- Уф - изпъшка Павлето.
   За малко да се спъне в големия калдъръмен камък. Загледа се в него. Чу тропот на копита. Видя  двуколка, с два коня. В нея як римлянин, с нагръдник от кожа, с кожени сандали  и каишки, които обикаляха около яките глезени, чак до коленете. За миг  той  разтърси глава. "Не може да бъде! Та това е римски войник! Откъде ли дойде той? Отдавна е минало това време. Нима аз се връщам във времето назад! Как става това? Не, не може да бъде! Истина ли е това!" Той подвикна нещо на войника, но отговор не последва.
   Изведнъж всичко затихна и двуколката изчезна, сякаш се стопи. Павлето беше се заковал на място и ококорил очи. Нищо не можеше да разбере от случилото се. Времето напредваше и трябваше да бърза.
   Стефана беше наредила софрата. Какво ли нямаше на нея. Като започнеш от анасонлийката  с киселите краставички, червеното маврудово винце, сокът от вишна, а печената кокошка в тепсията дъхаше приятно и караше гърлата да съхнат. Имаше и мешена туршия от зеле, моркови и зелени чушки. А като млада булка диплеше бялата си премяна тортата, която Стефана беше приготвила сама. На нея тя беше наредила двайсет църковни срещи. Трапезата приканваше  стопаните да седнат около нея, за да си пийната и похапнат. Нали всичко е сега. Така виждаше Павлето времето. "Сичко е сега и нищо повече"- обичаше да казва често той. Живей за мига, щото после никой не може да каже, дали ше има после. А другото остава само спомен."
  Подариха му пиано. Колко години го сънуваше. Всеки ден беше пред очите му. С него лягаше, с него ставаше. А сега вече беше в дома му. Ше се научи да свири.
   Празникът мина тържествено. Допалиха свещите и загасиха  газеника. Само огънчетата от свещичките излъчваха някаква тайнственост и караха всички да притаят дъх. Павлето ги духна на три пъти и наново светнаха газеника. Усмивка се появи на устните му.
- Да си жив и здрав, сине! - рече майка му. Дано ни доведеш добра невяста!
   Момчето сведе глава. Напоследък все си мислеше за Вяра - момичето, което ше го учи да свири.
- Ако е рекъл Господ - изрече гласно той.   Стефана го погледна. Той вдигна глава и се усмихна. Време  беше да си ляга, щото утре го чакаше работа. Той стана, допря устни до ръката на майка си и тръгна към съседната одая.
   Нощта беше тиха. Лунният сърп беше осветил небесния простор. Павлето съблече набързо дрехите си и се сгуши под чергата, вече протрита от времето.
Следва продължение