Принцесата била изключително красива - или поне така казвали Мама, Тати и всички слугини. То не, че имало значение какво говорят слугините, ама все пак е хубаво да подочуеш нещичко приятно по свой адрес. Тя имала най-русите къдри, най-бисерната усмивка, най-малкото и симпатично носле, най-грациозната походка... Царят (тати) не можел нищо да откаже на своята Принцеса - струвало му се много по-лесно да махне с ръка на придворните или на ковчежника, за да реши въпроса с претенциите на щерка си, отколкото да говори с нея (защото колкото и хубава да била, мрънкането и му пречело да мисли какво му се яде на вечеря).
Девойката не обичала ученето. Не обичала и задълженията си като принцеса, които най-вече се изразявали с помахване през прозореца. Най и се харесвало да стои пред огледалото с купчина рокли и помади, да повиква при себе си избрани щастливци, които да ахкат и охкат от възхищение при всеки демонстриран неин нов тоалет и прическа. Разресвала косите си с часове наред, възхищавала се на собствената си грация и други достойнства и била убедена, че е най-съвършеното същество на света.
Един ден Принцесата решила да повика при нея и Шута. Той никога досега не бил възкликвал от удивление при нейната поява - само подмятал някоя от глупавите си закачки.. Твърде уверена в собствената си красота, Принцесата решила да накаже Шута като го сломи с недостижимата си прелест. Поканила го в своите покои да наблюдава заедно със слугините пробата на новите и тоалети.
Гордо пристъпяла Принцесата с красивите си скъпи тоалети, различни сложни прически и изискани маниери. Всички слугини възклицавали всеки път като влезела в стаята, но не и Шутът. Той си стоял, спокойно облегнат, на канапето в ъгъла на стаята и нито мускулче не трепвало, което да развали ироничната му усмивка. Минал час, после втори и Принцесата почувствала като убождане с карфица мисълта, че може би не е чак толкова прекрасна, че има някакъв макар и незабележим недостатък, който Шутът познал. Изгонила тагава навън слугините, тропнала с краче и рекла:
- Шуте, нима ти не мислиш, че съм най-прекрасната принцеса?
- В това царство не съм видял друга по-прекрасна - отговорил невъзмутимо Шутът.
- Та нима аз не съм съвършена, от пръстите на крачката до пръстите на ръцете? Нима има по-хубава, по-руса коса от моята, момиче с по-грациозна походка и по-бисерна усмивка?
- Вие сте самата симетрия, Принцесо - отвърнал закачливо Шутът.- Само да не ви стърчаха толкова много палците на ръцете - на всички селски момичета им стърчат палците. Но вие сте принцеса и те трябва да са някак си по-... незабележими - отвърнал през смях той, звъннал със звънчетата си и тръгнал да си върши там каквото прави един шут.
Принцесата била ужасена. Селка девойка! Тя! Не, не, не, не и не! Тя щяла да се погрижи да бъде най-прелестната симетрична госпожица на света.
Повикала лекаря, който лекувал мигрената на майка и, заплашила го със смърт и той се съгласил да отреже и двата палеца на ръцете и. Боляло, но Принцесата била щастлива. Сега вече и Шутът щял да охка и ахка от възхищение по нея.
Замечтана в своите съвсем безкористни мисли, принцесата отишла отново пред огледалото, за да се заеме с дневния си тоалет. Но, ужас, тя не можела вече да хване гребена си в ръка и да разресва русите си коси, да закопчава новите си рокли и да помахва през прозореца - просто нямала ръкавици с четири пръста... Разбрала тогава Принцесата какво си е причинила и заплакала горчиво... Тогава все още не познавали присаждането.
.....
Интересно, защо никой не чу и не видя Шута повече?...
© Ваня Всички права запазени