Тя обича тези блажени утринни мигове, когато денят все още се събужда, протягайки се мързеливо изпод завивките на собствените си очаквания за ново начало и успешен старт.

Не иска да признае пред себе си, но нарочно излиза по-рано от вкъщи, за да избяга от самотата и спомените си, полепнали навсякъде там.

Пристига преди началото на работното си време за една бърза цигара и късо кафе от машината на отсрещния тротоар. Тези малки късчета интимно усамотение и й носят спокойствие, някакъв вид вътрешен мир и увереност. Трябват й точно сега, когато чувства душата си толкова чуплива. Странно е какви чудеса може да направи една чаша кафе в подходящ момент.

Усеща как лятото бавно, но сигурно се насочва към своя „Изход“, а тя вече има нужда от връхна дреха и затворени обувки. Казва си, че „утре“ ще облече нещо подходящо с дълги ръкави и ще смени леките си платнени половинки, но все отлага. Като че ли това е нейният начин да се вкопчи в тези последни мигове от сезона, който обичаше най-много от всичко, когато беше малко момиче. За нея тогава лятото бе толкова много неща наведнъж. Слънчевите лъчи, които прозират през тюркоазените морски води. Усмихнатото лице на покойния й баща, който я учи да плува без жълтия й надуваем пояс. Парчето изстудена диня, което майка й нежно й подава. Светулките, които се гонят една друга в тъмнината на вечерната прохлада. Колко отдавна не е виждала светулки! Изчезнаха някъде заедно с детството й.

Вече повече от четири години работи тук – в този малък тото пункт, дискретно закътан сред жилищни сгради, офиси и големият булевард, по който вече пъплят първите автомобили.

Гледа ги и си мисли колко пъти й се е искало да захвърли всичко, да се качи на някой автобус или влак, и да поеме нанякъде без сама да знае посоката. Не иска да я знае. Иска просто да пътува и да пътува, да избяга далече, много далече. Но къде? Не можем да избягаме от себе си или поне все още никой не е разбрал как става това. В противен случай отдавна да са пуснали мобилно приложение за това.

Всеки ден посреща и изпраща човешката надежда, мъка и отчаяние, които прекрачват прага на работното й място. Влизат набързо, пускат „5 от 35“ или „6 от 49“ и излизат с мисълта „А дано, ама надали!“, която след това сгъват на четири заедно с фиша във вътрешния им джоб. Ей така – за всеки случай. Знае ли човек.

Понякога се мрази за това, че продава на хората илюзии тук – в този проклет тото пункт, че всеки ден им предлага нещо, в което тя самата така и не вярва. Но после бързо пропъжда тази мисъл.

Поглежда към витрината, на която се мъдри голям надпис „3 550 000 лв.“ и усеща, че е уморена е от своите собствени страхове, несигурност и колебания, които вече толкова дълго време живеят на квартира в душата й. А тя, за съжаление, се оказа гостоприемен хазяин и сега й е трудно да ги изпъди. Господи, колко е уморена!

Преди да дръпне за последен път от цигарата си и да хвърли фаса в коша наблизо, вижда как от другия край на улицата крета едва-едва дядо К. Той всеки ден идва малко след нея, мъкнейки със себе си голяма пластмасова кофа от латекс.

Тя го поздравява набързо и влиза в тото пункта, откъдето вади един кашон и му го подава. Той го поставя пред себе си като сергия. Нарежда върху него няколко дребни домата, четири-пет криви краставици и кочани сурова царевица, които вади от кофата.

Познават се добре. Разказвал й е безброй пъти живота си. Навремето работил като инженер. Бил дълго време в Коми.

- Ей тия дни, ако можех, щях да ги върна обратно. Само тях. Отидох пари да печеля, а платих двойно. Оставих жената и детето, когато най-много имаха нужда мен. Пуста младост, ей! Пусти мерак!

Вече няколко години е вдовец, а „дъщерята живее чак в Америката“. Не я е виждал вече три години. Надява се, че един ден това все пак ще се случи.

- Един ден, преди да… – не довършва той.

- Стига си говорил глупости! – нежно му се кара тя. – Пак ще се видите.

- Абе…- замислено казва той – не знам. Тоя вирус. Много сложно стана.

- Тя нали ти се обажда? – пита го служителката на Спортния тотализатор.

- Обажда се. – отговаря някак вяло – Но гласа да й чуя е едно, друго е да я видя пред мен, да я прегърна.

Тя го прекъсва:

- Нали ти беше купила телефон. Не ти ли звъни по вайбър?

- Абе, вайбър-майбър! Много ти разбирам аз. Така и не успях да я науча тая пущина. Едно комшийче уж ми показа как става, ама не е за мен това.– казва с тъжна усмивка, леко засрамен.

Тя знае, че той живее в малка схлупена къща накрая на града, която по чудо все още не се е срутила. Единственото му занимание е да работи в градината си и каквото изкара, го носи тук – „ама не толкова за пазар“, а „ей така – да съм сред хората“, както сам обяснява.

Вече е подредил малката си сергийка. Сяда на обърната си наопаки пластмасова кофа, която сега му служи за столче. Оглежда се за „колегите“ от пазара, които един след друг започват да пристигат. Оживява се някак, а очите му светват. Ще убие няколко часа в приказки. Няма да е сам.

После вади една ябълка от джоба си и я забърсва. Подава й я с думите:

- Вземи. Вчера Гошо ми даде няколко. Сещаш ли се? Оня дето сергията му е до магазина за сирене. Имам още две

- Благодаря! – отговаря тя и взима попрезрелия плод за после – за обедната почивка.

- Нали знаеш? – казва сякаш на себе си той, докато тя се гаси фаса си и го хвърля в кошчето за боклук наблизо заедно с празната картонена чаша от изпитото кафе – Ябълката е като самотията – трябва да се раздели, че по-лесно се преглъща.

Един млад мъж в работен гащеризон спира голямото си колело с висока рамка пред тото пункта. Подпира го на оградата и го заключва. Дошъл е да пусне фиша си.

Тя поглежда часовника си без да каже нищо. Време е. Работният ден започва.