ПРОБНИЯТ КАМЪК

       Крачех безцелно по улицата. Есенният вятър насмиташе окапалата шума от дърветата в краката ми. Тя приятно шумулкаше и в краката на вървящата срещу мен жена. Познавахме се с нея. В лицето й прочетох белезите на отчаянието. Направо я попитах какво се е случило.

       -  Георги ме напусна. Много ми е трудно сега без него. Знаеш колко го обичам.

       -  Горе главата! - рекох ù. - Не се предавай, ще се справиш. Ти си силна жена.

       -  Не ми ги разправяй ти тези на мене. Знам си аз колко съм силна. На кого да се опра сега? Извинявай, не ми се говори. Толкова съм объркана.

       Отмина. Проследих я с очи докато се отдалечи. Познавах и нея, и съпруга ù отдавна. По повод думите ù, че го обичала много, си помислих: „Любов, която не дава свобода на човека до тебе, не е любов. Всъщност, изкачила ли се е високо в нещо чрез любовта си тази жена? Струва ми се, доколкото я познавам, че не е. Любовта поощрява човека да се изкачи на високи места. Докато човек ходи само по ниските места, само вдига прах около себе си. Такъв човек още не е влязъл в любовта, а е извън нея. Любовта е пробният камък за добрия живот, за добродетелите на човека."

       Така си мислех, докато крачех бавно по тротоара и листата шумоляха в краката ми. „Добродетелите се изпитват чрез любовта. Любовта служи като велик подтик за човешката душа. Човек се качва по високите върхове, за да засили любовта си. Какъв връх е изкачила моята позната? Какво голямо добро дело е извършила под въздействието на чувството си? Не съм видял подобно нещо. При други познати съм го забелязвал. Не знам доколко основателно е тогава твърдението ù, че обичала Георги. Тя не знае и не подозира дори, че всяко изкачване по върховете е малък опит за постигане на любовта. Иска ù се да има това велико чувство в сърцето без изкачване, а това е невъзможно."

       -  Хей, приятелю, какво си се замислил? - сепна ме нечий познат глас.

       -  Здравей. За разни неща си мисля.

       - Хайде стига мисли. Ела да пием по едно питие отсреща в барчето - хвана ме подръка приятелят и ме поведе, без да дочака съгласието ми. - Откога не сме се черпили? - продължаваше да говори той, а шумата двойно по-силно зашумулка, разровена от тежките ни стъпки.