Незнайно как, в главата му се появи мисъл, която литна в одаята. Спомни си за Константин Велики. Знаеше легендата за него. "Самият Константин, за да увековечи кръста, който забелязал в небото преди битката си с Максанция, наредил на императорския му знак да бъде изобразен кръст и следния надпис: "С този знак ще победиш." От тогава, кръстът започнал да се извисява над къщи, дворци, църкви, площади. Той е пазител на цялата Вселена Той е украшение на църквата, сила на управниците, твърдина на верните, слава на ангелите и поражение на демоните. Вертикалната страна на кръста означава сила, живот, действие, мъжко начало, а хоризонталната - мир, покой, женско начало. Той означава и четирите посоки на света. На него всеки човек е поставен, за да търси през целия си живот посоката, по която трябва да тръгне и върви уверено напред. Изток - светлина, запад - мрак, юг - добро, север - зло и вечната борба между доброто и злото, светлината и мрака.
Векове наред, кръстът и полумесецът са били противопоставени емблеми. Полумесецът, който наподобява на сърп, не отстъпва по древност от кръста. В Изтока той е бил свързан с женските божества, властващи над любовта. Византия също е почитала полумесеца. Казват, че турците са завладели символа заедно с града. Всъщност, те са го имали като символ повече от век. Полумесецът и звездата, изобразени на турското знаме, украсяват герба им още от времето на Осман, основател на династията им. Звездата представлява планетата Юпитер, великата и благотворна планета, която се намирала на небето по време на раждането на Осман І - Победоносни. Затова турците са предали на полумесеца целия му блясък до такава степен, че да се назове империята им, било достатъчно да се спомене полумесеца.
Лъчите на изгряващото слънце докоснаха с нежните си пръсти стъклото на прозореца, където спеше Павлето. Навън щурецът беше опънал лъка на цигулката си и весели мелодии подскачаха и докосваха бледорозовата ушна мида на момчето. Листата на крушата в двора потрепнаха и запяха своята песничка, в унисон с цигулката на щуреца. Лека омая от нежните звуци опияни Павлето. Той разтърси с опакото на ръцете си леко овлажнените си очи, протегна нагоре ръце, като за молитва, крайниците му конвулсовидно се изопнаха и той изпадна наново в лека дрямка. Присъни му се горска поляна, изпъстрена с множество светлинки, идещи нейде от дълбините на близкия лес, които подскачаха весело и с звучните се гласчета огласяха поляната. Чу се гласът на сова. Славеят пееше утринния си запев. През поляната профуча зайче и се скри в леса. Изневиделица се появи черен гарван, спусна се надолу, направи три кръга и полетя. След него кръжеше сокол, който явно го преследваше. Разнесоха се крясъци, пух, перушина и всичко замря. Момчето се стресна, разтърси глава и отвори широко очи. Трябваше да заведе майка си при бай Панчо - дюлгеринът на кокали. Вчера Стефана, както си шетала, нещо я сецнало. Превила се и повече не станала. Поставиха я на миндера. Цяла нощ стенеше. Трябваше да я заведе до Държавната болница, там живееше дюлгеринът. Мало и голямо му се кланяше за сръчните ръце. Прочу се в града и околностите. Людете му вярваха, а нали се знае, че вярата е в лечението. Ако не вярваш в нищо, няма да има лек.
Бай Панчо беше с яки, костеливи ръце. Всичко, що захванеше, се му идеше отръки. Изкълчен крак или ръка да оправи. Да развърже навехнато, или счупена кост да намести. Не беше сребролюбец. Бедните лекуваше безплатно.
Павлето отиде в обора, развърза якия ат, изведе го, посипа купчина сено върху дървеното корито и ласкаво го подкани:
- Айде, момче, давай, похапни си, път ни чака!"
Следва продължение.
© Мария Герасова Всички права запазени