И тоя път дойде. От години е така. Наближат ли тия дни и той е тук, при мен. Идва да потуши мъката. Гасим я с бяло, с червено, с какво падне. Много се коси. И язвата го свива, та се прегърбва като бастун.
Пийваме и го утешавам.
-Спокойно бе, човек! Не бързай. Рано или късно ще ти дойде редът. И теб ще те признаят. Чудо голямо! Я ме виж мен, никой не ме бръсне за пукнат грош, ама и аз толкова ги бръсна. Трай! Всяко нещо с времето.
Утешавам го аз, ама той все по-вече се присвива. Много трудно понася това. Особено през тия дни. Тогава раздават наградите. Ръкополагат! Оповестяват тоя или оня. Един за лауреат, друг за заслужил, трети за народен. И моят приятел от години все чака и все се надява, че най-после и той ще се вреди. Най-после и него ще оповестят. Надява се, но все не му идва редът. Все котка ще му мине път. А че е добър, няма и грам съмнение. Малко е да се каже добър. Голям художник е!
Та, тия дни пак раздаваха титли. Затова е тук.
-Не така бе, приятел! Ще се затриеш. Какво значе ...