В тъмната нощ блесна светкавица. Звукът от падналата гръмотевица стигна заглушено до свитото момиче. През прозореца се виждаше с кристална чистота развиващата се буря.

   Тя стана и дръпна дантелените завеси. После отвори прозореца. Малки капчици започнаха да пръскат по дървения под. Вятърът със злоба издуваше пердетата.

   Момичето се огледа. Полупразната стая й се струваше някак романтична и в същото време - призрачна. „Толкова самотна..."

   Тя отиде до стария скрин и извади няколко дебели свещи. После ги нареди по пода. Щом ги запали - седна.

   Загледана в мъждукащите светлини, тя се потопи в своите мрачни мисли. Мисли, които я завладяваха така силно...

   В една такава нощ, преди много месеци, тя беше щастлива. Тя беше с мъж, за когото правеше всичко, на което беше способна. „Защо ли...?" Може би, защото той беше всичко, което тя не беше. Той беше това, което тя не разбираше, но, все пак, тя го желаеше със сила, която не познаваше дотогава. До момента, в който му отдаде душата и тялото си.

   А сякаш беше преди години... Толкова мъка, нещастие и любов само за няколко месеца. Имаше други мъже в живота й преди него. След него се появи друг, но никой не беше като него.

   „Защо ли...?"

   Защо ли тя беше толкова самотна? В онази нощ тя се страхуваше, но в същото време душата й ликуваше.

   Младата жена въздъхна тъжно. Една от светлинките беше трепнала по-рязко и така я върна кам настоящето, към бурята, към нощта...

   „Една от другите", прошепна тя. „Една от всичките."

   Самотна сълза се плъзна по лицето й. Поредната, която падаше в негова чест.

   Бурята утихна, разтопеният восък от свещите започна да загася светлинките, пердетата останаха да треперят пред хладните лъчи на новия ден.

   Отпусната на пода, тя лежеше спокойно. От вените на белите й ръце течеше алена кръв, която оставяше следи по тялото и роклята й. Очите й бяха притворени. Те наблюдаваха с безразличие стоманеносивото небе.

   „Умирам..." - мисълта мина бавно през замъгленото й съзнание...

Свила се в затопленото легло, тя отвори очите си. Усмивка блесна на устните й. Протягайки се пред прозореца, който гледаше към оживения град, тя прошепна:

   - След най-черната буря винаги идва най-прекрасният изгрев!