ПРО-Клетото
Имали ли сте дни, в които да сте толкова уморени, че едвам се мъкнете насред мътния си хоризонт, а клепачите ви парят от преумора в болезнена и пулсираща алена острота? Зениците горят пясъчното безразличие, разстлало се над изтерзаното ти съществуване, изпарявайки и последната капчица живец, случайно залутала се из изцедената безкрайност... и ти иде да плачеш от крайно изтощение, онова, което се простира там отвъд тъгата, отвъд дъгата, отвъд всяка надежда и всяка умора? За мен всеки проклет ден е такъв. Или почти. Има, разбира се, и сиви облачни дни, в които се влача в кротко скотско безличие насред слузестата мъгла, простираща безразлични вълма, които оплитат и задушават всеки лъч надежда, всяка искрица топлота, която успея да откъсна от иначе тъй „слънчевата” си природа... Понякога, макар и рядко, решавам да въстана срещу проклетата апатична цикличност, която всъщност е моето жалко битие, искам да се превърна в огнен вятър, който помита всичко по пътя си, да излея потоцит ...