7.02.2010 г., 12:01 ч.

Приспивна песен 

  Проза » Други
873 0 2
2 мин за четене

1 сутринта е.

 

Времето, когато мозъкът ти спи, независимо дали ти го искаш или не. Моментът, в който нормалните хора ще се облегнат в леглото със задоволителното чувство на изчерпаност... стига толкова за този ден.

 

Хубаво е в такъв случай, че аз не се причислявам при тях

 

О, и моят мозък не работи, не се тревожи. Но, повярвай ми, така е по-добре. Защото най-накрая мога да отида на балкона и да погледна София. Мога да се пренеса в един спомен от Витоша, когато беше вечер и баща ми ме заведе да видя красотата на дома ми през нощта. Да го погледна там, от билото.

 

Отново тогава, когато баща ми беше просто герой, борещ се срещу вятърната мелница на държавната служба в името на малките болни сирачета. Когато не разбирах колко му коства моето съществувание и когато не ми трябваше да знам колко много този човек се нуждае от помощ и колко малко мога да му помогна.

 

Тогава бяхме просто баща и син... плюс още едно дете, сестра ми. Просто две малки същества на по шест и осем, два чифта опулени очи, наблюдавани със задоволство и гордост от един млад баща.

 

Чудно какво е виждал той... Аз виждах просто светлините и тишината на града и те толкова ме пленяваха, че можех просто да мълча.

 

Дали е виждал каквото и аз виждах тогава? Дали е виждал каквото аз виждам сега? Или нещо съвсем трето...

 

Тишината ли го успокоява, светлината ли го радва или вижда мирно заспалите граждани с техните ежедневни проблеми в техния обичаен живот... Дали вижда красотата на разнообразието в 'големия град'?

 

Дали вижда детето от съседния блок, което сега трябва вече да спи от умора? Дете, чийто свят, изграден от футболна топка и врата, го е уморил и сега единствено предизвиква равномерно дишане в едно малко завито парче месо и носталгични погледи във все още будните му родители, които си спомнят за тяхната младост?

 

Дали вижда израстващата хубавелка, която, заспивайки, си мисли за онова момче и сияе от радост? Дали вижда будните странници, бродещи по улиците по 4ма-5ма, забравили грижите на ежедневието веднъж в седмицата, най-накрая заедно, най-накрая усмихнати? Дали вижда младоженците от украсената къща в предградията, където още свети, за да извести на света, че най-накрая двама са се открили?

 

Дали вижда всички тези хора, които живеят точно на пет крачки от нас? Вижда ли момчето, от чиято стая бумти музика всяка вечер до един, съпроводена от концерт на клавиатура; момчето, на когото казват, че не бива така, но то е щастливо и това му стига. По-големият младеж, който знае, че целият вход го мисли за изгубена кауза, но който въпреки всичко продължава да се бори за идеалите си?

 

Ами мечтателката-художничка от първия етаж? Грижовната баба от горния?

 

Дали вижда колко прекрасно е това, че всички тези хора ни заобикалят, със своите недостатъци и добродетели, гледни точки, тикове, вкусове и нужди? Дали това го вълнува също като мен, дали това го кара да се усмихне вътрешно също като мен? Дали тази картина го кара да забрави всички неразбирателства?

 

Или просто харесва светлините?

 

Но предполагам, че трикът е в това да се чудя, не да знам.

© Сашко Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Моите деца не се замислят май за тези неща. А може и да се замислят и да ги публикуват някъде по нета само и само да не ми ги кажат направо. А колко би ми било приятно да чуя нещо такова от тях... От името на баща ти ти благодаря за публикацията!
  • Хубави вълнения, Сашко! И добре предадени!
Предложения
: ??:??