кой по-цветущи. Резултатът беше нулев. И двамата изчезнаха един след друг, като ни оставиха ужасени и възмутени до дън душа.

Това затвърди зародилото се у мен предположение, че местните порядки нямат нищо общо с европейската цивилизация. И че югоизточните части от страната ни са си най-обикновен турски вилает. Каквото и да говорят по въпроса…

Стигнахме до автогарата, изтощени и силно стресирани от преживелиците. Те се оказаха началото на поредица подобни. Изпуснахме една маршрутка, а следващата беше съвсем малокалибрена. Докато се занимавах с куфара, пуснах Хриси да влезе и запази места. Лекомислено бях взела само едни билет. С идеята, детето да седи в мен, ако няма останали свободни седалки. Когато се качих накрая и аз в бусчето, видях Хриси, седнала до едно едро, мургаво момче, на около десетина години. Нямаше никакви празни места. Отвътре, маршрутката приличаше на консервена кутия, натъпкана със сардели. Т.нар. пътека между седалките беше широка около петдестина сантиметра. Избутах Хриси до момчето, за да седна и аз, като смятах да я взема после в мен. Огледах се къде да преместя от скута си обемистата пътна чанта, но не видях свободен и един квадратен сантиметър. Вдигнах рамене и казах на детето, че ще остане да седи по средата между мен и едрото момче. Стори ми се като добър вариант, в дадената ситуация. Надявах се децата да си приказват или да се заиграят и така пътуването да мине по-леко…

Зад нас бяха седнали родителите на момчето – едър, мургав бабаит и изрусена, кльощава жена. Тя оживено говореше по телефона и йекайки, еуфорично обясняваше как ще пътува до Бургас с приятеля и сина си. Не им обърнах внимание – хора като хора. До момента, в който те решиха да обърнат вниманието ми. След приключване на споменатия разговор, бабаитът започна да се обажда демонстративно. „Сине, удобно ли ти е там?“ – питаше изразително той. Едрото момче отговаряше неизменно: „Не много“, дърпайки се от Хриси към прозореца, сякаш е прокажена. И това – няколко пъти. Не им обърнах внимание, като мислех, че ситуацията ще отшуми от само себе си. Но явно бях сгрешила в преценката си…

Ситуацията не само не отшумя, ами напрежението ескалира. Започна да се обажда и майката на момчето. Учтиво им предложих да платя половината място, ако смятат, че са ощетени. Изрепчиха ми се, че са платили мястото, за да пътува детето им удобно, а не „да се гърчи“. Горкото мутре! Беше така „измъчено“ със стоте си кила и якия си загар, по и без това мургавото лице. А ханшът на Хриси не е повече от една педя в диаметър, та едва ли е бил чак такъв проблем. Бабаитът-мутър се намеси решително. „Е, щом не искате да вземете детето в себе си, аз ще се сменя със сина ми, пък да видим тогава!“ – заплаши той.  Реагирах, като обясних, че детето ми няма къде да седне, поради факта, че няма къде да си сложа ръчния багаж...

Разрази се бурен скандал. Всичките започнаха да крещят едновременно. Естествено – против мен. Колко съм била безочлива и нагла, как не ме било срам да притеснявам горкото дете (мутре). Къде съм си мислела, че се намирам и прочие. Върхът беше, когато шофьорът спря бусчето и заяви,че няма да тръгне, докато не взема детето в себе си.

Аз побеснях, изкрещях им, че ми е омръзнало от мутри и мутреси, че съм самотна майка на осиновено дете и вместо съчувствие, срещам враждебност. Разкрещяха се още повече. Всичките като един. Стана ми ясно,че мутърът не е случаен човек. Така яростно ме нападнаха, че се изплаших да не ни набият и двете. Само мутърът се сви, изплашен от отпора ми. И обясни тихо на присъстващите, че съм побъркана и да не се занимават с мен.

Взех Хриси в скута си, подадох им чантата, да я слагат където заварят. Те я хвърлиха върху някакви куфари и настана мутренска идилия. Докато плачех по пътя до Бургас, присъстващите се късаха да се подмазват на мутренското семейство. Ако бяха кучета, опашките им щяха да се скъсат от въртене. Такова откровено сервилничене не бях виждала през живота си. Хората, които бяха готови да ни разкъсат нас с детето, сега бяха ухилени до ушите. И се надпреварваха да обясняват на баш-мутъра колко е прав и велик. И колко ние с детето сме нагли същества. Ситуацията изкристализира, когато наближихме Бургаската автогара. Мутърът се провикна от последната седалка, към шофьора и му нареди къде, кога и как точно да спре маршрутката, че да им е най-удобно да слезнат…

Всичкото това, затвърди моите изводи, по отношение местната мутро-турско-бабаитска власт. При която столичани, особено когато са жени и деца, нямат никакви шансове да просъществуват…

Пристигнахме в Бургас към два след обяд. Имахме около осем часа за размотаване. Първо си похапнахме банички на автогарата. Дойдоха ни много добре. В Приморско не бяхме имали време за ядене. Обядът беше много вълнуващо преживяване, тъй като към него се присъединиха сътрапезници. Няколко чайки, изгладнели и окуражени от кроткото ни присъствие, споделиха яденето ни с радост. Хриси беше най-щастлива от всичките сътрапезници. Подхвърляше им залък след залък и окуражително им подвикваше. Идваха и врабчета, но те се бояха от едрите чайки. Наложи се да ги храним по-настрани, за да не става объркване между видовете. Обядът ни продължи около час. Така и не усетихме как мина толкова време, улисани в изхранването на местната фауна…

Край на хранителната идилия постави шофьорът на един автобус, който влетя на автогарата като изстребител. Едва не ни помете и нас в стремежа си да размаже всичките присъстващи пернати. Това не ни изненада особено – вече бяхме наясно с местните нрави и отношението на противния пол към всичко, което не е от мъжки вид…

Оставаха още седем часа. Като извадим един час за придвижване до гарата, кажи ги – шест. Пак бяха много. Започнах да се почесвам зад ухото в стремежа си да измисля толкова дълго занимание. Оставихме си куфара на отговорно пазене и поехме, накъдето очите ни видят. Предполагах, е Бургаската морска градина е подходящо място за първоначална разходка. Трябваше да се скрием някъде на сянка от палещото следобедно слънце. Навлезнахме сред гъста растителност и чак ни достраша. Почти нямаше хора и сумракът придаваше някаква съмнителна атмосфера на мястото. Оглеждах се притеснено и трескаво обмислях варианти. Постепенно, през дърветата започна да проблясва морето, да жълтее пясък и внезапно, изскочихме на градския плаж. Неуверено се заклатушкахме към него, чудейки се какво ще правим там по връхни дрехи. Не носехме бански, тъй като не бяхме предвидили подобен сценарий…

Макар и с дрехи, поседнахме на плажа и се залюбувахме на морето. Хриси не знаеше какво иска: притичваше напред-назад, хленчеше, мрънкаше. Сетих се, че й се спи. Това време беше  за традиционното следобедното поспиване. Което продължаваше по два-три часа. Прилъгах я да полегне до мен на пясъка – върху сакото и жилетката ми. И тя скоро заспа. От скука,  полегнах и аз. Не спах, но придремнах около час и половина.

В същност, ту дремех, ту гледах небето. Беше много красиво. Бяха се появили няколко облачета, които постепенно се увеличиха. Покриха почти цялото небе, но вятърът не им позволяваше да се натрупат. Нямаше опасност да завали и аз мързеливо разглеждах фигурите, образувани от облаците. Това винаги ми е било любимо занимание. Плод на богато въображение или истински, фигурите от облаци са много колоритни. Винаги мога да ги оприлича на нещо познато. Хора, животни, птици, дори – и цели композиции. Те са толкова разнообразни, така бързо менят формата и сюжета си, че човек не може да се насити на зрелището. Така, всеки със своето занимание, с детето успяхме да пропилеем почти два часа. Размърдахме се, станахме и се зачудихме какво да правим през остатъка от времето.

Вятърът беше неописуем. Пясъкът по плажа беше станал целият на вълнички, под силните му напори. А вълните на морето бяха големи, пенести и мръсни. След чистичкия Приморски плаж, тук морето ми се видя доста мръсно. Вярно че това бяха водорасли, но създаваха впечатление за мътна и мръсна вода в морето. С Хриси се позачудихме какво да правим на плажа. Хората бяха по бански и се печеха. Тук-там, смелчаци се опитваха да се поизкъпят. Но с напредване на времето и те изчезнаха. Останаха само хора по брега, като и те намаляваха прогресивно. Няколко пъти си сменихме мястото. Ту до морето, че да ни пръскат вълните. Ту по на далече. По едно време, решихме да съберем в едно шише малко море. Т.е., малко пясък, мидички, водоралси и морска вода. Искахме да си ги занесем в къщи – да ни напомнят за морето. Както бях с дълъг панталон и блуза с три-четвърти ръкави, започнах операцията. След десетина минути „морето“ беше готово, а аз – почти цялата във вода.

Неприятна ситуация, като се има пред вид бързо падащото слънце и захлаждането на времето. Вече наближаваше шест вечерта и хората се заприбираха по домовете си. Останаха само големи ентусиасти или откровено самотни хора. По-нагоре по плажа, се намираше детска площадка с интересна композиция от катерушки и пързалки. Много весело и красиво изобретение. Шарено, сюжетно и със замисъл. Децата можеха да се катерят, да висят, да скачат, да се пързалят и какво ли не още. Приспособлението принадлежеше на хотелски комплекс, който беше малко по-нагоре. Но това не го правеше частна собственост. Поне нямаше заграждения около него.

С Хриси се приближихме плахо, видяхме, че никой няма намерение да ни бие или гони и се включихме в играта. Т.е., детето се включи, а аз поседнах на сакото и започнах на рея поглед по децата, небето, морето и всичко наоколо. Сетих се, че ако искам дрехите ми да изсъхнат бързо, трябва да впрегна вятъра на работа. Станах и се заразхождах напред-назад. След около половин час, бях напълно суха. Силният вятър си беше свършил работата, прилежно.

Минаваше седем и започнах да разсъждавам по въпроса за вечерята. Трябваше да хапнем нещо преди да се качим във влака. Там нямаше никакви условия за ядене. А дали щеше да има условия за спане, беше отделен въпрос. Изкачихме се по едни вити стълби и се придвижихме до Морската градина. Опитах се да си спомня дали съм разглеждала Бургас преди. Или не съм, или много се е променил. Градината беше в алеи, цветни лехи, пейки. Имаше и една панорамна площадка, на която всички туристи бързаха да се снимат. Снимахме се и ние, макар да беше вече попритъмняло. Поразходихме се, чудейки се къде да вечеряме. Исках да е навън, за да се порадваме още малко на хубавото време. На сушата, вятърът не беше толкова силен, както край морето. И дори беше по-топло. На естрадата свиреха евъргрийни и това много ми хареса. Помислих си, че ще е добре да се настаним някъде на близо, че да съчетаем две в едно – ядене с музика. И наистина – намерихме едно заведение в градинката до естрадата. Настанихме се, хапнахме и се отправихме към гарата…

Вече се беше стъмнило съвсем. Нормално за вечерно време след 21 часа. Трябваше да побързаме, ако не искаме да изпуснем влака в 10 без 10. Добре че си спомнях маршрута, по който дойдохме. По собствените си стъпки назад, стигнахме съвсем навреме – около половин час преди тръгването на влака. Вече знаех кой е нашият вагон – бяха ни дали същия, като на пристигане. Със свито сърце, очаквах появата на нашата рекетьорка. Слава Богу, този път шафнерът беше мъж и при това – без компания. Личеше си колко е изморен и как му се спи. Въпреки че, билетите ни бяха същите – в същия режим, както при пристигането ни, човекът въобще не се опита да ни променя статута. Той беше убеден, че всичко с билетите е наред и въобще не му дойде на акъла да иска доплащане или някакви други екстри. Това ме убеди, че госпожата-железничарка на идване, е била откровена мошеничка. С Хриси се разположихме на две отделни легла и тя заспа почти веднага. Аз дълго се въртях, претакайки в главата си всичките перипетии, през които бяхме минали. По някое време изглежда съм заспала, но се събудих точно преди по радиоуредбата да обявят пристигането ни.

С Хриси и куфара слезнахме благополучно от влака, взехме асансьор за долния етаж и се наредихме пред ескалатора. Вече мислех, че няма какво повече да ни се случи – та ние си бяхме почти у дома. Пропуснах детето напред, както му е редът и се приготвих да стъпя на ескалатора след нея. Заедно с огромния куфар. Докато се чудех как точно да наглася куфара на първото стъпало от ескалатора, чух писъци и вдигнах глава. Хриси се беше пльоснала по корем върху ескалатора – с краката нагоре и пищеше неистово. Така и не разбрах кога е успяла са се претъркули и да падне по корем. Така бях ужасена от гледката, че само стоех на едно място, наблюдавайки как детето пътува с краката нагоре по ескалатора, пищейки с пълна сила…

От вцепенението ме изведе една възрастна жена, която като че ли изникна от нищото. Тя ми изкрещя в ухото: „Първо детето – багажът после!“. Чак тогава се размърдах. Втурнах се да догоня Хриси, но тя беше вече много далеч. А и в суматохата не знаех какво да направя – да пусна куфара и да я гоня или с него да се кача на ескалатора. Съвсем се обърках. Сякаш оглупях напълно. Засуетих се напред-назад, нагоре-надолу…

Ако Хриси трябваше да чака на мен, да я измъкна от ескалатора, едва ли щеше да дочака. Държах се като кръгла идиотка. Не само че не стигнах до нея, ами паднах и си ударих отново краката – за кой ли път. Докато си плетех краката и ръцете, заедно с куфара измежду тях, непознатата жена взе събитията в свои ръце. Не разбрах как, тя се намери точно до детето, хвана го за ръка и го изведе успешно до горната площадка. Аз се помъкнах след тях с куфара и като пристигнах горе, бях умряла от притеснение и срам. Жената ми подаде ръката на Хриси, погледна ме особено и се смеси с тълпата…

През цялото време докато пътувахме с Хриси към къщи, се опитвах да разбера загадката. Не можех да разбера от къде се взе тази жена, как успя да стигне до Хриси преди мен и благополучно да я изведе до гарата. Имаше някаква голяма мистерия в цялото събитие. В същност, за мен, която от години чета езотерична литература, нямаше съмнение по въпроса коя или каква беше жената. Не една и две истории за странно избавление от ангели бях чела. Бях благодарна на Господ-Бог, Света Богородица, всичките ангели и арахангели, както и на всичките, които ни помогнаха…

Така, въпреки всичките перипетии и злополуки, пристигнахме благополучно у дома.

Бях доволна. Бяхме видели морето, дори се бяхме поокъпали малко. Видяхме нови места, нови хора, нови събития. И за пореден път се удивихме на неведомите пътища Господни, които винаги ни водят накрая у дома…

Амин!

© Илиана Проданова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Следващия път си изберете по-подходяща дестинация (от личен опит препоръчвам да не е в България), ще си спестите много главоболия и още повече средства!
    Разказът ми дойде малко прекалено описателен, но че сте преживели всичко, което описвате изобщо не се съмнявам
Предложения
: ??:??