3.08.2023 г., 21:04 ч.

 Проекто роман Село Змейково Глава 16 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи
269 1 1
Произведение от няколко части « към първа част
8 мин за четене

Село Змейково

 

Глава 16

Ужасът който споходи конниците на холоранската армия уплаши останалите войници. Те се прибраха зад високите крепостни стени на Берад. Като очакваха там да са в безопасност. Но дали беше така?
Лошите мъртви щом приключиха с конниците, насочиха поглед към крепостта...

На сред полята имаше огромен доста стар дъб. Това величествено дърво носеше белезите на цели две хилядолетия. То беше оцеляло в тежки зими, с много сняг. В горещи лета без капка дъжд. Бе видяло войни и велики сражения. През вековете бе удряно от мълния, а днес беше дом на хиляди гадинки. Насекомите пъплеха по неговата кора. Някой от тях имаха гнезда, други живееха в малки хралупки в него, а трети преживяваха в корените му. Клоните му правеха сянка с радиус дванадесет метра. Самото дърво беше почти двадесет и два метра високо, заедно с широко разперената му корона имаше величествен вид. Самото стъбло имаше обиколка около десет метра в основата, и намаляваше на горе към върховете.
В сянката му Краз и Митра бяха образували голямо прозрачно кълбо, в което наблюдаваха битката. Като Краз контролираше мъртъвците да нападат правилните жертви. Митра от друга страна поддържаше сферата. Когато видяха, че конниците са мъртви Краз махна с ръка по повърхността на кълбото и над града се появиха като от нищото мрачни, черни облаци. Слънцето се скри зад тях и нямаше шанс лъчите му да пробият и да достигнат земята. Такива облаци можеше да докара само един наистина силен и могъщ ведмаг, какъвто беше Краз.
Той плесна с ръце и кълбото се изпари във въздуха. Митра и Краз тръгнаха към пътя, където бяха момчетата.

***
 Антига беше може би най-могъщата жива вещица на тази планета. Тя беше почти толкова възрастна колкото и бившият ѝ любим Краз. Нейната мощ бе толкова голяма, че бе преодоляла дори смъртта. Но така и не откри лек за изгореното си лице. Това, което Краз и бе причинил нямаше поправяне. Нейната любов я беляза за цял живот, който стана изпълнен с гняв, най-вече към хубавите девойки. Антига също беше хубава преди да убие Краз, но сега бе с полуизгоряло лице. Той беше наранил най-хубавата част от тялото ѝ. Но в замяна на живота си. Тя му го отне, но не очакваше да стане това, което е в момента. Антига дори не знаеше, че е жив. Но го помнеше! Помнеше вкусът на устните му, помнеше как нежно милваше косите ѝ. И въпреки това намери сили да го убие в името на новообразуваната холоранска държава. След като извърши това дело тя изчезна, но се появи сега за да довърши Белгар завинаги. И никак не се зарадва както посрещна един от гарваните си.
- Говори дете на природата! - нареди му тя. Антига бе на балкона на източната кула в двореца на императора.
- Га, га... Армията на генерал Портър е под обсадата на мъртъвци.- започна гарвана. - Га, га... Те изядоха цялата конница! Га! - Антига пусна гарвана, и той литна обратно към Берад. Тя отметна качулката си и откри прекрасните си червени коси. Очите и бяха светло сини, но след наученото светнаха за миг в жълто. Изгореното и лице се сбръчка от злоба. Въпреки изгорената част от лицето си тя си оставаше изключително красива. Не беше остаряла нито с ден, от деня в, който погуби любимия си.
Тя влезе в стаята, там удобно се бе настанил Император Кърт Дерин. Той я погледна с любопитство.
- Някакъв ведмаг се бърка в нашите работи, императоре.
- Антига, ти си най-великата вещица, която съм познавал за почти седемхилядното си съществуване. И ти се противопоставя някакъв си ведмаг? С него селяните плашат децата си.
- Да но този е реален, но ще го сразя. Отивам там. - тросна се гневно тя. До врата на балкона имаше метла с дървена дръжка. Антига я посочи с пръст и метлата оживя. Почна да танцува из въздуха. После Антига и показа балкона и тя излезе през вратата.
- Кърт, поздравете братовчедка ми... - тя излезе на балкона яхна метлата и отлетя. Като не дочака отговора на императора, който се изправи оправи императорските си одежди и излезе от стаята. Отвън го чакаше охрана. Те го придружиха по извитите стъпала до долу.
На входа на източната кула го чакаше облечен във военни одежди синът му Дренек.
- Татко всичко е готово...
Императора се усмихна помилва детето си по главата и каза:
- Вървете! - Дренек кимна усмихнато и тръгна.
Дренек Дерин бе единствен син на императора и Изаира. Той се бе появил на бял свят едва преди двадесет и две години. Те нямаха деца цели шест хиляди и петстотин години. Но преди двадесет и три години Антига откри начин. Тъй като те бяха генно проектирани да живеят вечно, не можеха да имат потомство. Но Антига успя да намери решение и се получи. Така на бял свят се появи Дренек. Той беше на пръв поглед красив млад момък с кафяви очи и наситено руси коси, дълги до раменете. Не много висок но с приятна фигура. Но в душата си той бе изпълнен със злоба. Искаше да се докаже. Искаше да е император. Но за съжаление баща му беше императорът, а той нямаше да се възкачи никога. Хобито му беше да измъчва и тормози прислугата. За щастие сега трябваше да върви иначе с удоволствие би накарал личния му слуга Алек да почисти краката му с език.
Той крачеше устремено към каретата, която го очакваше пред входа на вътрешният двор на двореца. Дренек беше резервният план на императора. Той се бе съюзил със Северните острови, които покорно му бяха предоставили армиите си.
Дренек мина покрай охраняващите войници с ослепителната си усмивка, докато му отваряха вратата на каретата. Той се настани удобно а срещу него стоеше Алек личният му слуга. Той го погледна изплашено и преглътна:
- Какви бяха нарежданията на негово императорско величество? - проговори плахо слугата.
- Потегляме... Ха-ха-ха. - смехът му отекна. - Алек ще видиш сражение отблизо. - белите зъби на господаря на Алек блеснаха. Алек се показа през прозореца на карета и се провикна към кочияша:
- Карай... - и каретата потегли. А след нея потеглиха и още двестатина конници, личната охрана на принца. След като напуснаха двореца половината конници изпревариха каретата.

***
Лошите мъртви бяха щастливи. Бяха вкусили тъка жадуваната плът, и отпили от кръвта на свои сънародници. Това меню ги правеше силни, жизнени, енергични и най-вече плътни. Скелетите, които бяха нападнали холоранската конница сега имаха прът. В плътта се бяха оформили кръвоносни съдове – вени и артерии, а по тях течеше кръв. Те придобиваха вид на живи същества. Макар и още по-гладни и жадни. Необяснимо как с плътта се бяха появили и дрехи. Те всички бяха облечени като за погребение. Всички мъже, жени, деца се движеха бавно и поклащайки се ту в ляво, ту в дясно. На някой от тях им течаха лигите, на други им бе засъхнала кръв по лицето и устните. Но всички вървяха към Берад. Там ги чакаше още, и още наслада, сила и мощ. Сила и мощ водеща до вечен живот след смъртта. Но в този момент нещо ги спря. То ги придърпа назад. Силата му беше голяма и силна. Те спряха и едновременно се обърнаха назад.
Краз се беше присъединил, заедно с Митра към групичката младежи.
Той свали ръката си надолу, и всички мъртъвци се окопаха в земята от която бяха излезли. Като не оставиха нито една следа за присъствието си, ако изключим разбира се оглозганите тела на холоранските конници.
- Сега какъв е плана? - Краз се обърна към Койчо.
- О богове, тези същества наистина са много кръвожадни. - погледът му се насочи към клетите конници, от които бяха останали само костите и разкъсаните дрехи. Мъртъвците бяха наръфали даже някои от конете.

- Планът е да им предложим отново примирие. – каза Койчо, гледайки ужаса който са преживели клетите конници. - Не мога да им позволя да избият всички хора. Те не са виновни, че служат на властолюбив тиранин.
Всички те се насочиха към града. Спряха се на около десет метра от портите. Като бяха извадили бели знамена, подготвени предварително.
Генерал Портър беше застанал над портата, горе на самата крепостна стена. Около него имаше няколко войници с насочени лъкове.
- Генерал Портър, предлагам ти мир, но само при условие, че разпуснеш и разоръжиш подчинените ти войници. - провикна се Койчо. Генерала гледаше уплашено, в очите му се четеше страх. Но страхът не беше че ще загуби битката тук и ще умре изяден, а от това какво би се случило ако не се подчини и разпусне армията. Знаеше много добре, че точно тази офанзива се подготвяше повече от тридесет години. Всички други малки нападения над Белгар бяха с цел проучвания и опипвания на почвата. Но сега вече трябваше да успеят. Все пак те държат най-добрите им войни в село Змейково. Но тези Вокил, заедно с групичката си от къде се пръкнаха? Как те не са били отведени? И този ведмаг защо им помага? В този момент погледна небето, то се беше смрачило, тежки буреносни облаци се бяха издигнали, но въпреки това нямаше вятър.
- Дайте ни дванадесет часа... - отговори сурово генерала.
- Не, това е не приемливо. - намеси се Янко, който пристъпи напред. - Имате само два чаша и нито секунда повече.
Митра извади пясъчен часовник и го постави пред портите.
- Той е нагласен за след два часа. Изтече ли пясъка пускаме „мъртъвците“. - цялата групичка се отдалечи. Те се насочиха към стария дъб.

***
Вятърът развяваше косите на Антига. Тя летеше със страшна сила към Берад. Метлата ѝ изхвърляше искри от триенето с въздуха. На фона на приятното време до тук точно над Берад бяха надвиснали страховити тъмно сиви облаци. Тя се спусна под тях и видя града. По улиците му не ходеше никой. Всички се бяха прибрали. Сякаш очакващи нападение, видя и множеството войници струпани по стената. Тя се насочи към генералния щаб. Видя че там има хора.
На една четириъгълна маса бяха седнали и четиримата генерали. Те дискутираха позициите си, шансовете си и най-вече как да действат в създалата се ситуация. Те въобще не осъзнаваха, че решението на проблемите им стоеше на прозореца, с метла в ръка. И тя почука по стъклото...

 

Следва...

» следваща част...

© Костадин Койчев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??