Църквата Света Петка. Баба Петра, дядо Рачо, чана Пена, Керана и малката Вяра влязоха в нея. Днес беше един тържествен ден за тях.  Тишина цареше наоколо. Само спасителят Исус от иконата ги наблюдаваше.
   От сребърния котел се издигаше пàра. Топлата вода привличаше в прегръдките си малкото телце. На триъгълната маса чана Пена донесе нова кенарена кърпа, калъп сапун и шишенце с олио. Керана съблече Вяра и тя остана как майка  беше я родила. Презвитерът подхвана голото телце,  потопи го в приятно затоплената вода и произнесе: "Кръщава се рабинята Божия Вяра. В името на Отца и Сина и Светаго Духа. Амин." Изрече три пъти и резна зад ушенцето от русата косица на детето.
   Баба Цена - клисарката, подаде на презвитера от мирото и той направи кръст на челцето, ръчичките, крачетата, на вратлето и накрая под брадичката, и изрече: "Печат дара, Светаго Духа" - три пъти, след което подаде на баба Петра детското телце. Тя обиколи три пъти около казана с водата и след това го подаде на Керана.
- Да тий честито името на детето, невясто! Бог да му помага и да върви винаги с него. Да бъде чисто кат нашия Отец, който го дарява с туй име! Радвай са, Керано! Радвай са, как Божията майка са радва на своя Исус! Бъди винаги до него! В най- трудните дни му помагай! Щото без майчината помощ и закрила, а също без майчина благословия, не мож направи нищо. Гласът на майката ше та намери на който и край на света да си. Любовта на майката ше та предпази от най-лошавото.
- Нек Бог да чуй думите ти, бабо Петро  и да помага на Вяра! - изрече Керана.
- Добра майка ражда добра щерка. А теб кат та гледам тъй!
- Дано думаш истина, бабо Петро!
- Тъй, тъй, дъще - А сегя да турним дреите на маленката!
   Ритуалът беше към своя край. Време беше да тръгнат. Прибраха се вкъщи, където вуйчо Михо беше седнал край огнището.
  Сръчните ръце на чана Пена бяха наредили софрата. Керана рано омеси питата, а чана Пена ходи у Въльо - комшията, да купи от планинския медец. Той имаше кошери в Родопите. Там беше направил малка къщурка и ходеше често през седмицата, за да се грижи за майките пчели. А и парици изкарваше. За всяко болка служеше медеца. И людете идваха да го търсят. Дори и от околните села. Беше се прочул с благия си медец. Но инак беше веселяк. Приятно беше да влезеш в къщата на Въльо. Спретната отдалеч, сякаш те викаше. На колко люди беше помагал с лековития си медец. А и оген щерка имаше. Винаги засмяна. Често посрещаше гостите сама на портите.
   Тази сутрин Чапкан Ленче беше ходила в къщата му и Гергана я посрещна на портите. На гърдите ù блестяха пендари, а кръшната и снага беше препасана със сребърни пафти. Роклята,  цялата в плисе, се спускаше до петите, а блузката с фарбалички се виеха около врата ù. В смолистата ù плитка беше набодена виолетка, която предаваше чар на красивото ù лице. Либето ù Павел скоро отиде на фронта, а наближаваше сватбата. Сега Гергана беше останала с надеждата, че пак ше дойдат ония времена, когато с Павел ще бъдат завинаги заедно. Тя всеки ден ходеше при близки и роднини, за да чуе някаква новина. Се някой можеше да ù рече нещо за Павел. Тя трябваше да намери сили да търпи и преглъща вътрешните си терзания. Кой можеше да я разбере? Може би майка ù, която знаеше какво е да се обича. Навремето и тя беше обичала, но я дали насила на баща ù. Тя често показваше на Гергана една изсъхнала китка, увита в стар парцал. Дълго беше пазила спомена за любимия. Китка за обич, която бяха си разменили. А той беше ù останал цял живот верен. Не се ожени. Скоро беше се поминал и майка ù често ходеше на гробището. Кой можеше да знай какво изпитва тази  попрегърбила се вече жена, освен дъщеря ù. В този момент двете изживяваха едно също чувство - раздялата с любимия. С баща ù беше друго. Тъй като  се случи харен челяк, майка ù се примири със съдбата си, щото с харния по-леко се живей. Понякога можеш да се омъжиш за любимия, но да не улучиш.

   До ден днешен двамата живееха без свади. Така и Гергана израсна спокойна, умна и работлива. Това наследи от майка си, а добрият и благ характер от баща си. Така беше в тоя дом. Като че ли всичко вървеше по наследство. Тук цареше винаги разбирателство, на което всеки можеше да завижда.

Следва продължение.