Приятел
2 мин за четене
Веднъж, както става само в приказките, пред една схлупена къща спряла знатна каляска, теглена от 6 охранени коня. От нея слязъл тантурест господин в разцвета на своите сили, и с перка на гърба. Това бил Карлсон, който още не живеел на покрива, тъй като Астрид Линдгрен към този момент нямала и идея да става писателка. Така че симпатичният дебеланко обитавал специално тунингована за всякакви величес...тва каляска, и се ползвал с всички привилегии, отпуснати му от приятеля му по чашка Шарл Перо. И тази сутрин, както много други, махмурлукът мъчил бедният Карлсон и го карал да прави разни странности - като тази да спира внезапно, да нахлува в първата изпречила му се къща и да говори със стопанина за смисъла на алкохолизма.
- Излез, който и да си, и ми окажи гостоприемство! – изискал право на уважение бъдещият съсед на Черен Петър.
Стопанинът на къщата, да го наречем Станой, не, че не можем да го наречем и Пигмалион, ако ни скимне де, та Станой излязъл и погледнал без любопитство натрапника.
- Добре сте дошъл, странни господине! Извинявам се, че нямам с какво да ви нагостя, но съм беден.
- Ако ми отговориш на един въпрос, това може и да се промени – казал с ларж нотка в гласа си Карлсон, и тутакси извикал интереса на домакина. - А въпросът ми е: защо пият хората?
Неочакваната възможност за някоя и друга медна монета раздвижила горният етаж на Станой - мислите му се втурнали като вятър в празна фурна и се заблъскали коя да излезе по-напред.
- От моя гледна точка, драги ми господине, богатите пият, защото могат да си го позволят, бедните – защото не могат да си позволят да са трезвени, а нормалните – защото са нормални.
- Според теб към коя категория спадам аз?
Станой погледнал своя събеседник – странна смесица между Санчо Панса и вятърна мелница, и се замислил как да не го обиди. Накрая си харесал следният отговор и го изстрелял наслуки:
- Може би защото нямате истински приятели.
- Дързък си, много си дързък, страннико! – казал замислено Карлсон, – но си прав. Моите приятели не ме уважават, а се страхуват от мен. Ако не беше господин Шарл Перо да ме пази, онази баракуда - Червената Шапчица, и мустакатият смотльо с чизмите отдавна да са ми видели сметката. Пред мен говорят: „Господин Карлсон, нося ви кошничка с прясна храна и бутилка вино!“, а също и „Господин Карлсон, намерил съм ви чудно хубава принцеса за женене, само кажете кога ви е удобно да ви запозная!“, а само да се обърна, и се започва: „Тоя холестерол не мога да го дишам!“ , „Да бе, и аз - съвсем е изперкал!“...Прав си, не мога да го отрека.
Като казал това, Карлсон великодушно подал две монети с приличен номинал на своя събеседник.
- Заповядай, заслужи си ги!
- Благодаря! Ако пожелае Ваше височество, аз бих могъл да съм му верен до гроб!
- Пред платените приятели предпочитам безплатните врагове, но благодаря все пак! Между другото, можеш да ме пипнеш за щастие – скоро ще ставам нещо като коминочистач.
Станой пипнал Карлсон, след което се поклонил и посрамен влязъл в бедния си дом. А Карлсон се качил на каляската и заповядал на кочияша да го откара до Вимербю – там, където на един тих двор, пред една бяла къща, играело малко момиченце на име Астрид.
- Излез, който и да си, и ми окажи гостоприемство! – изискал право на уважение бъдещият съсед на Черен Петър.
Стопанинът на къщата, да го наречем Станой, не, че не можем да го наречем и Пигмалион, ако ни скимне де, та Станой излязъл и погледнал без любопитство натрапника.
- Добре сте дошъл, странни господине! Извинявам се, че нямам с какво да ви нагостя, но съм беден.
- Ако ми отговориш на един въпрос, това може и да се промени – казал с ларж нотка в гласа си Карлсон, и тутакси извикал интереса на домакина. - А въпросът ми е: защо пият хората?
Неочакваната възможност за някоя и друга медна монета раздвижила горният етаж на Станой - мислите му се втурнали като вятър в празна фурна и се заблъскали коя да излезе по-напред.
- От моя гледна точка, драги ми господине, богатите пият, защото могат да си го позволят, бедните – защото не могат да си позволят да са трезвени, а нормалните – защото са нормални.
- Според теб към коя категория спадам аз?
Станой погледнал своя събеседник – странна смесица между Санчо Панса и вятърна мелница, и се замислил как да не го обиди. Накрая си харесал следният отговор и го изстрелял наслуки:
- Може би защото нямате истински приятели.
- Дързък си, много си дързък, страннико! – казал замислено Карлсон, – но си прав. Моите приятели не ме уважават, а се страхуват от мен. Ако не беше господин Шарл Перо да ме пази, онази баракуда - Червената Шапчица, и мустакатият смотльо с чизмите отдавна да са ми видели сметката. Пред мен говорят: „Господин Карлсон, нося ви кошничка с прясна храна и бутилка вино!“, а също и „Господин Карлсон, намерил съм ви чудно хубава принцеса за женене, само кажете кога ви е удобно да ви запозная!“, а само да се обърна, и се започва: „Тоя холестерол не мога да го дишам!“ , „Да бе, и аз - съвсем е изперкал!“...Прав си, не мога да го отрека.
Като казал това, Карлсон великодушно подал две монети с приличен номинал на своя събеседник.
- Заповядай, заслужи си ги!
- Благодаря! Ако пожелае Ваше височество, аз бих могъл да съм му верен до гроб!
- Пред платените приятели предпочитам безплатните врагове, но благодаря все пак! Между другото, можеш да ме пипнеш за щастие – скоро ще ставам нещо като коминочистач.
Станой пипнал Карлсон, след което се поклонил и посрамен влязъл в бедния си дом. А Карлсон се качил на каляската и заповядал на кочияша да го откара до Вимербю – там, където на един тих двор, пред една бяла къща, играело малко момиченце на име Астрид.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Илиян Всички права запазени
