Село Змейково

Глава 15

 Цялата холоранска армия от триста хиляди души беше строена на плаца пред главния щаб. Денят се очертаваше слънчев. Войниците стояха мирно в новите си бойни униформи. Пред тях стояха целия виж команден състав. Генерали, полковници, майори и капитани. Генерал Портър излезе напред и заговори:
- Днес е велик ден за холораните. Днес ние ще тръгнем към Белгар и заедно с нашите братя, които вече ни разчистиха пътищата ще превземем столицата им. Тази година ще отмъстим за всички зверства, които белгарите са извършили по нашите земи. Днес ще сложим началото на края на тази държавица и ще станем най-великата империя съществувала някога. - в този момент войниците избухнаха в радостен вик:
- Ураа... урааа. - когато войните се успокоиха военно началниците също влязоха в строя. Армията се състоеше от сто хиляди конници, сто хиляди стрелци и сто хиляди тежко въоръжени пехотинци. Последните имаха големи щитове, дълги мечове и копия. По желание пехотинецът можеше да носи и нож или брадвичка.
Генерал Портър се качи на своя бял кон и поведе батальоните. Те минаха през града триумфално. Гражданите ги приветстваха. Хвърляха им цветя, викаха приветствено. Но сред хората имаше и тъжни, майки и момичета, които плачеха. Те бяха изпратили своя любим или син на война. Или казано направо на сигурна смърт. Защото на война най-лесно се умира. Войниците маршируваха в строй и не поглеждаха в страни. Колкото и да им се искаше, да зърнат майките си за последно. Да зърнат любимите си момичета. Но дали заповедите не бяха за тяхно добро. Какво щяха да видят? Щяха да видят разстроена жена. Или две разстроени жени, които щяха да плачат по любимия си син или мъж. Това щеше да разстрой и тях.
Те минаха по главната улица и се насочиха към портите на града, който бяха широко отворени. На пътя им нямаше никой. Днес потегляше войската, на този де нямаше пазар. В дните като този, когато потегляха войскови части беше забранено за търговска дейност, докато не заминат войските. А днес потегляше цяла армия.
Генерала гордо премина през портата, след него и цялата войска преминаваше триумфално. Тогава генерала вдигна дясната си ръка, и всички войници спряха марша. Пред тях насред пътя бяха застанали четирима мъже. И четиримата бяха въоръжени. Те стояха като преграда насред пътя пред портите на великия града Берад.
****
Предишната вечер.

Уловът на Койчо и Янко беше успешен. Те бяха убили диво прасе. Окачено на един голям прът те го носеха към лагера. Още на място го бяха одрали и почистили. Мартоломей ги чакаше на огъня. Като ги видя много им се зарадва.
- Еха голямо добиче. - усмивката му беше до ушите. Митра и тя се показа. Вече се беше смрачило и тя не можеше да чете на тъмно. Може би един ден когато усвоеше магията напълно щеше да може. Но сега се задоволяваше само с четене през деня. От няколко дни тя наизустяваше различни магии. Реши, че щом веднъж е започнала, трябва да се научи. Койчо и Янко окачиха прасето над огъня и седнаха до Марто.
- Къде е братовчед ти? - попита Янко.
- Изпратих го в Берад, ако чуе нещо. Него го бива в тези работи. - Марто почна да маже с мас дивото прасе.
- Защо го пусна сам? - Койчо се намеси в разговора. - Нали го знаеш какво е дрънкало, ще ни издаде ако го хванат.
- Няма бъди сигурен. Даже ще донесе информация. Той може да разговори и труп. - след тези думи на Марто и тримата се разсмяха. Знаеха, че е така. Митра ги чу да се смеят и седна при тях:
- Ей, какво си се смеете сами? - в този момент зърна глигана и се зарадва: - Я какво ще има за вечеря... -Янко веднага похвали брат си:
- Брат ми е най-добрия стрелец. -той го потупа по рамото. Но Койчо се направи, че не го е чул. И обърна темата:
- Марто каза, че Йовко може да разговори и труп.
- Ха, ха, ха... - не се сдържа и тя. - А и не се съмнявам, че Койчо е добър стрелец. - тя го поглед закачливо.
- Все пак е притеснително, че го няма още, добре знае, че сега се събираме всички около огъня. - Койчо каза притеснено.
- Спокойно сега ще си дойде. - Марто му намигна успокоително.
Той се изправи пак и намаза дивото прасе, отново с мас. След, което го завъртя и повтори процедурата. Когато си седна на мястото извади от торбата няколко билки и почна да ги счуква на един камък. Янко погледна към седналата до него Митра.
- Митре как мина днес? Върви ли онзи древен език, който четеш? – той премести един кичур от косата ѝ.
-  Да, предполагам, че да. – тя леко се смути. Но му се усмихна нежно. - Напредвам и даже си мисля, че ставам по-могъща. Днес накарах един облак да ме намокри. - двамата се засмяха. Но Янко я прегърна и я насърчи:
- Нищо, скоро ще можеш да наводниш цял град. Вярвам в теб!
- Ние всички вярваме в теб. - подкрепи го Койчо и стана да се разходи. Тя се усмихна. Марто погледна към небето. Той се притесняваше повече за братовчед си от колкото показваше. Надяваше се да не се е забъркал пак в нещо. Защото добре си го познаваше. Но в този момент чу при дърветата Койчо да говори с някой. И да определено беше той. Както винаги оживено говореше.
- ...и той бармана направо си ми каза. Утре тръгва цялата армия. Ще има парад, а няма да има пазар.
- Значи нямаме време. - Койчо направи една притеснена физиономия. - А нещо по кое време, каза ли?
- Ами,... каза по обяд. - те вече се приближиха до огъня, и Йовко ги поздрави и почна оживено към всички: - Да ви разправям колко хубаво си прекарах в Берад. Този град има всичко. Има красиви жени... - в този момент погледна Митра и се усети, че може да я обиди: - Но Митра ти също си прекрасна. - Митра му се усмихна, а Йовко продължи все тъй оживено: - Имат всякакви неща. Можеш да си купиш от пиле мляко, както се казва и то ще е на много добра цена. Ето аз си купих бутилка кайсиева ракия, която ще споделя с вас. Той извади една стъклена бутилка от преметнатата му през рамо торба и я подаде на Марто. В този момент зърна дивото прасе.
- Ей, Койчо големи сте с брат ти. Отдавна не съм хапвал глиган. А всъщност в кръчмата ме нагостиха със свинско, но друго си е дивичкото, а и Марто го готви най-добре. - и когато го похвалиха Марто се изправи и завъртя чевермето, а Янко сложи още дърва. Огъня направо бумна и стана по-силен. Йовко продължаваше да говори за Берад, а Янко и Митра си говореха нежно тихичко в единия край, а Койчо къде слушаше къде си мислеше. В главата му се въртеше, че може би трябваше направо да продължат. Защото можеше и да закъснеят. Ами ако са изядени от змейовете? Все пак Бело не беше много сигурен в отговора си, когато го попитаха дали са добре отвлечените хора от Белгар. Това го притесняваше. Но все пак не можеха и да си стоят с кръстени ръце като знаеха, че хоараните се подготвят да навлязат в Онгалград с триста хилядна армия. Но мислите му бяха прекъснати. Краз се беше настанил точно до него. Той си седеше тихичко и подслушваше мислите му. Никой от присъстващите около огъня не го бе забелязал. И той тихичко му прошепна:
- Приключи ли със самосъжаленията, че имам да те запознавам с някой?- целта на Краз определено не беше да го стресне, но така се получи. Койчо подскочи като опарен, с което прекъсна разговорите на всички. Краз се изправи и се поклони иронично пред всички:
- Добър вечер, готови ли сте за ... - той затаи дъх. - ...за най-лошото, което може да се случи на холоранската армия? - смехът му отекна в нощта, така зъл и така заглушаващ.
Койчо се изправи и кимна. Той беше леко притеснен след това, което Краз бе казал за „Лошите мъртви“, че са трудно контролируеми. Но нямаше друг начин да спре холораните. От както свят светуваше те бяха в конфликт с тях. А причината си оставаше в миналото.
В спомените му изскочи един невинен негов детски въпрос към баща му. Той го попита: „Татко защо холораните толкова ни мразят? Защо все ни нападат?“ А баща му в типичният си стил бе отговорил: „Защото сине така трябва. Устройството на света е така устроено. Хората когато имат власт искат тя да е по-голяма. А ние бедните войници го отнасяме.“- той го погали по главата и добави: „И нашите семейства.“
Тези думи сега му се набиваха в главата. Да но сега нещата ще се променят. Той щеше да използва други сили, чиито семейства вече ги няма. Сили предоставени му от един ведмаг. Краз в момента му се хилеше на среща и чакаше заповеди. И той ги даде:
- Е, Краз къде ми е армията? - Краз го погледна със сериозен поглед и каза:
- Тя чака заповеди господарю. - той се почеса по главата, имайки предвид, че той не чувстваше нито сърбеж, нито срам, нито гъдел. Не миришеше. Нямаше и дъх. - Сигурен ли сте, че искате да я видите? Все пак това са четиридесет хиляди не мъртви трупа. - Койчо погледна останалите. Всички вярваха на Краз. Той до сега не ги беше подвеждал.
- Нямат ли си водач? - попита Янко, който беше прегърнал през кръста Митра.
В този момент Краз щракна с пръсти и почвата под краката му започна да се движи. Пясъка почна да потъва. Една кокалеста ръка разрови пясъка, и се показа. До безплътната ръка се показа друга такава. И тя нямаше грам плът. На слабата светлина от горящия огън се видя подаващ се череп. От голите му зъби капеха лиги. Очите му светеха със зелена светлина. Съществото се измъкна голо – голенично от земята. Нямаше дрехи, но нямаше и плът. Движеше се нетипично за човек, много неориентирано и неадекватно. Гледаше във всички посоки, взираше се в хората. Погледна и в Митра, и тя потръпна. То усети страха и се загледа за по-дълго. Тя се притисна към Янко. Той изгледа съществото злобно, не че съществото го отрази.
- Това е Хер Диси Дерон.- представи го Краз. - Или по-скоро е бил. Може да се каже, че някога е имал боен опит. Бил е полковник от холоранската армия. Но разбира се той не помни нищичко от живота си. Хер има само първични инстинкти. Изпитва глад за човешки органи и жажда за човешка кръв. Има си предпочитания като всички. Колкото по-близък роднина му е жертвата толкова е по-доволен от менюто. Но ще се задоволи и с това, което има.
- О богове... - Койчо се хвана за главата. - Ще свършат ли работа?
- Иска ли питане. - като даде отговор на Койчо, Краз се обърна към Хер Дерон: - Колко си гладен полковник?
- Гладен... много. Много гладен. - той продължаваше да се взира в хората. Въобще не разбираше за какво става дума. Въобще не знаеше, че ще го използват като войник срещу холораните.
- Сега се държат така, но когато се нахранят, почват да са по-контактни. - Краз разпери дясната си ръка срещу него, и съществото се прибра в дупката, от която беше излязло. Закопа се добре все едно не е излизало. - А сега да обсъдим плана за утре, че знаете колко съм ефективен на светло.
***
- Сигурни ли сме, че тези същества ще изпълнят плана? - Йовко си имаше своите съмнения относно „Лошите мъртви“. Те четиримата вече бяха преградили пътя от и към Берад. Парещото есенно слънце беше на средата на ясното небе, където ято птици прелетя подготвяща се за зимната миграция. Портите на града бяха широко отворени. От към града се чуваха овации и музика. Градът изпращаше своите войници. Но едва ли някой е очаквал пред портите да ги очаква първото сражение, първата опасност.
- Не подценявай Краз. - окуражи го Койчо. Те вървяха бавно напред към портите, от където очакваха врага. И четиримата ги беше много страх. Но никой от тях не смееше да си го признае. Все пак срещу тях идваха триста хилядна холоранска армия. Реално те бяха по-малко. За това разчитаха на подкреплението си, въпреки, че и те бяха по малобройни. Но пък бяха по-страховити и определено бяха гладни.
- Момчета мисля, че е достатъчно. - Янко ги спря на почти двеста метра пред портите.
- Сега остава да чакаме. - Койчо им се усмихна. Той изглеждаше най-сигурен в плана, който снощи плануваха.
- Стига да не е прекалено дълго, че слънцето си е силничко. - Мартоломей избърса потта от челото си. Все пак той беше по-тромавичък. Вечерта Койчо беше изработил три къси лъка. И сега всички бяха с лъкове, плюс обичайното си снаряжение.
- Не би трябвало. Бармана беше сигурен, че точно по обяд потеглят. - Йовко извади една стрела и я приготви. Другите го последваха. В този момент от портата лъсна конник на бял кон. Той беше с парадна генералска униформа. Медалите му лъщяха на слънцето.
- О богове, почва се... - изрече Йовко като в гласът му се долови нотка на страх. - Това трябва да е генерал Портър. Той е главнокомандващия войските на негово императорско величество.
- Много добре да му се представим. - Койчо опъна лъка си. И тримата го последваха. Когато станаха готови, Койчо кимна те изстреляха стрелите си. Полета им премина за миг под слънцето. После те се забиха точно пред спрелия генерал. Те се забиха едновременно в земята и образуваха малка ограда от четири стрели. Генерала се опули. Не очакваше четирима души да имат дързостта да нападнат триста хилядна армия.
Койчо свали лъка и закрачи към спрялата армия. Той не бързаше много. Крачката му беше умерена и сигурна. Определено беше сигурен какво прави. Генерала стоеше насреща му безмълвен. Като даде знак на войниците зад него да стоят мирно. Все пак си остави един стрелец със зареден лък. Това не остана не забелязано от Койчо, който застана точно зад преградката от четири стрели.
- Аз съм Койчо от рода Вокил, там горе са Мартоломей и Йовко от Селищник, и брат ми Янко. С цената на всичко ви призоваваме да не продължавате към целта си. Ще бъдете разгромени. Умолявам ви генерале, пощадете живота на хората си.- генерала се усмихна.  Койчо не дочака отговора му, а закрачи смело към другарите си по съдба. Разбира се не си даваше много зор, да стигне бързо до събратята си. Когато стигна застана до брат си и зареди лъка си.
А генерала стъпка стрелите с коня си и даде знак на взвод от десет пехотинци да нападнат противника. Но преди да тръгнат генерал Портър отзова сержанта, който бе командир на взвода и изпрати Мицкин с думите:
- Войнико отново си сержант, имаш възможност да си отмъстиш. - генерала посочи към четиримата белгарски младежи и извика:
- Напред... - гласът му отекна под слънчевото небе. Четирите момчетата се спогледаха. Към тях приближаваха тежко въоръжени пехотинци. За десетимата войника това беше просто тренировка. Или поне така си мислеха. Сержант Мицкин знаеше много добре, че те не бяха сами. Знаеше, че някъде се криеше сериозна изненада. Помнеше онази вечер, помнеше онзи страх. Тогава бе нападнат от висшо същество – ведмаг. Къде беше той сега?
Мицкин подреди поверения му взвод в квадрат по трима. Разбира се за него нямаше място в строя. Пехотинците на първа линия покриха телата си с големите си щитове и насочиха копията си напред. Следващите трима направиха заслон с щитовете и държаха копията си насочени нагоре. Последните трима направиха същото, а Мицкин застана пред тях с щит пред гърдите си:
- Напред... - изрева той и тръгна към врага, а войниците го последваха. - Не разваляй строя докато не кажа. - измърмори пътем.
Последваха четири стрели изстреляни от Койчо и компания, които се отбиха в щитовете. След обстрела Койчо нареди:
- Зареди и отстъпи. - четиримата това и сториха. Заредиха и отстъпиха десетина метра. Отново се приготвиха за стрелба. Но Мицкин и взвода му не отвръщаха просто вървяха в строй.
- Какво правят, защо не хвърлят копията си? - попита Йовко.
- Не знам, но мисля и ние да не хабим повече стрели. - Койчо се прицели в Мицкин. Но противникът му знаеше тактиката му от гората и го наблюдаваше, прикрит от щита. - Не ми дава никаква пролука. Този си го бива. Отстъпете момчета без стрелба. - той им махна и те се придвижиха още назад. На следващите десет метра пак спряха. Отново се приготвиха за стрелба.
- Задръж... - каза Койчо, който отново се прицели в приближаващият Мицкин. Но отново нямаше как да го прониже. Той свали лъка и се загледа. Позна го.
- Момчета това е сержанта, с който си бъбрехме сладко онази вечер. - сподели разкритието си с момчетата и то на висок глас.
- Този, който ни предаде капитан Бело? - подхвана играта Янко. - Сигурен ли си братле?
- Абсолютно... - Койчо се ухили. - Помниш ли ни сержант? - подвикна към Мицкин. После се обърна към другарите му:
- Момчета той ви предаде, благодарение на него изклахме другарите ви водени от Капитан Бело.
Сред пехотинците настъпи смут. Те току що разбраха, че новият им сержант е предател. Почнаха да си шушукат. Мицкин извика:
- Не го слушайте... Напред. - но кукичката беше захапана. Редицата се развали, и двама от предните позиции се откриха. Койчо това чакаше, даде нареждане:
- Сега, огън... - и четири стрели прелетяха и уцелиха открилите се войници. Те паднаха покосени и повалиха тези зад тях. Мицкин също се откри докато викаше по войниците си. Койчо веднага презареди и го прониза в главата.
Ушите на Мицкин запищяха. Пред очите му се спусна мрак. Изчезна слънцето, изчезна и битката. В този момент двете му сладки момиченца и десет годишното му момче се появиха пред очите му. И в един глас го запитаха: „Защо не се прибра татко?“ Очите му се напоиха със сълзи. Но изведнъж болката изчезна, видя лъч светлина в тъмнината. Изправи се и тръгна по нея. За него вече нямаше битки.
Но на пътя се разрази кърваво клане. Койчо бе издал заповед: „ Напред...“ И той и другарите му извадиха мечовете, а Марто брадвичката и се втурнаха към шашнатите пехотинци. Марто се докопа до първия, който се изправи. Посече го директно през кръста. Янко замахна срещу следващия но той отби удара с тежкия си щит и тръгна да го намушка с копието. Но Янко бързо парира удара, после изрита с крак щита и противника му падна повален от тежестта на щита. Койчо бе изостанал нарочно с лък в ръка и видя поваления от брат му войник. Изстреля една стрела право в окото му. После погледа му се насочи към Йовко, който едвам удържаше двама. Койчо бързо свали единия, а другия Марто го посече в гръб. Малкия брат Вокил посече следващия, който тръгна към тях.
Останалите двама се измъкнаха и побягнаха, но стрелите на Койчо бяха по-бързи.
Генерал Портър като видя как избиха войниците му нареди атака с всички конници. Конниците се втурнаха в галоп към четиримата бойци.
Койчо, Янко, Мартоломей и Йовко застанаха пак като преграда на пътя. Те се хванаха за ръце, и Койчо с цяло гърло извика:
- Краз, сега... - в този момент пътя се разрови. Като къртичи бабуни се появиха по цялото шосе. Но не само там. В полята около пътя също. От тях се подаваха кокалести ръце. Лошите мъртви се показваха. Те пътуваха толкова дълго под земята дотук и жадуваха за кръв. Те желаеха човешка плът и органи. Лигите им се стичаха от голите зъби на безлицевите им черепи. Те се нахвърлиха върху прииждащите и невярващи на очите си конници. Смъртта им беше ужасна и отвратително неописуема. Живите скелети скачаха върху конниците и ги събаряха на земята, а там се случваше неизбежното. Биваха оглозгани до кости. Първо им отхапваха голямо парче месо от шият, което моментално биваше поглъщано. След, което източваха кръвта на жертвата си до капка. Последваше разпаряне в коремната област и изяждане на всички вътрешности. Чак тогава изяждаха месото и оглозгваха костите. Цялата процедура се извършваше за по-малко от минута. След това се прехвърляха на следващия. А тези, което се опитваха да избягат попадаха под стрелите на Койчо и компания.
Армията на генерал Портър губеше доста хора. Определено той не знаеше как да се справи с такъв противник. Противник от друга величина. Враг с неясни възможности и без слабости. Враг без всякакви скрупули, който нямаше нищо за губене. Опонент решен да ги спре на всяка цена…

Следва...