12.10.2022 г., 9:36 ч.

Признанието 

  Проза » Разкази
686 2 5
5 мин за четене

 

- Виж, кой ни е дошъл на гости! Защо не се обади да ни предупредиш? Гледай ме какъв съм, излизам от двора!

- Добър ден, дядо! Реших да ви изненадам. Къде е баба?

- Готви.

Цветан затвори пътната врата. Тръгна пред дядо си по пътеката, която водеше към къщата.

- Радке! Раче! Ела, ела!

- Какво си се развикал, Иване! Виждаш, че нямам време за нищо. Какво има сега?

Възрастната жена излезе от стаята и застана пред прага. Усмихна се и каза:

- Цецо! Как така си се наканил да дойдеш да ни видиш?

- Така! Домъчня ми нещо и дойдох.

- Хайде, върви си върши работата, а ние ще отидем на двора - каза дядото. - Хем да доизкарам започнатото, а и да си поприказваме с Цецо.

Жената влезе отново в кухнята. Двамата мъже стигнаха до дворното място. Цветан погледна пред себе си. Всичко бе подредено. Изпънато като по конец. И овошките. И лозите. И коловете с домати. На места бе излязла трева. Камъчета от пътеката се бяха разпиляли встрани. Преди години всичко бе изрядно, но вече се усещаше как старостта бе дошла в този дом. Цветан се наведе и откъсна няколко бурена. Хвърли ги на пътеката. Дядо му се спря и каза;

- Не можем вече, момчето ми. Иска ми се всичко да е наред. Знаеш, как се дразнех едно време, ако нещо не е както трябва. Сега ни остана само това да сме благодарни, че се събуждаме и че се обслужваме сами, все още. Гледай, колко нависоко има плод по ябълките! Така и ще си останат, докато не паднат и изгният. Все се каним да махаме коловете, на които имаше домати. Но това да бутнем, онова да приберем и денят си отива. А и на нашите години времето толкова бързо минава, че не усещаме кога е пролет, лято, сега е есен, а и зимата чука на вратата. Ти няма да се изцапаш, не бой се! Само да изтъргаме бурена, пак ще съм благодарен.

Дядо и внук вървяха един до друг между дърветата. След това влязоха в зеленчуковата градина. Късаха трева и я хвърляха по пътеката.

- Кажи сега, ти как я караш? - попита възрастният мъж.

- Ами, ходя на работа. Прибирам се. Едно и също всеки ден. Знаеш, че имам хоби. Занимавам се и с него. Дялам си. Правя всякакви фигурки от дърво.

- Много хубаво. А, кога ще се задомиш? Време ти е, май!

- Когато дойде ред, то ще си покаже.

Двамата мъже излязоха на пътеката и Цветан събра от камарите всичката трева. Излезе от къщата и я хвърли на място, където се събираха бурените от много години.

- Добър ден, чичо Калчо!

- Здрасти! - усмихнат отговори съседът. - Помагаш ли? Много хубаво, браво!

Цветан се прибра в къщата и се приближи до своя дядо. Погледна го в очите и каза:

- Едно ми тежи, дядо и все си мисля за това. Ходя на работа. Трудя се. Справям се добре. Но никой не ми казва едно "Браво!" Не ме хвалят поне за кураж. Изморявам се, за да се доказвам всеки ден. Че ме бива. Че съм съвестен. И с дърворезбата. Когато съм в почивка сядам с голямо желание да поработя върху дървото. Избирам си липа, бор, орех. Харесва ми. Но няма признание.

- Баба ти ни вика да ядем. Ела сега да хапнем, пък остави признанието настрана.

Двамата мъже влязоха в кухнята. Възрастната жена бе сложила храната върху масата и каза:

- Заповядайте! Цецо, я да видим сега, ял ли си такава чорба скоро? Ръцете ми ли ги?

- Бабо, голям съм вече, мих ги! - отговори усмихнат Цветан.

Тримата седнаха около масата. Хранеха се. Спомени се връщаха в съзнанието на младия мъж. Дядо му преглътна поредната хапка и каза:

- Вкусно ли е, Цецко?

- Да, дядо. Същият вкус от детството.

Възрастният мъж се усмихна. Облегна се на стола. Погледна към Цветан и каза:

- Това, с което се храним. А и всичко в тази къща е минало през нашите ръце с баба ти. Да си чул ние да търсим признание? Някой да ни е похвалил, че си имаме нужното и то придобито с труд? Не, няма и да чуеш. Подредено ни е, колкото можем. И продължаваме да се трудим. Ако ти сам не си дадеш признание, че си имал упоритост и воля да работиш и постигаш, никой няма да ти го каже. Не се срамувай от баба си, ние нямаме тайни. За какво ми е някой да ме хвали, че съм построил къща? Нали аз живея в нея. Щом се чувствам добре, ей ти го признанието. Но към него винаги трябва да има благодарност. Аз съм благодарен за силите, които имам все още. А за другите хора... Щом те поздравяват и не говорят зад гърба ти, това е признателност от тяхна страна. Всяко нещо има две страни. Ако те хвалят, обратната страна е завистта. А това е далеч от спокойствието. Млад си още и имаш нужда от това някой да ти каже, че си добър. И в работата. И в дърворезбата. И къде ли не. Но с годините ще видиш, че всеки човек прави нещата така, че да се чувства той добре. Никой не се интересува от това, което правиш. Всички си имат грижи. Създай си свой свят и гради.

- Прав си, дядо! Но, как да вървя напред, като нямам стимул?

- Просто го прави за себе си! А винаги ще има някой, който да харесва това, което създаваш, дори да не ти го каже.

Баба, дядо и внук се хранеха. Смееха се. Припомняха си мигове от миналото. Радваха се, че са заедно, защото не знаеха, кога ще е следващия път да се съберат отново. Всеки от тях бе благодарен за това, че този ден бе споделен. И усещаше онова чувство, което се изразяваше без думи.

Признанието.

 

Явор Перфанов

11.10.2022 г.

Г. Оряховица

 

© Явор Перфанов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??